Джефри Дивър
Убийте Райм (28)

28.

Гарет познаваше реката като пръстите на ръката си, навлизаше в ръкави, които изглеждаха задънени, и пак намираше път, караше уверено през лабиринта от канали.

Показваше на Сакс видри и бобри — срещи, които биха въодушевили всеки природолюбител, но не и нея. Тя се интересуваше от обитателите на града — плъхове, гълъби и катерички, — и то само ако допринасят по някакъв начин за разследванията.

— Гледай, гледай! — извика момчето.

— Какво?

Той показваше нещо, но тя не можеше да види какво. Гарет се взря към брега, погълнат от някаква сцена, която се разиграваше във водата. Най-накрая Сакс забеляза буболечка, плъзгаща се по повърхността.

— Това е водомерка — обясни сериозно момчето. — Насекомите са… такова… много по-важни от хората. Искам да кажа… планетата съществува благодарение на тях. Слушай, това го четох някъде, ако всички хора изведнъж изчезнат от Земята, животът ще си продължи да съществува без никакъв проблем. Ако обаче насекомите изчезнат, скоро всички други живи организми ще загинат. Първо растенията, после животните и Земята отново ще се превърне в едно мъртво скално кълбо.

Въпреки юношеския си жаргон Гарет говореше важно като професор на научна конференция.

— Да — продължи той, — някои насекоми вършат големи поразии, но това са съвсем малка част от всички видове, само един-два процента. Онези, дето пренасят болести, и онези, които ядат полезните растения. Знаеш ли каква идея имам? Да създам някакво водно конче, което да яде вредните насекоми. Така няма да се използват повече инсектициди. Водното конче ще свърши работа. Никой не се е сетил досега.

— Мислиш ли, че е възможно, Гарет?

— Не знам още как може да се направи, но ще науча.

Сакс се сети за термина „биофилия“ — привързаността на хората към другите живи същества на планетата.

И докато го слушаше как разпалено й говори за насекомите, тя си помисли, че човек, който изпитва такава любов към другите живи същества, не може да бъде изнасилвач и убиец.

Това си мислеше Амелия Сакс, докато плаваше по река Пакенок, бягайки от Люси Кър, от тайнствения мъж с тъмния гащеризон и от странното градче Танърс Корнър.

Бягаше и от Линкълн Райм, от предстоящата му операция и от катастрофалните последствия, които можеше да има тя и за двамата.

Лодката се плъзгаше по реката. Залязващото слънце се отразяваше във водата като в огледало, обагряйки я в оранжево, както онзи щурец, за който й беше говорил Гарет, сменя цвета си. Отново излязоха в главното корито на реката и Сакс погледна назад за други лодки. Видя само един от товарните шлепове на „Давет индъстрис“, който се отдалечаваше нагоре по течението. Гарет вкара лодката в малък залив и надникна между клоните на една върба към някакъв мост.

— Трябва да минем под него — каза той. — Няма как да го заобиколим. Виждаш ли някого?

Сакс се загледа.

— Не знам. Слънцето много блести.

— Мръсниците ни чакат. Винаги съм се страхувал от този мост. Преследвачите винаги дебнат тук.

„Винаги“. Пак тези параноични твърдения.

Гарет спря лодката до брега и изгаси мотора. Слезе, отви някакъв болт и свали двигателя и резервоара. Скри ги в един храст.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Не можем да рискуваме да ни забележат.

Гарет свали кутията и бутилките и закрепи греблата за борда с мазно въже. После изля водата от половината бутилки и отново ги запуши. Остави ги настрана, като си мърмореше:

— Жалко за водата. При Мери Бет няма никаква. Трябва да й занесем, но мога да налея от езерото зад бараката. — После се обърна към Сакс: — Помогни ми да я преобърнем.

— Ще я потопим ли?

— Не, само ще я обърнем с дъното нагоре. Ще сложим бутилките отдолу, за да се задържи на повърхността.

— С дъното нагоре ли?!

— Да.

Сега разбра какво е намислил. Щяха да се скрият под лодката и така да се промъкнат под моста. Преследвачите нямаше да забележат тъмното дъно на плавателния съд от моста. Щом минат отдолу, отново щяха да обърнат лодката и да продължат към Мери Бет.

Момчето отвори кутията и извади найлонов плик.

— Тук ще сложим нещата, които не трябва да се мокрят.

