Джефри Дивър
Убийте Райм (3)

3.

Посетителят наистина приличаше на братовчед си.

Същата стройна фигура, същите дълги ръце, оредялата коса, непринуденото държание. Беше малко по-мургав и с малко по-груби черти на лицето. Вероятно прекарваше много време сред природата. Бел се настани на един стол до Том.

— В голямо затруднение сме, господин Райм — каза направо.

— Наричайте ме Линкълн.

— Хайде — подкани го Сакс. — Разкажете му, каквото разказахте на мен.

Райм я погледна хладно. От три минути се познаваше с новодошлия, а вече се бяха съюзили срещу него!

— Аз съм шериф на окръг Пакенок. Намира се на трийсетина километра на изток оттук. Изникна един проблем и аз си спомних какво ми е говорил братовчед ми за вас; много добри неща…

Райм кимна нервно — знак, че не му се слушат ласкателства.

„Къде е тази проклета лекарка? — мислеше си той. — Сега ли ги печата тези формуляри? Да не би и тя да е в заговора?“

— Та значи, този проблем… Чудя се дали няма да се съгласите да ни отделите малко време.

Райм се изсмя сухо:

— Предстои ми операция.

— Знам много добре. В никакъв случай не искам да ви преча. Мислех си, само за няколко часа… Няма да ни отнеме повече, надявам се. Разполагаме с основните неща за една криминологична лаборатория, но повечето изследвания се извършват в Елизабет Сити, най-близкото управление на щатската полиция, или в Роли. Резултатите се бавят със седмици. Сега обаче нямаме толкова време. В най-добрия случай имаме няколко часа.

— За какво?

— За да открием две отвлечени момичета.

— Отвличанията са работа на федералните. Обадете се на ФБР.

— Не си спомням изобщо федерален агент да е идвал в окръга, освен при акцията срещу нелегалното производство на алкохол. Докато дойдат, момичетата ще са мъртви.

— Разкажете какво е станало — подкани го Сакс.

Беше възприела характерното си загрижено изражение за най-голямо неудоволствие на Райм.

— Вчера едно момче от гимназията бе убито, а една студентка — отвлечена. Тази сутрин извършителят се върнал и отвлякъл друго момиче — обясни шерифът. Лицето му помръкна: — Заложил капан и един от заместниците ми пострада сериозно. Сега лежи в кома.

— Родителите на момичетата богати ли са? — попита Сакс. — Има ли искане за откуп?

„Логични въпроси — помисли си Райм. — Само че — ако е започнало разследване.“ Той обаче нямаше никакво желание да се занимава с такова нещо.

Сакс все така се правеше, че не забелязва намръщената му физиономия.

— О, не е за пари. — Шерифът понижи глас: — Причините са сексуални. Момчето е арестувано няколко пъти за опипване на момичета и веднъж за мастурбиране на обществено място.

Явно се смущаваше от „дамата“. На Райм му идваше да разкаже за последното разследване на Сакс в Бронкс, при което трупът бе нарязан на парчета, а убиецът бе документирал всяко свое действие със снимки, грижливо подредени в албум.

Забеляза, че помощничката му е спряла да чопли темето си и внимателно слуша Бел. Е, може би не бе в заговор с шерифа, но интересът й по случая явно не беше случаен. А вероятната причина никак не му харесваше!

— Амелия… — започна той, поглеждайки нервно към часовника на стената.

— Защо не, Райм? Какво ще ни навреди? — прекъсна го тя.

Тръсна дългата си червена коса и тя се разпиля по раменете й като водопад.

Бел пак погледна гръбначния стълб в ъгъла.

— Ние сме малък участък. Направихме каквото беше по силите ни, помощниците ми и някои от местните будуваха цяла нощ, но не постигнахме нищо. Ед, полицаят, който е в кома, видял някаква карта, която може би показва къде е отишло момчето. Лекарите обаче не знаят кога и дали изобщо ще дойде в съзнание. Бихме искали да погледнете веществените доказателства и да ни дадете някои насоки. Този случай е извън възможностите ни. Наистина ни трябва помощ, разберете.

Райм обаче не разбираше. Работата на криминолога е да анализира улики, които да помогнат за идентифициране на престъпника и за доказване вината му в съда.

