Джефри Дивър
Убийте Райм (33)

33.

Сакс се събуди на разсъмване от слабо бръмчене. Преди да отвори очи, си помисли, че пак е цикадата, но се оказа часовникът. Тя го изключи.

Цялото тяло я болеше от неудобната постелка, но се чувстваше изненадващо бодра. През прозореца проникваше ярка слънчева светлина и тя я прие като добра поличба. Днес щеше да открие Мери Бет Макконъл и да я върне в Танърс Корнър. Момичето щеше да потвърди историята на Гарет и Джим Бел и Люси Кър можеха да започнат издирването на истинския убиец — мъжа с тъмния гащеризон.

Гарет също се разбуди и стана от мръсния дюшек. Заглади мазната си коса с дългите си пръсти. Сакс се „среса“ по същия начин.

„Изглежда като всяко друго момче на неговата възраст — помисли си тя. — Сякаш сега ще вземе училищния автобус, за да отиде да учи, да се закача с момичета, да играе футбол.“

Като го гледаше как търси фланелката си, тя забеляза колко е слаб. Трябваше да се храни по-добре: мляко, плодове; да се изпере и изкъпе. Сигурно така се грижи човек за собствените си деца. Не е като с хлапетата на някои приятели, които взимаш да гледаш за няколко часа, както тя правеше с кръщелницата си в Ню Йорк. Да живееш постоянно с тях, да ги будиш всяка сутрин, да им оправяш стаите, да им готвиш, да им купуваш дрехи, да им се караш, да ги пазиш, това бе друго.

Тя се усмихна:

— Добро утро.

— Трябва да вървим — каза той. — Да стигнем по-скоро до Мери Бет. Много дълго я оставих сама. Сигурно умира от жажда.

Сакс се изправи несигурно.

Той разгледа загрижено обривите от отровния бръшлян по гърдите си. Бързо навлече фланелката си.

— Излизам за малко. Трябва, нали се сещаш… да свърша една работа. Ще оставя и няколко празни гнезда на оси наоколо. За да ги забавя, ако минат оттук.

Излезе, но се върна след няколко минути. Остави й канче с вода на масата.

— Това е за теб — каза срамежливо и отново излезе.

Тя пийна вода. Как й се искаше да си измие зъбите и да си пусне душ. Може би, като стигнат до…

— Той е! — прошепна някой отвън.

Сакс застина. Погледна през прозореца. Не видя нищо, но гласът продължи:

— Хванах го на прицел.

Гласът й бе познат — единият от приятелите на Кюлбо, Шон О’Сараян, онзи слабият. Тримата безделници ги бяха открили. Канеха се да убият момчето или да го хванат и да го измъчват, за да им каже къде е Мери Бет и да грабнат наградата.

Гарет надали бе чул гласа. Сакс го виждаше — беше на десетина метра от фургона и поставяше едно празно гнездо на пътеката. Тя чу стъпки и храстите се размърдаха.

Излезе тихо от фургона. Приклекна и започна да маха отчаяно на Гарет. Той не я виждаше. Стъпките се приближиха.

— Гарет — прошепна тя.

Той се обърна и я видя, че му маха. Намръщи се. Хвърли поглед наляво, към храстите, и по лицето му се изписа ужас. Вдигна ръце пред себе си и закрещя:

— Не стреляй, не стреляй, не стреляй!

Сакс пропълзя напред и насочи оръжие към Шон, който тъкмо изскачаше от храстите.

После всичко стана много бързо…

Гарет се хвърли по очи и заплака:

— Не, не!

Амелия стисна револвера с две ръце, готова да стреля.

Нападателят изскочи от храстите с насочена към момчето пушка.

Точно в този момент заместник-шериф Нед Спото се показа зад ъгъла на фургона, зад Сакс. Примигна от изненада и без да се замисля, се хвърли върху нея. Сакс се извъртя да му се изплъзне. Чу се изстрел.

На десет метра пред нея куршумът се заби в челото на мъжа, който се криеше в храстите и който се оказа не Шон О’Сараян… а Джеси Корн. Над окото на младия полицай се появи черна дупка, главата му се изви рязко назад, зад тила му избухна зловещо червено облаче и той безмълвно се строполи на земята.

Сакс застина. Падна на колене, ръцете й затрепериха.

— Господи! — промълви Нед.

Преди полицаят да се опомни, Гарет притича, грабна револвера на Сакс от земята и го насочи към главата му. След това взе оръжието на Нед и го запрати в храстите.

— Лягай! — заповяда момчето. — По очи!

— Боже Господи… — нареждаше Нед.

— Веднага!

Нед се подчини. От очите му бликнаха сълзи.

— Джеси! — чу се наблизо гласът на Люси Кър. — Къде си? Кой стреля?

— Не, не… — изстена Сакс.

Не можеше да отмести очи от кървавата рана на полицая.

Гарет Ханлън хвърли поглед към трупа на Джеси. После се обърна по посока на приближаващите стъпки на Люси. Хвана Сакс за ръката:

— Да се омитаме.

Тя не реагира. Продължаваше да гледа като хипнотизирана ужасяващата сцена пред себе си — края на живота на Джеси Корн; края на своя живот. Гарет я вдигна на крака и я задърпа след себе си. Изчезнаха в гората като изплашени деца, които търсят подслон от приближаваща буря.