Пъхна книгата си вътре. Сакс сложи портфейла и револвера си. Натъпка фланелката в дънките си и прибра плика в пазвата си.

— Ще ми свалиш ли белезниците? — помоли Гарет.

Тя се поколеба.

— Иначе ще се удавя. Няма да направя нищо лошо, обещавам.

Сакс неохотно извади ключа от джоба си и му ги свали.

 

 

Индианците уепемеок, които са населявали сегашните земи на Северна Каролина, принадлежат към езиковото семейство на алгонкините и са близки по произход до племената поатан, чоан и памлико от средната част на атлантическото крайбрежие на Съединените щати.

В миналото били миролюбив народ и не се интересували много от оръжие.

С опитите си за покръстване обаче, с непознатите дотогава грип и дребна шарка, които намалили десетократно населението, с безкрайните си искания за храна и подслон, които били прекалено мързеливи да си осигурят, и най-сетне с убийството на вожда Уигина, несправедливо набеден, че е организирал заговор срещу кралицата, британските заселници скоро успели да превърнат този мирен народ във войнстващо племе.

Индианците обявили война на Великобритания, чието начало (според историята, както я схващаше Мери Бет Макконъл) било внимателно подготвеното нападение над Изчезналата колония от остров Роанок.

След като заселниците избягали, индианците погледнали със съвсем други очи на средствата за самозащита и започнали да използват мед, от която преди това правели само украшения, за изработка на оръжията си. Металните върхове за стрелите били по-остри от кремъчните и се правели по-лесно. Стрелите обаче не се забивали много дълбоко в плътта на неприятеля и рядко причинявали смърт. За да довършат ранените врагове, войните от племето уепемеок използвали тъй наречения coup de grace — или по-просто казано, удар по главата със специални томахавки, в производството на които племето много се усъвършенствало.

Тези томахавки не били нищо друго освен голям кръгъл камък, закрепен с кожени ремъци на единия край на най-обикновена тояга. Оръжието се оказало много ефикасно. Мери Бет Макконъл, използвайки познанията си по археология, се зае да майстори точно такава томахавка. Беше сигурна, че произведението й ще бъде също толкова смъртоносно, колкото оръжията, използвани за разбиване на главите на заселниците от Роанок при последната им битка на бреговете на Пакенок, в местността, която сега носи името Блакуотър Ландинг.

Тя направи своята томахавка от двата разкривени крака на масата и камъка, с който Том, приятелят на Мисионера, я беше замерил. Свърза двете тояги с ленти, които откъсна от дънковата си риза. Оръжието стана тежко — към четири килограма, — но не и за Мери Бет, която редовно вдигаше петнайсет-двайсеткилограмови камъни на археологическите разкопки.

Тя стана от леглото и замахна няколко пъти с томахавката. Оръжието й вдъхна сили. Насекомите в бурканите леко шумоляха. Мери Бет потрепери: спомни си звука, който издаваше Гарет, когато пукаше кокалчетата си. Тя замахна яростно с томахавката към най-близкия буркан.

Спря, преди да го удари. Да, мразеше насекомите, но не те бяха причината за страха и гнева й. Омразата й бе насочена към Гарет. Тя остави бурканите на мира и отиде до вратата. Удари я няколко пъти с томахавката близо до ключалката. Вратата не помръдна. Е, не беше и очаквала друго. Искаше само да се увери, че е закрепила здраво камъка за тоягата.

Разбира се, ако Мисионера и Том се върнат с пушки, томахавката нямаше да й свърши много работа. Все пак бе решена да разбие черепа на първия, който посегне да й направи нещо. Другият можеше да я убие, но поне единият от двамата щеше да загине с нея. Така си представяше, че е умряла и Вирджиния Деър.

Мери Бет седна и се загледа през прозореца. Слънцето вече потъваше зад дърветата, сред които бе видяла Мисионера за пръв път.

Какво беше това чувство, което я изпълваше? Вероятно страх.

Не, не беше страх. Беше нетърпение. Нетърпение да посрещне враговете си.

Мери Бет остави томахавката в скута си.

„Приготви се…“

Да, вече беше готова.

 

 

— Гледайте, лодка. — Люси се криеше под сянката на едно лаврово дърво на брега до моста „Хобът“.

— Къде? — попита тя.

— Там — посочи Джеси Корн.

