Джефри Дивър
Убийте Райм (5)

5.

— Искахме да вземем точно него — каза мъжът; погледът му несигурно заигра из буренясалия двор, в който стоеше вдигнат на тухли пикап без колела. — Обадихме се в социалната служба и питахме специално за Гарет. Защото знаехме за него и ни беше жал. Той обаче започна да прави бели от самото начало. За разлика от всички други деца, които сме гледали. Правихме всичко възможно да му угодим, но — казвам ви — той явно не виждаше нещата по този начин. Сега съжаляваме. И ни е страх. Много ни е страх.

Стояха пред олющената врата на къщата. Джим Бел бе казал, че предния ден изпратил друг полицай да извърши огледа на стаята и да разбере дали приемните родители на Гарет имат някаква представа къде може да е отишъл. Те обаче не знаеха. Амелия Сакс бе дошла само да огледа стаята, но остави Хал Бабидж да дърдори с надеждата, че може да спомене нещо, което да им помогне. Тя не споделяше съвсем мнението на Райм, че веществените доказателства са единственото, по което може да бъде разкрит и проследен престъпникът.

Това, което разбра от разговора, бе, че приемните родители на Гарет са наистина (както бе казал Хал) много уплашени, че Гарет ще се върне и ще направи нещо лошо на тях или на другите им деца. Жената, която стоеше на входната врата до съпруга си, бе дебела, с къдрава червеникава коса. Като мъжа си и тя често отместваше поглед от посетителите и нервно се взираше ту към двора, ту към околните гори, сякаш се страхуваше Гарет да не се появи отнякъде.

— Не сме му правили нищо лошо — продължи мъжът. — Никога не съм го бил, но бях стриктен, държах го изкъсо. Храним се например винаги по едно и също време. За това съм непреклонен. Гарет обаче често закъсняваше. След ядене заключвах храната и той оставаше гладен. Понякога го водех на неделно училище в църквата. Това също не му харесваше. Седеше и не казваше нито думичка през цялото време. Това ме ядосваше, казвам ви. Карах го да си подрежда стаята, винаги прилича на кочина! Всички родители се държат така с децата си. Сигурен съм обаче, че ме е намразил заради това.

— Държахме се добре с него — добави жената, — но той няма да си спомни това. Ще си спомни само моментите, когато сме били строги.

— Казвам ви, ще се защитаваме — предупреди Хал, гледайки към Джеси Корн. Кимна към купчина пирони и ръждив чук. — Ще заковем прозорците, но ако се опита да ги разбие… ще се защитаваме. Децата знаят какво да правят. Знаят къде е пушката и че Гарет няма да се върне за добро.

Да кара децата да стрелят по човек! Сакс бе шокирана. Беше видяла няколко деца да надничат през прозореца. Изглеждаха на не повече от десет години.

— Хал — изпревари я Джеси, — недей да предприемаш нищо. Ако видиш Гарет, обади ни се. И не позволявай на малките да пипат оръжие. Хайде, не прави глупости.

— Упражняваме се — оправда се Хал. — Всеки четвъртък след вечеря. Знаят как да си служат с пушката. Купих четирийсет и първи калибър, за да могат да я вдигат.

Той забеляза нещо в двора. За момент тялото му се напрегна. После си пое дълбоко въздух и отново се обърна към Сакс. Понечи да заговори, но видя, че тя вече не се интересува от него, и замълча.

— Бих искала да видя стаята му — каза Сакс.

Той вдигна рамене:

— Заповядайте, но ще идете сама. Аз не влизам там. Страх ме е. Ще им покажеш ли стаята, Маг?

Той взе чука и шепа пирони и започна да кове прозорците. Сакс забеляза от джоба му да се подава револвер.

— Джеси — обърна се тя към полицая, — иди отзад и погледни през прозореца на стаята да не би да е поставил някакъв капан.

— Нищо няма да видите — обясни майката. — Боядисал го е в черно.

— Тогава просто пази пътя откъм прозорците — продължи Сакс. — Не искам изненади. Провери района. Внимавай да не дебне отнякъде.

— Разбира се. Ще проверя района. Веднага.

Той кимна, но личеше, че няма никаква представа какво трябва да прави. Забърза към задния двор.

