Джефри Дивър
Убийте Райм (6)

6.

Откъде идва този интерес към местата, на които е умрял някой?

Амелия Сакс често си бе задавала този въпрос по време на десетките огледи на местопрестъпления, които беше извършвала. Задаваше си го и сега, когато стоеше на завоя на Шосе 112 при Блакуотър Ландинг.

На това място бе извършено кървавото убийство на Били Стейл, тук бяха отвлечени две млади жени, тук стотина оси бяха променили завинаги (ако не отнели) живота на един съвестен полицай. Дори под палещото слънце мястото изглеждаше зловещо.

Линкълн Райм бе написал една книга: „Сцени на престъплението“. Тя беше първото нещо, с което се захвана след злополуката, която го остави инвалид за цял живот. В книгата се описваха сцените на световноизвестни престъпления. Въпреки че не беше леко четиво, тя продължаваше да се търси. Хората любопитстваха да научат, да речем, как е бил застрелян Пол Кастеляно или как серийният убиец с прозвище Алиса в Страната на чудесата е издебвал жертвите си из Сентрал Парк.

Сакс отново огледа Блакуотър Ландинг. Намираше се на север от Танърс Корнър и представляваше блатиста местност при устието на някакъв канал, който се вливаше в Пакенок. Гъсти гори, много от дърветата в които бяха мъртви, покрити с пяна блата, изсъхнали треви, голи пространства с напукана почва. Тук, на местопрестъплението, от шосето към тинестия бряг се спускаше стръмен склон, осеян с боклуци. Долу, на равното, растяха върби, кипариси и туфи висока трева. На десетина метра в реката навлизаше стар кей, крайната му част бе потънала под водата.

Около самото място нямаше никакви постройки, но на идване от градчето Сакс бе забелязала доста красиви къщи в жилищния район на Блакуотър Ландинг. Както самият Танърс Корнър, и това населено място изглеждаше призрачно и изоставено. Чак сега Сакс си даде сметка откъде идва това чувство — никъде не се виждаха деца, въпреки че беше ваканция. Нямаше надуваеми басейни, нямаше велосипеди, нямаше детски колички.

Това я накара да си спомни погребението, което бяха видели на идване.

Прогони тъжните мисли и се зае с огледа. На местопрестъплението имаше два участъка, оградени с жълта лента. Около разположения по-близо до водата бяха оставени цветя — оттук Гарет бе отвлякъл Лидия само преди няколко часа. Другият участък бе прашен, ограден с дървета — там момчето беше убило Били Стейл и отвлякло Мери Бет. В средата, където момичето бе откопавало някакви археологически останки, имаше няколко плитки дупки. На шест метра встрани от центъра с цветен спрей бяха очертани контурите на трупа на Били.

Цветен спрей! Тия хора явно си нямаха и понятие от криминология.

На отбивката спря полицейска кола и от нея слезе Люси Кър. Тя пък какво търсеше тук? Полицайката кимна хладно на Сакс:

— Намери ли нещо полезно в къщата?

— Няколко неща — отвърна кратко Сакс и кимна към склона: — Там защо не е оградено?

— Гарет не е правил нищо на склона — оправда се Люси.

— Не, но може да е слязъл по него. Пътищата за подход и отстъпление на извършителя също се включват към местопрестъплението.

— Местопрестъплението толкова ли зле изглежда, колкото на снимките? — попита Райм по радиостанцията.

— Изглежда, сякаш стадо бизони са минали през него. Сигурно има двайсетина следи от обувки.

— По дяволите!

Люси чу коментара на Сакс, но не каза нищо. Загледа реката. Сакс кимна към тинестия бряг:

— Това ли е лодката, с която е избягал?

— Да — отвърна Джеси Корн. — Откраднал я е. Искаш ли да я претърсиш?

— По-късно. Откъде е минал на идване? За вчера говоря.

Джеси посочи на изток:

— Сигурно не е оттам. Там няма нищо, само блата и тръстики. Дори лодка няма откъде да мине. Значи или е дошъл по Шосе 112 и е слязъл по склона, или с лодка по реката.

Сакс отвори куфарчето с инструменти.

— Трябват ми няколко проби от почвата.

— От почвата ли?!

— Да.

— Защо?

— Защото, ако на местопрестъплението има почва, която не се среща в района, може да е от мястото, където Гарет държи момичетата.

— Може да е от градината на Лидия или от задния двор на Мери Бет, или от обувките на някой рибар — отбеляза Люси.

— Може — съгласи се спокойно Сакс, — но така или иначе трябва да я изследваме.

Подаде на Джеси едно найлоново пликче. Той послушно се зае със задачата. Сакс заслиза по склона. Изведнъж спря и пак отвори куфарчето. Вътре нямаше гумени ленти. Косата на Люси Кър бе вързана с ластик.

— Би ли ми дала тези ластици? — помоли Сакс.

