Джефри Дивър
Убийте Райм (15)

15.

Лидия Джонсън бе виждала стотици пъти този поглед.

Поглед, в който се чете желание.

Дебелата медицинска сестра с остра коса и пъпчиво лице съзнаваше, че няма с какво да привлече мъжете. Знаеше обаче, че те винаги търсят едно и също нещо от нея, и беше решила да използва малкото власт, която имаше над тях, за да уреди живота си.

Гарет я бе върнал във воденицата и сега се намираха в същата тъмна стаичка като преди. Момчето стоеше надвесено над нея. Лицето му блестеше от пот. Панталоните му бяха издути отпред.

Не сваляше очи от гърдите й. Деколтето на престилката й бе разкъсано, при падането в ямата сутиенът ѝ се беше смъкнал (а може би самият Гарет я е разголил!).

Лидия се отдръпна от него. Опря гръб в стената.

Помисли: „Дали да не му пусна?“

Беше още малък. Сигурно не бе спал с жена. Щеше да свърши бързо. Може би после щеше да заспи и тя да успее да докопа ножа му и да се освободи, а след това да го зашемети и да го завърже.

Но тези кокалести ръце, това подпухнало лице, този лош дъх, миризмата на пот… Как щеше да го изтърпи? И какво щеше да каже приятелят й, като научи?

„Да или не?“

Стигаше само да му се усмихне. Веднага щеше да се хвърли върху нея.

„Изчукай ме бързо и да отиваме на кино…“ — така посрещаше тя приятеля си на вратата. Прегръщаше го и му пошепваше тези думи на ухото.

„Направи го — помисли тя. — Така ще успееш да избягаш.“

„Не мога!“

Гарет не сваляше очи от нея. Изпиваше я с поглед. Членът му надали щеше да й навреди повече от тези очи. Господи, той не беше просто насекомо — той бе зловещо същество от роман на ужасите. Някоя от измислиците на Дийн Кунц или Стивън Кинг.

Изпука с пръсти.

Премести поглед към бедрата й — пълни и гладки (най-добро качество, както нескромно си мислеше тя).

— Защо плачеш? — попита той. — Ти сама си си виновна. Ако не беше избягала, нямаше да се удариш. Дай да видя.

Кимна към подутия й глезен.

— Нищо ми няма — каза бързо тя и протегна крака си към него.

— Веднъж някакви кучи синове ме блъснаха по насипа зад гарата. Изкълчих си глезена. Страшно болеше.

„Хайде да свършваме — каза си тя. — Направи го, и ще се спасиш.“

„Изчукай ме бързо…“

„Не! Не мога да го направя.“

Гарет клекна до нея и тя не се отдръпна въпреки цялото си отвращение. Той взе крака й в ръце. Започна да гали прасеца, после глезена й с дългите си пръсти („Господи, колко са големи!“). Тялото му трепереше. Започна да съзерцава дупките на чорапогащите й, през които прозираше розовата й кожа.

— Няма рана, но целият е посинял. Какво значи това?

— Може да е счупен.

Той замълча. В очите му се четеше всичко друго, но не и състрадание. Сякаш не предполагаше, че и друг освен него може да изпитва болка. Просто гледаше прасеца й. После плъзна поглед по бедрото й.

Лидия преглътна тежко.

Гарет прокара ръка нагоре по крака й. Ноктите му се закачиха в чорапогащите й.

Внезапно застина.

Отметна рязко глава и ноздрите му се разшириха. Вдиша дълбоко. Лидия също подуши въздуха. Усети остра миризма. Амоняк!

— По дяволите — промълви уплашено той. — Как дойдоха толкова бързо?

— Какво?

Той скочи на крака:

— Капана! Бутнали са го! Ще се появят след броени минути! Как, по дяволите, са ни открили толкова бързо?

Той се наведе над нея. Лидия никога не бе виждала толкова ярост и омраза в нечии очи.

— Да не си оставила нещо по пътеката? — изсъска той. От устата му захвърча слюнка. — Оставила си им някакъв знак, а?

Беше побеснял. Тя потрепери. Сигурна беше, че ще я убие.

— Не съм! Заклевам се! — изхлипа отчаяно.

Запълзя назад. Той бързо разкъса дрехите си. Фланелката, панталоните, бельото… Остана гол. Втурна се към един ъгъл на стаята, извади нови дрехи и обувки и бързо ги навлече.

Лидия протегна шия и погледна през прозореца. Навън не се виждаше никой. Сигурно спасителите й бяха наблизо. Джим и Джеси, може би Люси Кър. Дали амонякът бе залял някого? Дали някой не беше пострадал?