— Насам — посочи домакинята.

Сакс я последва по мрачен коридор, натъпкан с мръсно пране, обувки и купчини списания „Семеен кръг“, „Християнски живот“, „Оръжия и боеприпаси“, „Земя и вода“ и „Рийдърс дайджест“. От едната страна имаше три отворени врати към тъмни помещения — идеално място за засада. Сакс стисна стария „Смит и Уесън“, чието единствено добро качество бе дългата цев, което означаваше по-точна стрелба. Спомни си за един случай в Бронкс, когато, докато вървеше по подобен тъмен коридор, от всяка врата се показваха любопитни лица. За части от секундата трябваше да преценява дали да стреля, или не.

„Гарет й хвърлил гнездо с оси. Бяха я ужилили на 137 места…“

Кожата й настръхна. Пред всяка врата се оглеждаше тревожно наляво и надясно. Стаята на момчето бе затворена.

„Насекомото…“

Домакинята кимна към една полица с три големи черни флакона „Райд“:

— Щом чу за случката с онзи полицай, Хал веднага отиде до магазина и ги купи. Освен това извади револвера си, който никога не е ползвал.

— Толкова ли се страхувате, че ще се върне?

— Вижте, Гарет е объркано хлапе. Хората не го разбират. Аз храня повече добри чувства към него, отколкото Хал. Не знам дали ще се върне, но съм сигурна, че ако го направи, няма да е за добро. Гарет няма да се спре пред убийство. По едно време няколко момчета започнаха да му отварят шкафчето в училище и да му оставят цинични бележки и мръсно бельо. Нищо сериозно, само си правели лоши шеги. Гарет обаче конструирал специална клетка, която да се отваря, ако човек не отключва шкафчето по определен начин, и поставил вътре скитащ паяк. Следващия път, когато момчетата разбили шкафчето му, паякът ухапал едното, от което то едва не ослепяло.

Стигнаха до вратата на Гарет. Отпред бе поставена табелка: „Опасност за живота. Влизането забранено.“ Отдолу беше залепена нескопосана рисунка на оса.

В къщата нямаше климатична инсталация и дланите на Сакс започваха да се потят. Избърса ги в дънките си.

След това включи радиостанцията и си сложи слушалките. За няколко секунди нагласи на честотата, която й бе дал Стив Фар. Връзката беше лоша.

— Райм, чуваш ли ме?

— Чувам те, Сакс. Доста време чакам. Къде се губиш?

Тя предпочете да премълчи за разговора с приемните родители на момчето. Задоволи се само да каже:

— Беше ми нужно малко време, докато ме пуснат.

— Добре. Какво откри?

— В момента влизам.

Сакс натисна бравата. По дяволите, вратата беше заключена. Обърна се към домакинята:

— Имате ли ключ?

Жената се поколеба, после й го подаде. Сакс отключи.

„Бързо ли да вляза, или бавно?“

„Когато се движиш, не могат да те хванат.“

Сакс кимна на жената да се връща във всекидневната. После ритна вратата и веднага отскочи назад и настрани. Долепи се до стената. От мрачната стая не се чу никакъв шум.

„137 ужилвания…“

Тя вдигна револвера, преброи до три и скочи вътре.

— Господи!

Едва не застреля силуета в стаята.

— Какво има, Сакс?

— Момент.

Тя включи лампата. От плаката отсреща я гледаше зловещото извънземно същество от „Пришълецът“.

Сакс бързо отвори вратата на гардероба.

— Мястото е обезопасено, Райм. Украсата все пак е доста страшна.

После усети миризмата: мръсни дрехи, пот и…

— Пфу!

— Какво има, Сакс?

— Смърди.

— Добре. Знаеш какво е правилото.

— Да: винаги първо да подуша местопрестъплението. Тук обаче не се трае.

— Мислех да почистя — оправда се госпожа Бабидж зад гърба й. — Трябваше да го направя, преди да дойдете, но ме беше страх да вляза. Освен това миризмата на скункс се премахва само с доматен сок, което за Хал е излишно харчене на пари.

