Джефри Дивър
Убийте Райм (27)

27.

След като полицейските коли отпътуваха с пълна скорост по Шосе 112, Гарет и Сакс изтичаха до края на Канал роуд и пресякоха шосето.

Минаха покрай мястото на убийството в Блакуотър Ландинг, после завиха наляво и се запромъкваха между дървета и храсталаци по брега на Пакенок.

След половин километър достигнаха до един приток. Не можеха да продължат по сушата, а Сакс нямаше никакво намерение да плува в мътната вода, по чиято повърхност се носеха удавени насекоми, жабуняк и петна от мазут.

Гарет беше предвидил всичко. Посочи към брега:

— Хайде на лодката.

— Лодка ли? Къде?

— Ето там.

Тя се взря и едва успя да различи контурите на малка лодка, покрита с шума и клони. Гарет слезе до нея и доколкото му позволяваха белезниците, започна да маха шумата. Сакс му помагаше.

— Маскировка — обясни той. — Научил съм я от насекомите. Във Франция живее един малък щурец, казва се труксалис. Страшно готин е, сменя си цвета по три пъти в годината, за да нагоди окраската си към тревата през различните сезони. Така се крие от хищниците.

Е, и Сакс използва част от знанията му за насекомите. Когато Гарет спомена за способността на нощните пеперуди да долавят радиосигнали, тя си даде сметка, че Райм със сигурност се опитва да засече телефона й. Спомни си как сутринта, когато говореше с фирмата за коли под наем „Пиемон-Каролина“, я оставиха на изчакване сума време. Когато се промъкнаха на територията на фабриката на Давет, тя се обади във фирмата и остави мобифона в каросерията на пикапа, спрян с работещ двигател пред главния вход.

Номерът явно подейства, защото полицаите потеглиха скоро след пикапа.

Докато вадеха лодката, Сакс попита:

— А амоняка? Ямата с гнездото на оси? И това ли си научил от насекомите?

— Да — отвърна гордо той.

— Не искаше да нараниш никого, нали?

— Не, не. Дупката на мравколъва трябваше само да ви уплаши и да ви забави. Амонякът трябваше да ме предупреди, че приближавате. Това също съм научил от насекомите. Те използват миризми, за да общуват помежду си. — В очите му се четеше любопитство и възхищение. — Бяхте страхотни, като ме намерихте във воденицата. Никога… такова… не съм предполагал, че ще дойдете толкова бързо.

— А ти си оставил лъжливи улики, за да ни подведеш: пясъка и картата.

— Да, нали ти казах. Насекомите са хитри. Затова оцеляват.

Извадиха лодката. Беше боядисана в тъмносиво, дълга около три метра, с малък мотор. Вътре имаше десетина пластмасови двулитрови бутилки с прясна вода и кутия с бисквити и чипс. Момчето ги огледа да не липсва нещо. Кимна и се качи.

Сакс го последва. Седна срещу него, с гръб към носа. Той й се усмихна, сякаш да й покаже, че разбира недоверието й, и дръпна стартера. Моторът забръмча. Изкара лодката в средата на реката и потегли по течението.

Като съвременен Хъкълбери Фин.

Сакс се замисли. Беше време да се оправя сама.

Така обичаше да казва баща й. Слабият, леко оплешивял мъж, работил цял живот като патрулиращ полицай в Бруклин и Манхатън. Когато дъщеря му му съобщи, че се отказва от работата като фотомодел и иска да стане полицай, двамата поговориха сериозно. Той уважаваше решението й, но държеше да я предупреди за трудностите на професията.

„Ейми, трябва да разбереш едно: понякога действаш, без да мислиш; понякога постигаш това, което искаш; понякога не. А понякога, слава богу — не много често, трябва да се оправяш сама. Очи в очи с опасността. Всяка коза за свой крак. Няма кой да ти помогне. Не се изправяш само срещу престъпниците. Понякога трябва да се опълчиш срещу шефа си. Срещу неговия шеф. Срещу приятелите си. Ако искаш да станеш ченге, трябва да си готова да се справяш сама. Няма начин.“

„Ще се справя, татко.“

„Добре, скъпа. Хайде да покараме.“

Сакс никога не се беше чувствала толкова сама, както сега, седнала в тази лодка с това объркано момче.

