Джефри Дивър
Убийте Райм (38)

38.

„Провери за разкъсани кръвоносни съдове, спри кръвотечението, ако е възможно, провери дали пациентът не е в шок.“

Като патрулиращ полицай Амелия Сакс бе изкарала пълен курс по спешна помощ. Наведе се над Том и огледа раната.

— Свали тези белезници — извика тя. — Така не мога да му помогна.

— Не — отказа категорично Люси.

— Как си, Том? — попита Райм. — Кажи нещо.

— Изтръпвам… Чувствам се… странно…

Болногледачът затвори очи и изпадна в безсъзнание.

Над главите им се чу трясък. Един куршум проби дървената стена. В същото време във вратата се заби нова порция сачми. Гарет подаде на Сакс няколко салфетки. Тя ги взе с две ръце и натисна с тях раната на Том. Удари го леко по бузата. Той не реагира.

— Жив ли е? — попита отчаяно Райм.

— Диша. Едва-едва, но все пак диша. Изходната рана не е много лоша, но не знам какви са поражения на вътрешните органи.

— Защо го правят? — възкликна Люси.

— Джим каза, че се занимавали с незаконно производство на уиски — обясни Райм. — Може би бараката е била тяхна и не искат да се разбере. А може би наблизо има нарколаборатория.

— Докато бях сама, дойдоха двама души — обади се Мери Бет. — Опитаха се да разбият вратата. Може да са комбина.

— Къде е Бел? — попита Люси. — А Мейсън?

— Ще дойдат след половин час.

Люси поклати глава. Отново погледна през прозореца. Прицели се.

— Стига, дай на мен! — извика Сакс.

Люси не й обърна внимание и стреля. По физиономията, която направи, стана ясно, че пак е пропуснала. Присви очи и се обърна към момчето, което стоеше неподвижно, свито на пода, сковано от паника:

— Шон е намерил някаква червена туба. Какво има вътре, Гарет? Газ ли? Гарет! Отговори ми!

— Какво има в червената туба, Гарет?

— Ами, такова… керосин. За лодката.

— По дяволите, искат да запалят бараката.

— Мамка му — изкрещя Гарет. Изправи се на колене и погледна ужасено Люси.

Сакс единствена предвиди какво е намислил.

— Не, Гарет, недей…

Момчето не й обърна внимание, скочи, блъсна вратата и изскочи навън. След него по вратата затракаха куршуми. Не се разбра дали са го уцелили.

След това изстрелите престанаха; нападателите се приближаваха към бараката.

Сакс огледа прашната стая:

Мери Бет седеше свита на стола и плачеше.

Люси, с изпълнени с ярост очи, проверяваше оръжието си.

Том, бял като платно, лежеше неподвижно на земята.

Линкълн Райм лежеше по гръб и дишаше тежко.

„Ти и аз…“

Тя прошепна на Люси:

— Трябва да се справим сами с тях. Ти и аз.

— Те са трима. Имат пушки.

— След броени минути тази барака ще избухне в пламъци и ние или ще изгорим живи, или ще бъдем застреляни, като излезем. Нямаме избор. Свали ми белезниците. Хайде.

— Как да ти се доверя? Ти ни устрои засада край реката.

— Засада ли? Какви ги дрънкаш?

— Какви ги дрънкам ли? Използва лодката, за да ни подмамиш и започна да стреляш, когато Нед влезе във водата.

— Глупости! Вие започнахте да стреляте, защото си мислехте, че сме под лодката.

— Ти първа започна…

Люси млъкна. Сакс също разбра какво е станало.

— Били са те — каза тя. — Кюлбо и другите. Някой от тях е стрелял, за да ви сплаши или да ви предизвика.

— А ние си помислихте, че си ти.

За момент изражението на Люси се смекчи, но после очите й отново заблестяха от гняв — явно се сети за Джеси Корн.

Сакс протегна ръце:

— Нямаме друг избор.

Полицайката я изгледа, после отключи белезниците. Сакс разтри китките си:

— Колко патрона ни остават?