Точно това беше. Най-силната миризма в стаята бе на скункс, малко като от изгоряла гума. Сакс се извърна: домакинята стоеше на прага и кършеше ръце, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Щеше да побеснее, че сте влезли без позволение — каза полицайката. — Сега бихте ли ме оставили малко сама?

Затвори вратата.

— Стига си си губила времето, Сакс — изгърмя гласът на Райм в слушалките.

— Започвам.

Гледката беше отвратителна: посивели от прах чаршафи, купища мръсни дрехи, слепени от мухлясали хранителни остатъци чинии, целофанови пликчета с трохи от чипс и царевични пръчици. Цялото помещение изглеждаше някак зловещо. Сакс нервно се зачеса по темето. Спря, после пак започна. Защо ли толкова се изнервяше? Може би защото от тази кочина личеше, че приемните родители изобщо не са се грижили за момчето, че то е станало убиец и изнасилвач отчасти и заради тяхната незаинтересованост. Неделното училище и яденето в точно определен час не са това, от което се е нуждаело детето. Какво си мислеха тези хора?

Сакс забеляза десетки следи от пръсти и обувки по перваза на прозореца. Явно момчето го използваше по-често от вратата. Почуди се дали Хал не го е заключвал през нощта.

Погледна към стената срещу леглото. Побиха я тръпки.

— Имаме си колекционер, Райм.

Там, на една масичка, бяха наредени десетина големи буркана с насекоми. На всеки бе поставен разкривен надпис с името на съответния вид: „Гърбоплавач“, „Воден паяк“… На масата се търкаляше издраскана лупа. Имаше и някакъв стар стол, който изглеждаше като взет от боклука.

— Разбрах защо му викат Насекомото — обяви Сакс.

Разказа на Райм за буболечките.

— О, това е много добре — възкликна той.

— Защо?

— Защото е рядко срещано хоби. Ако си падаше по тенис или събираше монети, щяхме по-трудно да се досетим къде може да отиде. Продължавай.

Гласът му бе мек, почти весел. Представяше си, че той извършва огледа, използвайки очите и краката на Сакс. Като началник на Криминологичния отдел на нюйоркската полиция Линкълн Райм бе прекарвал огромна част от времето си в огледи на местопрестъпления. Извършвал бе повече оперативна работа дори от младшите детективи. Точно тези огледи сега най-много му липсваха.

— Какъв е криминологичният комплект? — попита той.

Джеси Корн бе изнамерил едно куфарче с екипировка.

Сакс избърса прахта от капака и го отвори. Вътре не се съдържаше и една десета част от криминологичния й комплект в Ню Йорк, но поне имаше основните неща: пинцети, фенерче, стъклени пръчици, гумени ръкавици и пликчета за веществени доказателства.

— Олекотеният вариант — отвърна тя.

— Тук сме като риби на сухо, Сакс.

— Не се отчайвай, Райм.

Нахлузи ръкавиците и отново огледа стаята. Спалнята на Гарет беше, както се нарича в криминологията, място, свързано с престъплението — не мястото, на което е извършено престъпното деяние, а където е било замислено, или където злосторникът се е крил след извършването му. Райм я беше учил, че тези места често се оказват по-важни от самите местопрестъпления, защото тук престъпниците действат по-непредпазливо и следователно оставят повече улики.

Сакс започна огледа по решетъчния метод: крачка напред, след това обръщане на деветдесет градуса и преминаване през същия участък в перпендикулярна посока.

— Разказвай, Сакс. Разказвай — настоя нетърпеливо Райм.

— Мястото е зловещо, Райм.

— Зловещо ли? Какво, по дяволите, означава „зловещо“?

Линкълн Райм не обичаше отвлечените понятия. Предпочиташе твърдите определения, като „студен“, „кален“, „син“, „зелен“, „остър“. Дори недоволстваше, когато партньорката му използваше думи като „малък“ и „голям“. „Говори в милиметри, Сакс, или изобщо не го казвай“ — повтаряше той. Затова Амелия Сакс винаги носеше линийка при огледите.

„Ами, зловещо, Райм — помисли си тя. — Не си ли изпитвал такова чувство?“ По радиостанцията обясни:

— Накачил е плакати. От „Пришълецът“, от „Звездни рейнджъри“ — онези големи буболечки, които убиват хора. Някои е рисувал сам. Изглеждат свирепи. Стаята е мръсна. Има останки от храна, много книги, дрехи, насекомите в бурканите. Друго май няма.