„Всяка коза за свой крак… Очи в очи…“

— Гледай — извика Гарет и посочи някакво насекомо. — Това ми е любимото. Гърбоплавач. Лети под водата. — Очите му блестяха. — Наистина! Не е ли страхотно? Да летиш под водата. Обичам водата. Приятно е да плуваш. — Той се намръщи и се зачеса: — Този проклет отровен бръшлян… Все ме намира. Страшно сърби.

Заобикаляха малки и по-големи острови, коренища, дървета, наполовина потопени под водата, но винаги възстановяваха курса си на запад, към залязващото слънце.

Сакс се сети за нещо, за което си бе помислила и преди, в килията на момчето, преди да го измъкне. Лодката с провизиите беше доказателство, че Гарет е предвиждал, че ще се измъкне от затвора. Дали ролята й в това бягство не бе част от предварителен план?

„Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай. Мислиш, че е невинен, но просто приеми, че може и да не е. Нали помниш как работим на местопрестъпленията, Сакс?“

„Без предубеждения. Без да изключваме нито една възможност.“

Взря се в него. Със светнали от радост очи той гледаше ту в една, ту в друга посока. Не приличаше на избягал затворник, а на ентусиазирано хлапе на разходка сред природата, любопитно да види какво ще се открие пред очите му при следващия завой на реката.

 

 

— Добра е, Линкълн — отбеляза Бен. Имаше предвид номера с телефона, който им бе изиграла Сакс.

„Да, добра е — помисли си криминологът. — Толкова добра, колкото и аз.“

Но пред себе си призна, че в този случай бе проявила по-голяма находчивост от него.

Умираше от яд, че не е предвидил действията й. Това не беше игра, не беше упражнение. Животът й бе в опасност! Оставаше му съвсем малко време, преди Гарет да реши, че тя не му е нужна вече и е време да се отърве от нея. Не можеше да си позволи да му се изплъзнат отново.

На вратата се показа полицай с хартиена торбичка в ръка. Това бяха дрехите на Гарет от ареста.

— Добре! — каза Райм. — Том, Бен… Пишете: „Място, свързано с престъпника — воденицата“. Бен, пиши по-бързо!

— Ама ние вече имаме такава графа — възрази зоологът.

— Тези улики са лъжливи. Гарет ги е подхвърлил, за да ни заблуди. Също както стритият варовик в обувката, която уж изгубил, докато отвличал Лидия. Ако има истински улики, те са в дрехите. Те ще ни подскажат къде е Мери Бет.

— Ако имаме късмет — добави Бел.

„Не — помисли Райм, — ако сме добри.“

Обърна се към Бен:

— Отрежи парче от дънките, близо до подгъва. Пусни пробата на хроматографа.

Бел излезе. Нареди на Стив Фар да поиска извънредни честоти за радиостанциите, без да обяснява на щатската полиция какво става.

Криминологът и Бен се съсредоточиха върху резултата от хроматографския анализ.

— Какво откри? — попита Райм.

— По панталоните има петна от кафява боя. Тъмнокафява. Изглеждат пресни.

— Кафява, значи. Какъв цвят беше къщата на приемните родители на Гарет?

— Не знам.

— Не съм и предполагал, че знаеш цвета на всички къщи в Танърс Корнър. Исках да ти намекна да им се обадиш!

Бен намери телефонния им номер и се обади. Поговори известно време, после затвори.

— Ама че неуслужлив тип… Приемния баща на Гарет имам предвид. Както и да е, къщата е бяла, нямат нищо в тъмнокафяво.

— Значи вероятно боята е от сградата, в която държи момичето.

— Има ли някъде база данни за сравнение на различните видове боя? — попита едрият младеж.

— Добра идея! Имам в Ню Йорк, но тя няма да ни свърши работа. Базата данни на ФБР пък е само за автомобилни бои. Да продължаваме. Какво има в джобовете? Сложи си…

Бен вече нахлузваше гумените ръкавици и без да му напомнят.

— Това ли имаше предвид? — усмихна се.

— Да — промърмори Райм.

— Мрази да предвиждат репликите му — вметна Том.