— Нали знаете кой е престъпникът, знаете къде живее. Прокурорът ви спокойно може да насрочи дело. Сигурно имате предостатъчно доказателства.

— Не, не за процеса се тревожим, господин Райм. Искаме да го открием, преди да е убил момичетата. Или поне Лидия. Мислим, че Мери Бет може би вече е мъртва. Вижте, четох една книга по криминология. Там пише, че при отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.

— Нарекохте извършителя „момче“ — обади се Сакс. — На колко години е?

— На шестнайсет.

— Значи непълнолетен.

— Теоретично да, но всъщност досието му е по-голямо, отколкото на повечето възрастни нарушители в района.

— Свързахте ли се с родителите му? — попита Сакс, сякаш вече водеше разследването.

— Мъртви са. Живее у приемно семейство. Претърсихме стаята му. Не открихме нищо съществено.

Това никак не учуди Райм. Искаше само този човек да си вдигне парцалките и заедно с проблемите си да отпътува час по-скоро към окръга си с непроизносимо име.

— Мисля, че трябва да се заемем — повтори Сакс.

— Но, Сакс, операцията…

— Има две жертви за един-единствен ден! Честотата може да се увеличи! Серийните убийци са като наркомани.

Бел кимна:

— Логично предположение. Не споменах и друго — през последните две години в окръг Пакенок бяха извършени още три убийства, а само преди няколко дни — едно доста странно самоубийство. Смятаме, че въпросният престъпник може да е замесен и в тях. Просто досега нямахме доказателства, за да го арестуваме.

„Да, но тогава не съм участвал в разследването“ — помисли си Райм. Веднага обаче си даде сметка, че има опасност честолюбието му да го въвлече и в този случай.

С неудоволствие установи, че случаят започва да го интригува. Тъкмо предизвикателствата към разума поддържаха Райм през всичките години след злополуката. В един момент бе мислил да се обърне към организациите за подпомагане на самоубийството, но пак страстта към загадките го разубеди. Въпреки че копнееше отново да се движи, ако трябваше да избира между тази способност и феноменалния си мозък, веднага щеше да се откаже от всички операции и трансплантации. Но операцията все пак бе съдбовно важна за него. Като Светия Граал.

— Операцията е вдругиден, Райм — отбеляза Сакс. — Дотогава имаш само няколко изследвания.

„А, най-после изплю камъчето, Сакс…“

В думите й имаше логика. До операцията му оставаше много свободно време. Свободно време, през което дори нямаше право да пие. Какво може да прави един паралитик в някакво тъпо провинциално градче? Най-големият враг на Линкълн Райм не бяха спазмите, отразената болка или дисрефлексията, които измъчват всички пациенти с травма на гръбначния стълб; най-големият му враг бе скуката.

— Един ден — склони накрая той. — Стига това да не забави операцията. Чакам я от четиринайсет месеца.

— Дадено — зарадва се Бел. Лицето му светна.

Том обаче поклати глава:

— Слушай, Линкълн, тук сме само заради операцията. Нямам и половината неща, които са ми необходими, за да се грижа за теб, докато работиш.

— Това е болница, Том. Няма да се изненадам, ако намериш повечето от тези неща тук. Ще говорим с доктор Уивър. Сигурен съм, че с удоволствие ще ни помогне.

— Не съм съгласен — повтори Том упорито.

Райм не го удостои с внимание и се обърна към Бел:

— Кога е избягал?

— Преди не повече от два часа. Веднага ще се обадя да донесат уликите и може би карта на местността. Ще организирам издирване. Мислех да…

Райм поклати глава и се намръщи. Сакс се подсмихна; знаеше какво ще каже криминологът.

— Не, не. Аз ще дойда в шерифството. Ще ми уредите една стая в… как се казваше главният град на окръга?

— Ъ… Танърс Корнър.

— Уредете ни някакво помещение, където да работим. Ще ми трябва помощник. Имате ли лаборатория в това шерифство?

— Ние ли?… Всъщност не.

— Добре, ще направим списък на апаратурата, която ни трябва. Можете да я вземете на заем от щатската полиция. — Райм погледна часовника: — Ще пристигнем след половин час. Нали, Том?

— Линкълн…

— Нали?

— Да, половин час — измърмори недоволно болногледачът.