— Аз имам три.

— А аз — пет.

Сакс измъкна дългия си „Смит и Уесън“ от кобура на Люси. Погледна Том. Мери Бет се изправи:

— Аз ще се погрижа за него.

— Само едно трябва да знаеш. Хомосексуалист е. Изследван е, но…

— Няма значение. Ще внимавам. Действайте.

— Сакс — заговори Райм. — Аз…

— По-късно, Райм. Нямаме време за приказки.

Тя се приближи до вратата, хвърли бърз поглед навън, запомняйки разположението на различните предмети, зад които можеше да се скрие, и зае позиция за стрелба. Отново беше свободна, отново въоръжена. Вече не мислеше за нищо друго, нито за Райм и операцията му, нито за Джеси Корн, нито за предателството на Гарет Ханлън, нито за това, което я очакваше, ако успееха да се измъкнат живи.

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

Обърна се към Люси:

— Излизаме. Ти тръгваш наляво, към микробуса. В никакъв случай не спирай до него! Продължаваш, докато не се скриеш в тревата. Аз отивам надясно, към онова дърво. Залягаме в тревата и започваме да се промъкваме към гората, за да им излезем в гръб.

— Ще ни видят, като излизаме.

— Трябва да ни видят. Нека знаят, че се крием някъде в тревата. Така ще им отвлечем вниманието от бараката. Не стреляй, ако не си сигурна. Ясно ли е?

— Ясно.

Сакс хвана дръжката на вратата. Погледите им се срещнаха за миг.

 

 

Шон О’Сараян и Томъл бяха заети с керосина и не гледаха към предната врата. Затова нямаха време да вдигнат пушките си, когато двете жени изскочиха и се втурнаха към прикритията си.

Кюлбо стоеше по-назад, за да ги прикрива, но явно и той не очакваше някой да излезе от бараката, защото, когато стреля, Сакс и Люси вече се бяха скрили в гъстата трева.

О’Сараян и Томъл също залегнаха в тревата, Кюлбо изрева:

— Оставихте ги да се измъкнат. Къде, по дяволите, гледате?

Стреля още веднъж по Сакс, тя залегна и когато отново погледна, вече не се виждаше.

— Мини отдясно — изкрещя Кюлбо.

— Къде? — попита онзи, за когото се отнасяше нареждането; Сакс реши, че е Томъл.

— Чакай да помисля…

Настъпи тишина.

Сакс запълзя към мястото, където преди малко бе видяла О’Сараян и Томъл. Забеляза нещо червено и се насочи към него. Вятърът наклони тревата и тубата с керосин се показа. Сакс се приближи, вятърът отново й помогна да се прицели. Стреля и улучи точно в средата. Тубата отхвърча и се разплиска.

— Мамка му — изруга някой и из тревата се чу шумолене. Нападателят явно бързаше да се отдалечи от тубата, въпреки че керосинът не се възпламени.

Чу се ново шумолене, после стъпки.

Откъде обаче идваха?

Забеляза отблясък близо до мястото, където бе видяла за последен път Кюлбо. Сигурно беше от оптическия му мерник. Сакс вдигна глава, погледна Люси, посочи себе си, после мястото, откъдето идваше светлината. Полицайката кимна, посочи себе си, после махна встрани.

Когато обаче Люси се изправи и побягна приведена покрай бараката, О’Сараян скочи и започна да стреля. За момент полицайката бе добра мишена. Спаси се само благодарение на това, че в бързината О’Сараян не се целеше добре. Люси се хвърли на земята и стреля. Куршумът пропусна на сантиметри хилавия мъж, който бързо залегна.

Сакс отново запълзя към позицията на Кюлбо. Чу няколко бързи гърмежа от револвер, после няколко изстрела от карабина, накрая оглушителния трясък на ловната пушка.

Тъкмо се питаше дали не са уцелили Люси, когато чу гласа на полицайката:

— Амелия, идва към теб.

Наблизо се чуха стъпки.

Кой идваше? Къде беше? Чувстваше се като сляпа. Обхващаше я паника.