— Значи да продължавам в същия дух! — каза Бен. — А, тук има нещо.

Райм присви очи. Младежът извади няколко малки бели парченца от джоба на Гарет.

— Какво е това?

Бен ги помириса.

— Сирене и хляб.

— Още храна ли? Като бисквитите и…

Бен се разсмя.

Райм се намръщи:

— Какво ти е толкова смешно?

— Храна е, да, но не за Гарет.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли ходил за риба?

— Не, никога. Като ми се прияде риба, отивам в магазина. Какво общо имат сандвичите със сирене с риболова?

— Това не са сандвичи, а примамки — обясни Бен. — Миризмата привлича рибата. Хлябът и сиренето се смесват, след това се оставят малко да вкиснат. Дънните риби ги обожават. Сомовете например. Колкото повече смърдят, толкова по-добре.

Райм вдигна вежди:

— А, най-после нещо полезно. Какво друго има?

— По края на крачолите има кал.

Бен остърга малко върху лист хартия, после постави една проба под микроскопа.

— Нищо особено. Някакви малки частици. Бели.

— Я да видя.

Зоологът занесе тежкия микроскоп при Райм и криминологът погледна в окуляра.

— Това са хартиени влакна.

— Така ли?

— Очевидно е. Какво друго да бъдат? Попивателна хартия. Само дето нямам представа откъде се е взела. Я, тази пръст е много интересна. Можеш ли да остържеш още малко от крачола?

— Ще опитам.

Бен разряза подгъва на крачола и го разгъна. Изтръска още пръст върху листа.

— Сложи я на микроскопа — нареди Райм.

Зоологът приготви препарата и го постави на предметната масичка. Отново поднесе микроскопа на Райм.

— Има много глина, страшно много, фелдшпат, може би гранит. А… какво е това? Торфен мъх.

— Откъде знаеш толкова неща? — удиви се Бен.

— Просто ги знам.

Райм нямаше нито време, нито желание да обсъжда източниците на знанията си.

— Какво още има по крачолите? — продължи той. — Какво е това? Онова малко зеленикаво нещо?

— Някакво растение, но не мога да кажа какво. Учил съм океанска ботаника, но не ми беше любимият предмет в университета. Повече си падам по организмите, които се опитват да избягат, като искаш да ги хванеш. По-спортно е някак си.

— Опиши ми го — нареди Райм.

Бен погледна парченцето през лупата:

— Червеникава власинка с капка течност на края. Течността е доста гъста. Има и бяло цветче с формата на камбанка… Ако мога да предположа…

— Не само можеш, но и трябва. Бързо.

— Почти съм сигурен, че е росянка.

— Какво е пък това? Звучи ми като много тъпо име на тоалетен сапун.

— От рода на венерината мухоловка. Насекомоядно растение. Удивителни са. Като деца сме ги наблюдавали с часове. Начинът, по който улавят…

— „Удивителни“ били — изсумтя Райм. — Хранителните им навици не ме интересуват. Кажи къде се срещат. Това вече ще е „удивително“.

— Ами… навсякъде.

— По дяволите! Добре, след като излязат резултатите от плата, пусни на хроматографа проба от пръстта. Какви са тези петна по фланелката му?

Бен погледна червеникавите петна и поклати глава.

Криминологът се ухили злобно.

— Искаш ли да ги пробваш на вкус?

Без да се колебае, Бен взе фланелката и облиза едното петно.

— Добро куче! — похвали го Райм.

Бен вдигна вежди:

— Мислех, че това е стандартна процедура.

— За нищо на света не бих го направил — отвърна криминологът.

— Не ти вярвам. — Бен отново облиза петното. — Това е плодов сок. Не мога да определя с каква есенция.

— Добре. Том, запиши това. — Райм кимна към хроматографския апарат: — Резултатите от плата на панталоните са готови. Пусни проба от пръстта.

Скоро идентифицираха всички вещества, с които бяха нацапани дрехите на момчето: захар, камфен, спирт, керосин, мая. Керосинът беше в значително количество. Бен записа всичко на дъската.

Място, свързано с престъпника — воденицата

Кафява боя; росянка; глина; торфен мъх; плодов сок; хартиени влакна; примамки за риба; захар; камфен; спирт; керосин; мая.