Полицайката се поколеба, после ги свали и й ги подаде.

Сакс ги уви около обувките си.

— Така ще знам кои са моите следи — обясни тя.

„Като че ли има някакво значение в тази бъркотия.“

Провря се под жълтата лента.

— Сакс, какво откри? — попита Райм; връзката беше още по-лоша.

— Не мога да разбера точно как е станало. Има прекалено много следи. Сигурно десетина души са се разхождали тук през последните двайсет и четири часа. Предполагам, че Мери Бет е била клекнала. От запад, откъм канала, се приближават мъжки следи — явно Гарет. Помня какви бяха грайферите на обувката, която е намерил Джеси. Мери Бет се изправя и отстъпва назад. От юг се приближава друг мъж — Били. Слязъл е по склона. Върви бързо, тежестта му е върху пръстите на краката. Значи е тичал. Гарет излиза срещу него. Скарват се. Гарет сигурно е взел вече лопатата, Били отстъпва към една върба. Гарет се нахвърля върху него. Спречкват се. Ето и очертанията на трупа. По почвата и в основата на дънера на дървото има следи от кръв… Добре, започвам огледа.

Тя тръгна. Напред и встрани. Крачка по крачка. Внимателно заоглежда пръстта и тревата, напуканата кора на дъбовете и върбите, клоните над главата си („Местопрестъплението е триизмерно“ — често й напомняше Райм).

— Тези фасове защо не са прибрани?

— О — обади се Джеси, — от Натан Грумър са.

— Кой е той?

— Един от заместник-шерифите. Опита се да ги откаже, но…

Сакс въздъхна, но замълча. Идеше й да им каже, че всеки полицай, който пуши на местопрестъплението, трябва да бъде моментално уволнен.

Внимателно огледа земята, но напразно. Отиде на мястото на тазсутрешното отвличане, провря се под жълтата лента и заоглежда около върбата. Напред и назад. От жегата й призляваше.

— Райм, и тук няма нищо интересно… Чакай… Намерих нещо.

Забеляза нещо бяло до реката. Беше намачкана салфетка. Клекна и я вдигна. Коленете я заболяха — артритът се обаждаше. По-скоро би предпочела да гони някой престъпник, отколкото да кляка, за да събира улики.

— Това е салфетка, Райм. Прилича на онези от къщата. Само че по тази има кръв.

— Мислиш ли, че Гарет я е изпуснал? — попита Люси.

Сакс огледа салфетката.

— Не знам. Мога да кажа само, че е изпусната днес. Много е суха. Ако беше стояла през нощта, щеше да се размекне от росата.

— Чудесно, Сакс — похвали я Райм. — Откъде си го научила? Не си спомням да съм ти го казвал.

— Напротив. Пише го в учебника ти по криминология. Дванайсета глава — „Хартия“.

Сакс слезе при водата и огледа малката лодка. Вътре нямаше нищо.

— Джеси, би ли ме откарал на другия бряг? — помоли тя.

Той, разбира се, бе готов на драго сърце. Сакс се запита след колко ли време ще се осмели да я покани на кафе. Люси също се качи в лодката и тримата преминаха мълчаливо на другия бряг.

Там Сакс откри следи от обувките на Лидия и от едната маратонка и от босия крак на Гарет. Проследи ги в гората. Стигна до бараката, в която Ед Шефър бе нажилен от осите.

„Какво, по дяволите става тук?“ — помисли.

— За Бога, Райм, тук, изглежда, е метено!

Престъпниците често заличават следите си така.

— О, не — обади се Джеси Корн, — това е от хеликоптера.

— Хеликоптер ли?

— Ами да. Бърза помощ. За да откарат Ед.

— Завихрянето от витлата е заличило всички улики. Стандартната процедура е да се премести пострадалият далеч от местопрестъплението и чак тогава да се извози.

— Стандартна процедура ли? — сопна се Люси. — Съжалявам, но бяхме малко притеснени за Ед. Опитвахме се да му спасим живота, ако не си разбрала още.

Сакс не отговори. Влезе внимателно в бараката, за да не раздразни десетките оси, които бръмчаха около смачканото гнездо. Каквото и да беше видял полицай Шефър обаче, вече го нямаше, а хеликоптерът беше разместил горния слой на почвата, така че нямаше смисъл да се взимат проби.

— Да се връщаме в лабораторията — каза Сакс.

Тъкмо бяха стигнали до брега, когато зад тях се чу шумолене и от храстите излезе някакъв човек.

Джеси Корн и Сакс моментално насочиха оръжия към него. Натрапникът застина, вдигна ръце и замига изненадано. Сакс имаше чувството, че го познава отнякъде. Беше едър, с брада, косата му бе вързана на опашка. Носеше дънки, сива фланелка, дънкова риза и тежки обувки.

Къде ли го бе виждала?