Стъпките заглъхнаха. Мъжки глас извика нещо неразбираемо.

Стъпките започнаха да се отдалечават.

Вятърът отново наклони тревата и Сакс пак видя отблясъка от оптическия мерник. Кюлбо бе заел добра позиция за стрелба. Държеше на прицел цялата поляна. Сакс запълзя още по-бързо към него, страхуваше се, че се цели в Люси или в Райм и Мери Бет през прозореца.

„По-бързо, по-бързо.“

Тя скочи и се затича приведена. Възвишението, зад което се криеше Кюлбо, бе на пет-шест метра.

Шон О’Сараян обаче се оказа по-близо. Тя се сблъска с него и падна по гръб. За миг очите им се срещнаха. В неговите блестеше безумен пламък.

Бяха едва на метър един от друг. Вдигнаха оръжията си и стреляха едновременно. Не улучиха. Сакс се прицели отново, но той скочи и се втурна да бяга.

Възможността не беше за изпускане. Тя рискува да стане мишена за Кюлбо, изправи се и се прицели, но преди да стреля, Люси Кър също натисна спусъка. О’Сараян спря, хвана се за гърдите, после бавно се свлече на земята.

По лицето на Люси се четеше учудване. Сакс се запита дали за пръв път убива човек. Полицайката моментално залегна. След секунди тревата, сред която беше стояла, бе покосена от сачмите на ловната пушка.

Сакс продължи бързо към Кюлбо. Сега той знаеше къде се крие Люси и щеше да я застреля при следващото й изправяне.

Шест метра, четири метра…

Светлината блесна по-силно и Сакс залегна, мислейки, че оптическият мерник е насочен този път към нея. Извъртя се встрани и зачака гърмежа. Никой не стреля и тя запълзя вдясно, за да го заобиколю Потеше се ужасно, артритът не й даваше мира. Два метра.

„Бъди готова. Бързо.“

Трябваше да премине пространство, обрасло с ниска трева. Нямаше зад какво да се прикрие.

„Като се движиш, не могат да те хванат…“

Тя скочи, претърколи се през празното пространство, застана на коляно и се прицели в пушката.

Не повярва на очите си.

„Пушката“ на Кюлбо се оказа някаква тръба, вероятно от старата фабрика за уиски, а оптическият мерник — счупена бутилка. Същият номер, който им бяха погодили с Гарет във вилата край Пакенок.

„Изигра ме…“

Встрани нещо изшумоля в тревата. Амелия Сакс се обърна.

 

 

Към бараката се приближаваха стъпки. Тежки стъпки, първо през храстите, после по дървените стълби на постройката. Приближаваха се бавно — по-скоро небрежно, отколкото внимателно. Това означаваше, че нападателят е уверен в себе си, следователно — опасен.

Линкълн Райм се опита да вдигне глава от дивана, но не видя кой приближава.

Вратата се отвори със скърцане.

Рич Кюлбо бързо огледа стаята.

Райм отново се разтревожи. Беше ли жива Сакс? Дали някой от десетината изстрела, които бе чул, не я беше улучил? Дали сега не лежеше ранена някъде в тревата?

Кюлбо погледна Райм и Том и реши, че не представляват заплаха. Без да влиза, попита криминолога:

— Къде е Мери Бет?

— Не знам. Преди пет минути избяга да търси помощ.

Кюлбо огледа стаята, погледът му се спря на вратата за мазето.

— Защо го правите? Защо искате да ни убиете? — попита припряно Райм.

— Избягала навън, а? Не съм я видял. — Кюлбо влезе, без да сваля очи от вратата на мазето. После кимна към поляната: — Не трябваше да те оставят тук сам. Голяма грешка. — Спря и огледа тялото му: — Какво е станало с теб?

— Пострадах при нещастен случай.

— Ти ли си оня нюйоркчанин, за когото приказват всички? Ти ли разбра, че са тук? Наистина ли не можеш да мръднеш?

— Наистина.