— Трябва да отида при Мери Бет — прошепна сам на себе си Гарет.

— Аз не мога да се движа — изхленчи Лидия. — Какво ще правиш с мен?

Той бързо се приближи до вратата. Погледна навън, после се върна. Извади едно сгъваемо ножче от джоба си. Отвори го и се обърна към нея.

— Не, не, моля те… — заплака тя.

— Ранена си. Не можеш да дойдеш с мен!

Втренчи обезумели очи в ръждясалото острие. Затаи дъх. Отправи отчаяна молитва за спасение.

Гарет се наведе над нея.

 

 

„Как се добраха дотук толкова бързо?“ — чудеше се Гарет.

Затича се към реката. Обхвана го паника, толкова мъчителна, колкото възпаленията от отровния бръшлян по кожата му.

Враговете му бяха преминали цялото разстояние от Блакуотър Ландинг до воденицата само за няколко часа. Това го изненадваше: мислеше си, че ще им е нужен поне един ден, ако не и повече, докато открият следите му. Момчето погледна към пътеката. Нямаше жива душа. Изтича в обратната посока и тръгна по друга пътека, надолу по течението на реката.

„Как, как?… Успокой се. Имаш достатъчно време.“

След бутилката с амоняк полицаите сигурно пълзяха като охлюви, от страх да не попаднат на други клопки. Вероятно имаше половин час преднина. След няколко минути щеше да се скрие в блатата, а там никога нямаше да го открият. Дори с кучета. За осем часа щеше да стигне при Мери Бет. Щеше…

Гарет застина.

До пътеката се търкаляше празна бутилка, сякаш някой току-що я беше изпуснал. Само че тук никой не идваше. Той подуши въздуха, вдигна бутилката и доближи нос до гърлото й. Амоняк!

В съзнанието му изплува един образ: муха, оплетена в паяжина.

„О, не!“

— Не мърдай, Гарет! — изгърмя женски глас.

От храстите се появи красива червенокоса жена с дънки и черна фланелка. Стискаше револвер, насочен право в гърдите му. Спря поглед на ножа му.

— Тук е! — изкрещя тя. — Хванах го! — Понижи глас и се обърна към него: — Прави каквото ти казвам и няма да пострадаш. Искам да хвърлиш този нож, после да легнеш на земята по очи.

 

 

Момчето обаче не легна.

Остана да стърчи, пукайки нервно кокалчетата на палеца и показалеца си. Изглеждаше ужасно уплашен и отчаян.

Амелия Сакс отново погледна ножа в ръката му. С какво беше омазано острието? Дали с кръвта на Мери Бет?

Очите й смъдяха от амоняка и потта. Тя избърса лице с една ръка, без да сваля оръжието.

— Гарет… — повтори с привидно спокоен глас. — Легни на земята. Никой няма да ти стори нищо лошо, ако се подчиниш.

Отдалеч се чу гласът на Нед Спото:

— Намерих Лидия. Добре е. Мери Бет я няма.

— Къде е Амелия? — извика Люси.

— Тук съм, на пътеката към реката — обади се Сакс. — Хвърли ножа, Гарет, и легни веднага на земята.

Той я огледа внимателно. Кожата му бе възпалена, очите — подпухнали и влажни.

— Хайде, Гарет. Четирима сме. Няма как да се измъкнеш.

— Как? — промълви той. — Как ме намерихте?

Гласът му беше съвсем детски, дори по-тънък, отколкото на повечето шестнайсетгодишни момчета.

Тя не му отговори. Заслугата беше на Линкълн Райм. Малко след като тръгнаха по средната пътека след кръстопътя в гората, криминологът им се обади:

— Един от фермерите, с които говори Джим Бел, каза, че житото никога не се е използвало за фураж тук. Торбата вероятно била от някаква стара воденица, която миналата година изгоряла. Това обяснява и саждите.

Бел взе телефона и им обясни как да стигнат до воденицата. След това Райм отново се обади и каза, че е измислил обяснение и за амоняка.

Като четял книгите на Гарет, попаднал на един подчертан пасаж, в който пишело, че насекомите използвали миризмите като средство за предупреждение. Въпреки че амонячните съединения се използват за приготвяне на експлозиви, криминологът смяташе, че момчето е вързало бутилка амонячна вода с корда, така че когато преследвачите минат по пътеката, да я бутнат. Така Гарет щял да усети враговете си и да избяга.

След като откриха клопката, Сакс даде идея да напълнят една празна бутилка с амонячна вода и да я разлеят около воденицата, за да подплашат момчето.

Така и направиха.