Какво означаваше всичко това?

Имаше прекалено много улики. Райм не виждаше никаква връзка помежду им. Дали захарта беше от плодовия сок, или от друг източник? Дали момчето бе купило керосина, или го беше откраднало? Спиртът се използва в повече от три хиляди домашни и индустриални продукта — от разтворители до афтършейв. Маята без съмнение беше от воденицата.

После насочи вниманието си към другия списък.

Място, свързано с престъпника — стаята на Гарет

Миризма на скункс; натрошени борови иглички; рисунки на насекоми; снимки на Мери Бет и родителите на момчето; книги за насекоми; корда; пари; ключ; керосин; амоняк; нитрати; камфен.

Изведнъж се сети нещо, което му бе казала Сакс, докато претърсваше стаята на момчето.

— Бен, би ли отворил бележника на Гарет?

— Да го сложа ли върху устройството за прелистване?

— Не, ти ще ми го покажеш.

Райм разгледа рисунките на буболечки: гърбоплавач, воден паяк, водомерка.

Спомни си, че Сакс му беше казала, че освен гнездото на осите (сейфа на Гарет) в колекцията му от насекоми имало само водни животни.

— Всичките са водни — каза на глас Райм.

Бен кимна:

— Така изглежда.

— Той обича водата. А тези примамки? Каза, че били за дънни риби, нали?

— Да.

— За морски или за сладководни?

— За сладководни, разбира се.

— А керосинът, използва се за гориво за лодки, нали?

— За малки двигатели, да.

— Какво ще кажеш за това предположение? Тръгнали са на запад с лодка по река Пакенок.

— Има логика, Линкълн. Сигурно използва толкова много керосин, защото е пътувал често между Танърс Корнър и мястото, където държи Мери Бет. За да се подготви за отвличането.

— Добро предположение. Извикай Джим Бел.

След няколко минути шерифът беше при тях и Райм му обясни теорията си.

— И тази идея ти дойде само от водните буболечки? — удиви се Бел.

Райм кимна:

— Ако опознаем насекомите, ще опознаем Гарет Ханлън. Какво ще кажеш, Бен? Не смяташ ли, че насекомите са по-постоянни и по-предвидими от хората?

— Има нещо такова.

„И са много по-умни…“

— Днес чух и по-щури идеи — отбеляза Бел.

— Шерифството разполага ли с лодка?

— Не, но някои от хората ми имат собствени. Можем да ги използваме. Само че не мисля, че ще ни бъдат от полза.

— Защо?

— Не знаеш какво представлява Пако. На картата прилича на всяка друга река, с брегове и така нататък, но е задръстена от тиня и гнили дървета от съседните блата. Ако Гарет е в нея, няма да се придържа към основното течение. Мога да се закълна. Няма начин да го открием.

Райм проследи течението на Пакенок на запад:

— Ако е карал провизии до мястото, където държи Мери Бет, с лодка, сигурно то не е много далеч от реката. Колко на запад трябва да отиде, за да попадне в необитаем район?

Шерифът посочи квадрант Г-7:

— Ето, това е районът на север от Пако, никой не живее тук. На юг става доста населено, някой може да го забележи.

— Значи поне петнайсет километра на запад, така ли?

— Да.

Райм кимна към картата:

— А този мост?

— Това е мостът „Хобът“.

— Как се стига до него? По асфалт?

— По черен път, но е добре поддържан. Мостът е висок около десет метра. Я чакай… Искаш да кажеш, че Гарет ще се наложи да излезе в главното течение, за да мине под моста.

— Точно така, защото, като е строен пътят, всички по-малки канали са били запълнени.

— Да, има логика.

— Изпрати веднага Люси и останалите на моста. Бен, свържи ме с онзи… Хенри Давет. Кажи му, че отново се нуждаем от помощта му.

„О, Сакс, внимавай. Не му сваляй белезниците. Той все ще си намери някакво извинение да те помоли да го направиш. После ще те заведе на някое пусто място, ще успее да те обезоръжи… Не му позволявай да спечели доверието ти, Сакс. Той е търпелив като богомолка.“

„Ако опознаем насекомите, ще опознаем Гарет Ханлън…“