— Дрехите мръсни ли са?

— Да. Взех един добър образец — чифт панталони, целите в петна. Дълго време не са прани; сигурно има тонове следови улики по тях.

Тя прибра панталоните в найлонов плик.

— Има ли ризи?

— Само фланелки. Нищо с джобове.

Криминолозите обожават джобове. Вътре могат да се намерят всякакви полезни улики.

Зад гърба й се чу шумолене. Тя се обърна. Звукът идваше от един буркан. Десетки кафеникави насекоми с дълги крака пълзяха по купчина сухи листа.

Амелия Сакс страдаше от клаустрофобия. Вонящата, гореща, мрачна стая и затворените в буркани насекоми я ужасяваха. Побиха я тръпки, сякаш буболечките пълзяха по тялото й.

Представи си Мери Бет, затворена в някакво подземие, и почувства гняв. Искаше й се да вземе един от флаконите с „Райд“ и да избие всички гадини, но, разбира се, никога не би замърсила местопрестъпление. Главното правило на Райм бе: „Единственото, което трябва да остане след криминолога, е споменът, че е бил там.“ Сакс си наложи да се успокои и продължи:

— Намерих два бележника, Райм. Джим Бел и другите полицаи сигурно не са им обърнали внимание.

— Не прави никакви предположения за действията на колегите ни. Действай, сякаш местопрестъплението е непокътнато.

— Добре.

Тя запрелиства бележниците:

— Не са дневници. Няма карти. Няма нищо за отвличането… Правил е скици на насекоми… Я чакай! Рисувал е насекомите, които са в бурканите.

— Има ли рисунки на момичета? Порнографски, садистични?

— Не.

— Вземи бележниците. Какво ще кажеш за книгите?

— Сигурно са стотина. Учебници, книги за животни… Чакай, ето нещо друго, годишник на гимназията. Отпреди пет години.

Райм заговори с някого в стаята. После — отново по радиостанцията:

— Джим казва, че Лидия е на двайсет и шест. Трябва да е завършила училище преди осем години. Провери на „М“. Макконъл.

Сакс разлисти дневника:

— Да. Снимката на Мери Бет е изрязана. Съвпада с класическия профил на изнасилвач.

— Психологическите профили не ни интересуват. В момента търсим улики. Виж другите книги. Вземи онези, които чете най-често.

— И как да…

— По захабяването на страниците. Започни с онези, които са най-близко до леглото. Вземи четири-пет от любимите му.

Сакс избра четири от книгите с най-измърсени страници: „Наръчник на ентомолога“, „Полеви определител на насекомите в Северна Каролина“, „Водни насекоми в Северна Америка“ и „Миниатюрният свят“.

— Готово, Райм. Много е подчертавал. Означил е някои пасажи със звездички.

— Добре, вземи ги. Искам обаче да откриеш нещо по-необичайно.

— Не виждам нищо такова.

— Търси още, Сакс. Момчето е на шестнайсет. И друг път си разследвала непълнолетни престъпници. Децата живеят в свой свят. Мисли като шестнайсетгодишна. Къде щеше да си скриеш най-ценните неща?

Тя погледна под дюшека, и чекмеджетата, под парцаливите възглавници. Светна с фенерче, за да огледа между леглото и стената.

— Открих нещо, Райм…

— Какво?

Бе намерила купчина смачкани салфетки и тубичка вазелин. Разгледа една от салфетките. Бе изцапана със засъхнала сперма.

— Под леглото има десетки мръсни салфетки. Явно нашето момче добре работи с дясната ръка.

— На шестнайсет е. Бих се учудил, ако не го правеше. Вземи една салфетка за ДНК-тест.

Под леглото имаше и още нещо: евтин скицник с рисунки на насекоми — мравки, оси, бръмбари. На една страница бе залепена снимка на Мери Бет Макконъл. Имаше и албум със снимки, все на същото момиче. Бяха лепкави. Повечето бяха направени в двора на училището или на улицата. На две от тях момичето бе по бански на брега на някакво езеро. И на двете беше наведена и на преден план изпъкваше седалището й. Сакс съобщи на Райм за откритието си.