— Поискай формулярите от доктор Уивър. Ще ги вземем с нас. Можеш да ги попълниш, докато работим.

— Добре, добре.

Сакс започна да съставя списък на основните криминологични апарати. Показа го на Райм. Той кимна:

— Добави и комплект за измерване на плътностен градиент. Иначе това е достатъчно.

Тя допълни списъка и го връчи на Бел. Шерифът го прочете и кимна неуверено:

— Ще осигуря всичко, разбира се, но не искам да ви въвличам в толкова много неприятности…

— Джим, може ли да ти кажа нещо честно?

— Разбира се, господин Райм.

— Линкълн — поправи го криминологът. — Никаква полза няма да има, ако погледна набързо някои улики. Щом ще има разследване, искам ние с Амелия да го ръководим. Да е само в наши ръце. Проблем ли е това?

— Ще се постарая да не е — отвърна с облекчение Бел.

— Добре. Сега най-добре започвай да търсиш апаратурата. Да действаме!

Шериф Бел се изправи, постоя за момент с шапка в едната ръка и списъка на Сакс в другата; после тръгна към вратата.

— А, и още нещо — извика Сакс. Бел се обърна. — Как се казва извършителят?

— Гарет Ханлън. В Танърс Корнър е по-известен като Насекомото.

 

 

Пакенок е малък окръг в североизточната част на Северна Каролина. Танърс Корнър, най-големият му град, се намира приблизително в центъра и е обграден от по-малки жилищни и търговски комплекси като Блакуотър Ландинг, разположен на брега на река Пакенок (която повечето местни жители наричат накратко Пако), на няколко километра от главния град.

Повечето жилищни и търговски комплекси на окръга са разположени на юг от реката, сред малки блата, горички и езерца. Почти цялото население на окръга е съсредоточено тук. На север от Пако земите пустеят. Голямото блато, Грейт Дизмал Суомп, е погълнало къщи и вили, както и малкото търговски и индустриални обекти, които са се намирали там. Езерата и ливадите са се превърнали в мочурища, вековните гори са почти непроходими. От тази страна на реката не живее никой освен производители на незаконен алкохол и наркотици и неколцина превъртели отшелници. Дори ловците отбягват района, след като преди две години диви прасета нападнали Тал Харпър и въпреки че застрелял десетина, останалите го изгризали почти целия.

Както повечето жители на окръга, Лидия рядко ходеше на север от Пако, а когато отидеше, никога не навлизаше прекалено навътре. Сега си даваше сметка, че е попаднала на място, от което може никога да не се върне, както във физическия, така и в духовния смисъл.

Ужасяваше се, разбира се, от това нечовешко същество, което я мъкнеше след себе си, от начина, по който я гледаше, от начина, по който я докосваше, от жегата и змиите, но най-голям ужас изпитваше, когато си даваше сметка какво е оставила от другата страна на реката: нищожния си, но безметежен живот. Можеше никога вече да не види и без това малкото си приятели, колежките си медицински сестри, лекарите, с които напразно се опитваше да флиртува, книгите на ужасите, децата на сестра си; никога вече да не яде пица или сладолед. Дори лошите моменти в живота й й бяха скъпи: опитите да свали наднорменото си тегло, самотните нощи, часовете на напразно очакване приятелят й да се обади.

Тук всичко я изпълваше със страх.

Спомни си ужасната гледка пред ловната барака — проснатия на земята Ед Шефър, обезобразеното му, подуто тяло.

— Не трябваше да ги дразни — бе промърморил Гарет. — Осите нападат само ако застрашиш гнездото им. Той го е смачкал. Голяма грешка.

После влезе вътре, внимателно взе някаква карта, няколко бутилки вода и няколко пакета с бисквити, овърза ръцете й с тиксо и я поведе през гората. Вече бяха изминали няколко километра.

Момчето се движеше нервно, дърпаше я ту на една, ту на друга страна. Говореше си сам. Чешеше червените обриви по лицето си. По едно време спря до някаква локва и се загледа във водата. Изчака някаква буболечка да пробяга по повърхността, после натопи лице, за да облекчи сърбежа. Погледна краката си, свали и другата си обувка и я захвърли. Продължиха пак напред.