Кюлбо се изхили, сякаш е хванал някаква странна риба, която не е подозирал, че съществува.

Райм погледна тревожно вратата на мазето, след това пак Кюлбо.

— Доста си загазил — отбеляза едрият мъж.

Райм не отговори. Кюлбо най-после отмести очи от него и насочи пушката към вратата на мазето:

— Мери Бет била излязла, а?

— Избяга. Къде отиваш?

Кюлбо не му обърна внимание. Бутна вратата и стреля. После още три пъти. След това, докато презареждаше, надникна в задименото помещение.

Тогава Мери Бет Макконъл излезе иззад входната врата, където се беше скрила. В ръце държеше примитивна томахавка, за която бе казала на Райм, че е направила сама. Без да издаде звук, тя замахна с оръжието си и го стовари върху главата на Кюлбо, откъсвайки част от ухото му. Той изпусна пушката и тя се търколи по стълбите в тъмното помещение. Ударът обаче не успя да го зашемети и той удари с юмрук момичето в гърдите. Тя залитна, падна и отчаяно се опита да си поеме въздух.

Кюлбо опипа ухото си и вдигна ръка пред очите си:

— Мамка му! Боли!

После погледна младата жена. Измъкна автоматичния си нож от калъфа на колана си и го отвори. Сграбчи Мери Бет за косата и дръпна главата й назад.

Тя го хвана за китката и се опита да отблъсне ръката му, но той бе много по-силен от нея и тъмното острие бавно се приближи към бялото й гърло.

— Спри — изкрещя някой.

Гарет Ханлън стоеше на прага с голям сив камък в ръка.

— Пусни я и се махай — каза с треперещ глас.

Кюлбо пусна косата на Мери Бет и главата й издрънча на пода. Той се изправи, отново опипа ухото си и присви очи от болка. Погледна кървавите си пръсти, после — Гарет.

— Хей, сополанко, кой си ти, че да ми заповядваш?

— Хайде, изчезвай.

Кюлбо се изсмя хладно:

— Защо се върна? Аз съм почти с петдесет кила по-тежък от теб. Имам нож. Какво ще ми направиш с този камък? Хайде, ела да видим кой е по-силен.

Гарет се приведе като борец и пристъпи бавно напред. На лицето му бе изписана странна увереност. На няколко пъти се направи, че ще хвърли камъка, и Кюлбо приклекна и отстъпи леко назад. После мъжагата се изсмя, явно бе решил, че момчето не представлява особена заплаха. Избърса потта от грубото си лице и замахна с ножа към корема на Гарет. Момчето отскочи. Не беше изчислил обаче разстоянието и се намери притиснат към стената. Нямаше накъде да бяга.

Тогава Мери Бет грабна томахавката и удари с все сила Кюлбо по глезена. Той изрева от болка и се обърна към нея. Гарет скочи напред и го блъсна с все сила. Кюлбо залитна и се свлече по стълбището към мазето. Спря се посредата.

— Ах ти, сополанко такъв! — изсъска той.

Затършува в тъмното.

— Гарет! Има пушка! — изкрещя Райм.

Момчето се приближи спокойно до вратата на мазето и вдигна камъка, но не го хвърли.

„Какво прави?“ — зачуди се Райм.

Гарет измъкна някакво парцалче от дупката в единия край. Когато първите разгневени оси излетяха оттам, запрати гнездото в лицето на Кюлбо и затръшна капака.

Един куршум проби вратата на мазето и се заби в тавана. После още един. Изведнъж стрелбата спря. Райм мислеше, че Кюлбо ще стреля повече от два пъти, но това предположение не се сбъдна. Писъците от мазето също продължиха повече, отколкото бе очаквал.

 

 

Харис Томъл реши, че вече е време да се омита, да се връща в Танърс Корнър.

О’Сараян беше мъртъв, но Кюлбо сигурно вече бе довършил червенокосата и онези в бараката. Оставаше само Люси Кър. Томъл гореше от нетърпение да я довърши и да се прибира вкъщи. Цялата работа се оказа отвратителен кошмар. Никое богатство на света не бе достатъчна награда за това, което беше преживял през последните дни.