— Това е момичето на неговите мечти — измърмори криминологът. — Продължавай.

Тя търси още двайсетина минути, но не откри нищо друго, което да им послужи. Никакви карти, дневници или бележници с адреси. Тази липса на полезни улики засилваше все повече чувството й, че за Лидия може да стане твърде късно.

„При отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

— Мисля, че трябва да приключваме и да тръгвам към местопрестъплението.

— Не бързай, Сакс. Не помниш ли, че ти реши да се правиш на добра самарянка, не аз!

В думите му звучеше раздразнение.

— Какво още искаш от мен? — изсъска тя. — Да сваля отпечатъци ли? Да търся косми ли?

— Разбира се, че не. Целта ни не е да събираме улики, които да послужат в съда. Трябва ни нещо, от което да получим представа къде може да е завел момичетата. Със сигурност няма да ги върне по къщите им. Някъде си е приготвил затвор специално за тях. Ходил е там няколко пъти, за да го подготви. Може да е малолетен, но явно е планирал престъплението предварително. Дори да е решил да убие момичетата, сигурен съм, че им е изкопал хубави, уютни гробчета.

Макар че бе работила дълго с Райм, Сакс все още не бе свикнала с коравосърдечните му забележки. Знаеше, че криминологът не трябва да обръща внимание на ужасите, които вижда, но все още отказваше да го приеме. Може би защото виждаше същото равнодушие към страданието и у себе си — способността да се абстрахираш от видяното, която притежават най-добрите детективи. Сакс се опасяваше, че това равнодушие може да убие нещо в душата й.

„Хубави, уютни гробчета…“

Тя заоглежда за пореден път стаята.

„Аз съм на шестнайсет. Аз съм объркано момче, сираче, децата в училище ми се подиграват, аз съм на шестнайсет, аз съм на шестнайсет, аз съм…“

Някаква мисъл бавно изплува в съзнанието й.

— Райм, знаеш ли кое е странно?

— Какво, Сакс?

— Той е дете, нали?

— Да.

— Спомням си Томи Бриско, ходех с него, когато бях на шестнайсет. Знаеш ли с какво бе окичил стените на спалнята си?

— По мое време момчетата си закачваха плакати на Фара Фосет.

— Точно така. Гарет няма нито една порноснимка, нито един плакат от „Плейбой“ или „Пентхаус“. Няма карти за игра, няма играчки. Няма плакати на роксъстави… И слушай, няма видео, нито телевизор, нито уредба, няма дори най-обикновен транзистор. Няма касетки, по дяволите, той е на шестнайсет! Дори няма компютър.

Кръщелницата на Сакс, дъщерята на приятелката й Ейми, бе едва на дванайсет, а стаята й беше нещо средно между магазин за играчки и изложбена зала за електроника.

— Може приемните му родители да имат финансови проблеми.

— По дяволите, Райм, ако бях на неговата възраст и исках да слушам музика, щях сама да си направя радио. Тийнейджърите не се спират пред нищо. Той обаче не се интересува от такива работи. Умът му е само в насекомите.

— Чудесно, Сакс, продължавай.

„Добре, но какво от това?“ — помисли си тя. Наблюдението е само половината от работата на криминолога. Другата половина са изводите от това наблюдение.

Линкълн Райм заговори със съблазнителен глас, както винаги когато си представяше някое местопрестъпление:

— Хайде, Сакс, мисли като него. Превърни се в Гарет Ханлън. Какво си мислиш? Как живееш? Какво правиш в тази смрадлива стая? Какви са най-съкровените ти мисли?

Сакс затвори очи. Най-добрите криминолози (както все й повтаряше Райм) са като талантливи писатели, които се вживяват в героите на романите си и могат да се потопят в съвсем различни светове.

— Сакс…

— Шшшт.

Тя се опита да забрави истинската си самоличност: ченгето от Бруклин, любителката на бързи коли, бившата манекенка в „Шантел“, шампионката по стрелба, червенокосата жена, която си изрязва дълбоко ноктите заради навика си да драще темето си и да човърка кожичките на пръстите си.

Опита да се превърне в шестнайсетгодишно момче, момче, което изпитва нужда или желание да отвлича жени. Което изпитва нужда или желание да убива.