Във водата, на около половин километър нагоре по течението, се виждаше тъмно петно, което се движеше бавно към тях.

— Каква ти лодка? Не виждам…

— Погледни по-внимателно. Обърната е с дъното нагоре.

— Не мога да я различа добре. Ти имаш по-силни очи.

— Дали са те? — попита Трей.

— Какво е станало? Да не са потънали?

— Не — отвърна Джеси Корн, — крият се отдолу.

Люси присви очи.

— Откъде си толкова сигурен?

— Предчувствие.

— Има ли достатъчно въздух отдолу? — попита Трей.

— Разбира се. Дъното се издига достатъчно над водата. Като деца сме го правили с канута в езерото Бамбърт. Играехме си на подводница.

— Какво да правим? — попита Люси. — Ако искаме да стигнем до тях, ще ни трябва лодка.

Нед свали кобура си и го подаде на Джеси.

— По дяволите, ще вляза вътре и ще ги избутам на брега.

— Нима ще се потопиш в тази тиня?

Младият мъж свали ботушите си.

— Плувал съм в тази река милион пъти.

— Добре, ще те прикриваме.

— Нали са под водата — отбеляза Джеси. — Няма да стрелят.

— Ако смажеш патроните с малко грес, могат да изтраят седмици под водата — изтъкна Трей.

— Амелия не би стреляла — възрази Джеси, защитникът на Юда.

— Няма да поемаме рискове! — отсече Люси; после се обърна към Нед: — Само избутай лодката насам. Трей, ти ще вземеш пушката и ще отидеш при онази върба. Джеси и аз ще останем тук. Ако нещо се случи, ще ги подложим на кръстосан огън.

Бос и гол до кръста, Нед се спусна по тинестия бряг. Огледа се внимателно (за змии, както предположи Люси) и се потопи в реката. Люси се запита колко ли й е неприятно на Амелия Сакс под лодката. Надяваше се да й е много неприятно. Отново я обхвана гняв.

Нед заплува безшумно към лодката. Люси извади пистолета си и вдигна предпазителя. Джеси Корн погледна смутено оръжието.

Трей беше заел позиция зад дървото с пушка в ръце. Забеляза, че Люси е готова за стрелба, и зареди.

Лодката бе на десетина метра.

Нед беше добър плувец и бързо се приближаваше. Още няколко загребвания с ръце и щеше да я достигне.

Изведнъж отнякъде проехтя изстрел. На няколко метра от Нед се разхвърчаха пръски.

— О, не! — възкликна Люси и започна да оглежда храстите за нападателя.

— Къде, къде? — извика Трей, приклекна и стисна пушката.

Нед се гмурна.

Проехтя нов изстрел. Отново се разхвърчаха пръски вода. Трей вдигна пушката и започна да стреля по лодката. Беше изпаднал в паника. Изстреля всичките си седем патрона за броени секунди.

— Не по лодката! — закрещя Джеси. — Отдолу има хора!

— Откъде стрелят? — извика Люси. — Изпод лодката ли? От другия бряг ли? Къде са?

— Къде е Нед? — крещеше Трей. — Ранен ли е?

— Не знам! — В гласа й звучеше паника. — Не го виждам!

Трей презареди и отново се прицели в лодката.

— Не стреляй! — изкрещя Люси. — Само ме прикривай!

Тя изтича по брега. Чу се сподавен хрип и Нед се показа на повърхността. Трепереше. Джеси и Трей насочиха оръжията си към другия бряг и излязоха напред. Джеси гледаше с ужас надупченото дъно на лодката.

Люси хвана Нед за ръката и му помогна да излезе на брега. Беше останал под водата колкото може по-дълго и бе блед и отпаднал от липсата на кислород.

— Кой, по дяволите… — успя да промълви той.

— Не знам — отвърна тя.

Издърпа го до близките храсти. Той легна на една страна, задави се и се закашля. Тя го огледа внимателно — не беше ранен.

Трей и Джеси също се приближиха, без да свалят очи от отсрещния бряг.

— Проклета вода. Има вкус на лайна! — изруга Нед.

Лодката се приближаваше бавно. Беше потънала малко по-дълбоко.

— Мъртви са — прошепна Джеси Корн. — Няма начин да са оцелели…

Свали кобура си и пристъпи към реката.

— Не — спря го Люси. — Изчакай сама да дойде.