Сети се едва когато Джеси го нарече по име.

— Рич!

Беше единият от тримата, които бяха видели сутринта пред шерифството. Рич Кюлбо — малко необичайно име. Сакс си спомни как тримата плъзнаха очи по тялото й, лекото презрение, с което изгледаха Том; затова задържа оръжието насочено към натрапника по-дълго, отколкото ако беше някой друг. След това бавно го свали, пусна предпазителя и го прибра в кобура.

— Извинявайте — каза Кюлбо. — Не исках да ви стряскам. Здрасти, Джеси.

— Тук е извършено престъпление — изсъска Сакс.

— Кой е там? — прозвуча гласът на Райм в радиостанцията.

Сакс се обърна настрани и зашепна в микрофона:

— Един от онези типове, които видяхме на влизане в шерифството.

— Имаме работа, Рич — смъмри го Джеси. — Не можеш ли да се мотаеш другаде?

— Нямам намерение да ви преча — успокои го Кюлбо, — но както всички останали, искам да се пробвам за хилядарката.

— Каква хилядарка?

— По дяволите — прошепна Сакс в микрофона, — обявили са награда, Райм.

— О, не. Само това ни липсваше!

От всички фактори, които водят до унищожаване на улики и пречат на криминолозите, най-опасни са търсачите на награди и на сувенири от местопрестъплението.

— Майката на Мери Бет обяви награда — обясни Кюлбо. — Жената е червива от пари и мога да се обзаложа, че ако момичето не бъде намерено до вечерта, ще вдигне сумата на две хиляди. — Обърна се към Сакс: — Няма да ви преча, госпожице. Не сте оттук и сигурно си мислите, че съм от хората, които създават проблеми. Недейте да съдите толкова прибързано. Джеси, кажи й как спасих онова момиче, дето се беше загубило миналата година в Грейт Дизмал. Всички я бяха отписали!

— Рич и Харис Томъл я намериха — каза Джеси. — Три дни скитала сама из блатото. Ако не бяха те, щеше да умре.

— Е, аз свърших повечето от работата — допълни нескромно Кюлбо. — Харис не обича много да се каля.

— Много добре сте направили — съгласи се Сакс. — Искам само да не ни пречите.

— Няма да ви пречим. Няма защо да се палите толкова.

Кюлбо се обърна и изчезна в гората.

Сакс разказа на Райм за нежеланата среща.

— Нямам време да се занимавам с местните, Сакс — каза той. — Трябва да се заемем с издирването. И то бързо. Връщай се да видим какво си намерила.

Докато плаваха към другия бряг, Сакс попита:

— Този ще ни създава ли много ядове?

— Кой, Кюлбо ли? Той е мързеливец — отвърна Люси. — Пуши трева и пие много, но няма сериозни нарушения, ако изключим пиянските сбивания. Предполагам, че има казан за уиски някъде из горите и дори за хилядарка не вярвам да си даде труд.

— Какво работят той и приятелите му?

— О, и тях ли си видяла? — изненада се Джеси. — Ами, Шон, най-хилавият от тримата, и Рич нямат постоянна работа. Бракониерстват, събират изхвърлени неща, хващат се на временна работа. Харис Томъл е ходил две години в колеж. Постоянно опитва някакви сделки, но досега не съм чул да е спечелил нещо. И тримата обаче имат пари, което означава, че произвеждат нелегално уиски.

— Защо тогава не ги арестувате?

Джеси замълча. Люси отговори вместо него:

— Първо трябва да открием казана. — После добави: — Тук понякога предпочитаме да не си създаваме главоболия.

Сакс се замисли — тази философия надали беше характерна само за Юга.

Пристигнаха на другия бряг и Сакс скочи от лодката, преди Джеси да успее да й подаде ръка.

По канала се зададе черен моторизиран шлеп, петнайсетина метра дълъг. Навлезе в реката и продължи надолу по течението. Отстрани имаше надпис: „Давет индъстрис“.

— Какво е това? — поинтересува се Сакс.

— Една фабрика в покрайнините на града — отвърна Люси. — Прекарват продуктите си по Крайбрежния плавателен път, през Дизмал Суомп Канал до Норфолк. Асфалт, катран, такива неща.

Райм чу обяснението по радиостанцията и се обади:

— Не е зле да разпитаме дали по време на убийството не е минал някой шлеп.

Сакс го спомена на Люси, която отговори:

— Това е едно от първите неща, които направихме. Не е имало шлеп. Ако се интересуваш, разпитахме и всички, които пътуват редовно по Канал роуд и Шосе 112. Нищо интересно не научихме.

— Добре сте се сетили — похвали я Сакс.

— Това е стандартна процедура — тросна се Люси и се запъти към колата си със самодоволната физиономия на ученичка, която най-сетне е успяла да натрие носа на най-големия всезнайко в класа.