„Какво чувствам?“

— Не се интересувам от нормален секс — започна тя, сякаш говореше сама на себе си. — Не се интересувам от нормални взаимоотношения. Хората са като насекомите, трябва да се държат в клетки. Всъщност само насекомите ме интересуват. Само с тях се чувствам добре. Само те ме радват.

С тези думи тя пристъпи към бурканите. Погледна пода пред краката си.

— Следите от стола!

— Какво?

— Столът на Гарет… на колелца е. Поставен е срещу бурканите. Той се върти ту към тях, ту към масата и ги рисува. По дяволите, сигурно дори им говори. Буболечките са целият му живот.

Следите от колелата на стола обаче не стигаха до буркана в края на масичката — най-голям от всички и поставен малко встрани от останалите. Беше пълен с оси-убийци. На стената му бе залепено сиво гнездо от подобна на хартия материя; малките насекоми на жълти и черни ивици жужаха гневно, сякаш усещаха натрапника.

Сакс се приближи и се загледа внимателно.

— Тук има един буркан с оси — каза тя на Райм.

— Защо ти направи впечатление?

— Защото е отделен от другите. Момчето никога не го наблюдава, личи по следите от стола. Освен това в останалите буркани има само водни животни. Страхотна идея, Райм: кой би бръкнал вътре? Отдолу има около една педя пръст. Струва ми се, че е заровил нещо вътре.

— Провери!

Сакс отвори вратата и помоли госпожа Бабидж за чифт дебели кожени ръкавици. Като ги донесе, домакинята завари полицайката да гледа буркана с осите.

— Да не смятате да бръкнете вътре? — ужаси се жената.

— Смятам.

— О, Гарет ще побеснее. Мрази да му пипат буркана с осите.

— Госпожо Бабидж, Гарет се издирва за углавно престъпление. Какво мрази, няма никакво значение.

Очите на жената се наляха със сълзи:

— Ама ако се промъкне и види, че сте пипали… тогава…

— Ще го заловим, преди да се върне. Не се тревожете.

Сакс си сложи ръкавиците и уви ръката си с калъфката от една възглавница. Внимателно отвори буркана и бръкна вътре.

Две оси кацнаха на ръкавицата, но после пак излетяха. Останалите не обърнаха внимание на натрапницата. Сакс внимаваше да не бутне гнездото.

„Ужилили я на 137 места…“

Разрови малко пръстта и откри найлоново пликче.

— Хванах те!

Тя извади плика. Преди да затвори буркана, една оса успя да се измъкне.

Свали кожените ръкавици и отново си сложи гумените. Изсипа съдържанието на плика на леглото. Вътре имаше десетина стари пощенски марки с картинки на насекоми, макара с корда, стотина долара в банкноти и четири сребърни монети, изрезката от вестника със снимка на семейството му преди катастрофата, малък ключ на верижка, без отличителни знаци освен серийния номер. Тя разказа на Райм какво е намерила.

— Добре, Сакс. Отлично. Не знам какво ще открием по тези улики, но за начало е добре. Тръгвай сега за местопрестъплението. Блакуотър Ландинг.

Преди да излезе, Сакс отново огледа стаята. Избягалата оса се опитваше отново да влезе в буркана. Какво ли искаше да каже на посестримите си?

— Не мога повече — оплака се Лидия. — Много бързо вървиш.

Едва си поемаше дъх. Лицето й бе плувнало в пот. Дрехите й бяха мокри.

— Млък! — тросна се той. — Не чувам нищо от теб. Не можеш ли, без да бърбориш през цялото време?

„Какво иска за слуша?“ — почуди се тя.

Той отново погледна картата и я поведе по друга пътека. Все още вървяха из гъстата борова гора, но въпреки че бяха на сянка, на Лидия й се виеше свят — ясен симптом на топлинния удар.

Той отново погледна гърдите й.

Изпука с кокалчетата на пръстите си.

„Ужасна жега.“

— Моля те — проплака тя. — Не мога повече! Моля те!

— Тихо! Да не повтарям повече.