Лидия го огледа. Знаеше за него, за Насекомото. Всички в Танърс Корнър го знаеха. Никога обаче не го бе виждала толкова отблизо. Странно колко силен изглеждаше: яки мускули, жилести ръце, широки длани. Събраните му вежди и загриженото изражение, което понякога придобиваше, му придаваха глуповат вид, но тя знаеше, че това е измамно. Беше хитър като лисица. Носеха се слухове как Гарет си е отмъстил на единия от играчите в училищния футболен отбор, който много често му се надсмивал. Отворил с шперц шкафчето му и оставил вътре пистолет. След това се обадил анонимно на охраната и подал сигнал за незаконно притежавано оръжие. Звъннал и в местния вестник и на един радиорепортер. Журналистите се появили точно когато портиерът на училището отварял шкафчето на футболиста. По тази причина директорът бил принуден да изключи момчето, въпреки че не бил склонен да се разделя с един от най-добрите играчи на отбора. Никой не можеше да докаже, че Гарег го е направил, но всички го знаеха.

Тя погледна картата, стърчаща от джоба му.

— Къде отиваме?

— Аз… такова… не ща да говоря с теб.

След десетина минути я накара да свали обувките си, за да преджапат през някакво мътно поточе. После я натисна на земята, за да седне, настани се пред нея и докато жадно гледаше голите й бедра през отвора на престилката й, избърса краката й със салфетка. Тя почувства същото отвращение, както когато трябваше да взима проби от трупове в моргата. След това той нахлузи белите обувки на краката й, завърза ги здраво, хвърли поглед на картата и я поведе отново през гората.

Постоянно пукаше с кокалчетата на пръстите си.

Тресавищата ставаха по-големи и по-дълбоки. Вероятно вървяха към Грейт Дизмал Суомп и Лидия нямаше никаква представа защо. Тъкмо когато й се стори, че няма накъде да продължат из блатата, Гарет свърна в някаква борова горичка, където, за радост на отвлечената, се оказа доста по-хладно, отколкото на открито.

Гарет се движеше вече по-бавно, оглеждаше се, като внезапно извръщаше глава ту в една, ту в друга посока също като психично болните пациенти в болницата. Това я отвращаваше и плашеше.

Тръгнаха по друга пътека. След известно време стигнаха в подножието на стръмен скалист хълм.

— Не мога да се кача оттук — заяви Лидия. — Поне не със завързани ръце. Ще се подхлъзна и ще падна.

— Глупости — изръмжа сърдито той. — Нали си с обувки. Нямаш проблеми. Виж мен. Бос съм, а пак мога да го изкача. Виж ми краката, виж!

Вдигна единия си крак. Ходилото бе цялото в жълти мазоли.

— Хайде, размърдай си дебелия задник. Като стигнеш догоре, стой и чакай. Слушаш ли? Чуваш ли какво ти говоря? — изсъска той и отново опръска бузата й с плюнка.

Кимна и тръгна нагоре. След малко спря и се обърна. Гарет гледаше краката й и пукаше кокалчета. После вдигна очи и погледна под роклята й.

Лидия продължи.

На върха на хълма имаше полянка, през която минаваше една-единствена пътека към някаква горичка. Лидия тръгна натам.

— Хей, ти уши имаш ли? — извика Гарет след нея. — Казах ти да чакаш!

— Не съм се опитала да избягам! Просто ми е страшно горещо. Искам да се скрия на сянка.

Той посочи земята на пет-шест метра пред нея. На средата на пътеката имаше дебел слой борови иглички.

— Можеше да паднеш вътре — каза момчето — и да ми развалиш капана.

Лидия се вгледа по-внимателно. Боровите иглички покриваха голяма яма.

— Какво има отдолу?

— Това е смъртоносна клопка.

— Какво има вътре?

— Ами… изненада за онези, които ни преследват — заяви гордо той и се усмихна самодоволно, сякаш е измислил нещо много гениално.

— Ама някой може да падне вътре!

— Глупости. Тук сме на север от Пако. Единствените, които ще дойдат, са преследвачите. А те са си го заслужили.

Хвана я за ръката и я преведе отстрани на ямата.

— Няма нужда да ме теглиш — скара му се тя.

Гарет отслаби хватката си, но Лидия имаше чувството, че го прави само за да може да опипва от време на време китката й с дългите си пръсти.

Като кърлеж, който търси подходящо място да се впие.