Двамата с Кюлбо бяха затънали сериозно и ако искаха да прекарат остатъка от живота си извън затвора, трябваше да довършат работата докрай.

Изведнъж зад едно дърво видя нещо тъмно — кафявата униформена блуза на Люси Кър.

Той се запромъква към нея. Как ли щеше да се почувства, преди да я застреля? Винаги я беше харесвал. Е, поне преди лекарите да я орежат. Реши, че това може леко да го разколебае. Мишената не беше добра — само част от гърдите й се показваше иззад дънера. С карабина щеше да му е доста трудно. С ловната пушка обаче беше фасулска работа. Той нагласи наконечника на цевта така, че сачмите да се разпръснат в по-голям радиус, за да увеличи вероятността за попадение.

Изправи се бързо, прицели се направо в блузата и стреля.

Откатът го блъсна назад. Той присви очи.

„О, Господи… Не и това!“

Блузата се развяваше свободно от вятъра, надупчена от сачмите. Полицайката я бе закачила на дървото за примамка.

— Предай се, Харис — извика Люси зад гърба му. — Всичко свърши.

— Добър номер. Успя да ме метнеш.

Той се обърна. Държеше пушката на нивото на кръста си, скрита в тревата и насочена към нея. Люси бе по фланелка.

— Хвърли пушката — заповяда тя.

— Вече я хвърлих.

— Вдигни си ръцете. Хайде, Харис. Последно предупреждение.

— Слушай, Люси…

Тревата бе висока над метър. Можеше бързо да клекне и да стреля в краката й. Но беше рисковано.

Изведнъж забеляза нещо: погледа й. Беше прекалено несигурен.

Блъфираше!

Той се ухили:

— Свършили са ти патроните.

Отчаяното й изражение потвърждаваше предположението му. Той вдигна пушката и се прицели.

— Моите обаче не са — чу се нечий глас наблизо.

Червенокосата! Той бързо се обърна. Мислеше си: „Няма да стреля. Тя е жена? Тя е…“

Чу гръм. Последното, което почувства, бе лек натиск отстрани на главата.

 

 

Мери Бет се показа на вратата и извика, че Кюлбо е мъртъв, а Райм и Гарет са добре.

Амелия Сакс се приближи до трупа на Шон О’Сараян. Люси отиде да провери Харис Томъл. Наведе се и вдигна скъпата пушка. Даде си сметка, че би трябвало да изпитва ужас, че взима оръжие от ръцете на мъртвец, а всъщност се интересуваше само дали е заредено.

На двайсетина метра от нея Сакс оглеждаше О’Сараян с насочено към него оръжие.

Люси взе блузата си и я облече. Беше надупчена, но тя се чувстваше неловко да ходи само по фланелка. Застана до дървото и продължи да наблюдава Сакс.

„Предадена от тялото си, от съпруга си, от Господ, а сега и от Амелия Сакс…“

Погледна Харис Томъл. Между него и гърба на Сакс имаше пряка видимост. Сценарият беше правдоподобен: Томъл се криел в тревата, изправил се, застрелял Сакс в гърба…

Люси вдигна пушката. Имаше чувството, че е лека като перце. Допря я до бузата си. При допира до студения метал си спомни как след операцията лежеше, долепила лице до хромираната табла на болничното легло. Прицели се в гърба на Сакс. Щеше да умре бързо и безболезнено.

Също като Джеси Корн.

Зъб за зъб.

Допря показалец до спусъка.

После свали пушката и се обади на щатската полиция.

Медицинският хеликоптер пристигна първи, санитарите превързаха Том и го откараха в болницата. Един остана да се грижи за Линкълн Райм, чието кръвно налягане се беше покачило до критични граници.

След малко кацна и полицейският вертолет. Командосите арестуваха първо Сакс. Оставиха я да лежи в прахта със заключени зад гърба ръце, след което влязоха в бараката за Гарет Ханлън.