Сега обаче Гарет отказваше да се подчини на заповедите й. Гледаше я внимателно, сякаш се опитваше да прецени дали е готова да го застреля, или не.

Той се почеса по лицето, избърса чело и стисна по-здраво ножа. Огледа се отчаяно.

Сакс се опасяваше да не би от страх да побегне или да я нападне. Затова се опита да придаде на гласа си майчинска загриженост:

— Хайде, Гарет. Направи, каквото ти казах. Всичко ще се оправи. Бъди послушен. Моля те.

 

 

— Прицели ли се? Стреляй! — прошепна Мейсън Жермен.

Заедно с Натан Грумър се спотайваха на върха на едно възвишение, на стотина метра от червенокосата нюйоркска кучка и убиеца.

Мейсън стоеше прав. Натан лежеше, беше опрял пушката си на буца пръст и се опитваше да нормализира дишането си, както прави всеки ловец, независимо по какво се кани да стреля: гъска, елен или човек.

— Хайде — подкани го Мейсън. — Няма вятър, имаш добра видимост. Стреляй!

— Мейсън, момчето не прави нищо!

Люси Кър и Джеси Корн излязоха от храстите с насочено оръжие.

— Всички го държат на прицел — продължи Натан. — Пък и той има само нож. Нищо и никакво джобно ножче. Освен това май смята да се предаде.

— Той няма да се предаде! — изсъска Мейсън. — Нали ти казах, че се преструва. Ще ги избие веднага щом свалят оръжието. Смъртта на Ед Шефър не е ли достатъчно доказателство?

— Стига, Мейсън. И на мен ми е тъжно за него. Това не означава, че трябва да нарушаваме законите. Освен това Джеси и Люси са на два метра от него. Не виждаш ли?

— Да не те е страх, че ще ги улучиш по погрешка? По дяволите, Натан, можеш да уцелиш стотинка на такова разстояние. Няма по-добър стрелец от теб. Хайде. Стреляй!

— Ама…

На поляната отпред червенокосата свали револвера и пристъпи към момчето. Гарет не пускаше ножа. Продължаваше да върти нервно глава.

Червенокосата направи още една крачка.

„Кучка!“

— Пречи ли ти на мерната линия?

— Не, но… ние изобщо не трябва да сме тук.

— Да, ама сме тук. Дошли сме като подкрепление на отряда и аз ти заповядвам да стреляш. Свалил ли си предпазителя?

— Да.

— Стреляй тогава.

Натан погледна през мерника. Пушката застина в ръцете му. Сякаш стрелец и оръжие се сляха в едно. Мейсън беше наблюдавал това странно явление и друг път, когато бе ходил на лов с по-добри стрелци от него. Като че секунди преди изстрела оръжието става част от човека.

Мейсън зачака да чуе гърмежа.

Нямаше дори най-слаб полъх. Имаше ясна видимост.

„Стреляй, стреляй, стреляй!“

Вместо гърмеж обаче чу въздишка. Натан отпусна глава:

— Не мога.

— Дай ми скапаната пушка!

— Не, Мейсън. Стига!

Изражението на старшия заместник-шериф обаче го накара да се подчини. Натан му подаде пушката и се изправи.

— Колко има в пълнителя?

— Аз…

— Колко патрона си сложил?

Мейсън зае позиция.

— Пет, но… не се обиждай, ама не си най-добрият стрелец. Да не пострада някой невинен, ако…

Вярно беше. Мейсън не беше най-точният стрелец, но бе убил десетки елени, пък и на стрелбището в Роли постигаше задоволителни резултати. Това сега нямаше значение; Насекомото трябваше да умре, и то веднага.

Той затаи дъх, леко натисна спусъка… И откри, че Натан го е излъгал: пушката беше на предпазител.

Мейсън свали предпазителя и отново се опита да нормализира дишането си.

Насочи кръстчето на оптическия мерник в лицето на момчето. Червенокосата се изпречи пред него и рамото й попадна на мерната линия.

„И ти ли ще ми пречиш, госпожичке?“

Тя се дръпна отново. После вратът й се появи пред кръстчето на мерника. Отново се измести встрани, но остана на опасно близко разстояние до момчето.

„Дишай спокойно.“

Въпреки че ръцете му трепереха, Мейсън се съсредоточи върху подпухналото лице на жертвата.

Свали леко пушката и насочи мерника в гърдите на Гарет.

Червенокосата отново се набута на мерната му линия. После отново се отдръпна.

Знаеше, че трябва да натисне съвсем леко спусъка, но както ставаше много често в живота му, гневът надделя. Мейсън дръпна рязко спусъка.