Минаха през облак мушички. Две влязоха в устата й и тя плю с отвращение. Как само мразеше тази гора! Лидия Джонсън изобщо мразеше да е сред природата. Много хора обожават гори, басейни, градини. Тя обаче бе щастлива само ако се намира в затворено пространство: обичаше работата си, разговорите с единствената си приятелка, която още не бе омъжена, романите на ужасите, ходенето на пазар, редките нощи с приятеля си.

Всичките й любими занимания се правеха в затворени помещения.

Като погледнеше навън, се сещаше за излетите, които организираха омъжените й приятелки; представяше си семейства, седнали около някой басейн, докато децата им играят с надуваеми играчки; пикници; стройни жени с тесни клинове; мислеше си за живота, за който мечтаеше, но не можеше да води.

Когато излезеше на открито, Лидия осъзнаваше колко е самотна.

Тъкмо отправяше молитва към ангела си пазител, когато Гарет я прекъсна:

— Хайде, идвай. Насам. Трябва да пийнем нещо.

Поведе я по друга пътека. Изведнъж дърветата свършиха и пред тях зейна огромна яма. Беше стара кариера. Дъното й бе покрито със зеленясала вода. Лидия си спомни как като дете бе плувала тук, преди блатата да завземат земята на север от Пако и районът да стане толкова опасен.

Гарет кимна надолу:

— Хайде.

— Не. Не искам. Страх ме е.

— Хич не ми пука дали те е страх. Хайде!

Хвана я за ръцете и я поведе по стръмната пътека към скалистия бряг. Свали фланелката си, наведе се, наплиска възпалената си кожа. Зачеса се, стисна няколко пъпки, после загледа ноктите си. Беше отвратителен. Погледна Лидия:

— Искаш ли и ти да се измиеш? Ще ти стане добре. Ако искаш, можеш да се съблечеш и да поплуваш.

Мисълта да се покаже гола пред него я ужаси. Поклати глава. После седна на брега и наплиска ръцете и лицето си.

— Само не пий — предупреди я Гарет. — Имам хубава вода.

Измъкна някаква стара торба иззад един камък. Вътре имаше бутилки минерална вода и няколко пакета солени бисквити с фъстъчено масло. Гарет изяде цял пакет и изпи една бутилка. Предложи и на Лидия, но тя поклати глава.

— По дяволите, няма да те отровя. Трябва да пийнеш нещо.

Лидия се направи, че не вижда бутилката, наведе се и отпи голяма глътка от локвата. Водата беше солена и с метален вкус. Отвратителна. Тя се задави и едва не повърна.

Гарет отново й подаде бутилката:

— Нали ти казах. Тук има всякакви помии. Стига си правила глупости.

Хвърли й бутилката. Тя я пое непохватно със завързаните си ръце и я изпи до дъно.

Водата я ободри.

— Къде е Мери Бет? — попита тя. — Какво си й направил?

— На брега на океана е. В една стара банкерска къща.

В Северна Каролина „банкер“ означава човек, който живее на Аутърбанкс, бариерните острови, отделящи континента от океана. Значи там била Мери Бет. Ето защо отиваха на изток, към безлюдните блата. Гарет вероятно имаше лодка, с която да прекоси тресавищата, после да мине по Крайбрежния плавателен канал до Елизабет Сити и през пролива Албърмарл да излезе на Банкс.

— Харесва ми там — продължи той. — Чисто е. Обичаш ли океана?

Говореше непринудено, сякаш водеха съвсем нормален разговор.

За момент страхът — намаля. Гарет обаче внезапно постави пръст пред устните си и се намръщи — сякаш тъмната му половина отново се завръщаше. Заслуша се за момент, после поклати глава. Явно звукът, който бе чул, не му се стори опасен. Почеса подпухналото си лице и посочи с глава стръмната пътека нагоре:

— Хайде. Няма да ходим много.

— До Аутърбанкс има цял ден път.

— По дяволите, днес няма да ходим чак дотам. Ще се скрием и ще изчакаме негодниците, които ни преследват, да ни подминат. После ще отидем при Мери Бет. Сега ще нощуваме само двамата.

Когато каза последните думи, погледна смутено встрани.

— Ще „нощуваме“ ли?

Гарет обаче не уточни какво има предвид. Задърпа я нагоре, към изхода на кариерата.