Джефри Дивър
Убийте Райм (35)

35.

Сега Райм се тревожеше да не би Амелия да направи нещо, с което да причини смъртта си.

Беше я наблюдавал как чеше главата си до кръв, как гризе ноктите и разкървавява пръстите си, как кара с бясна скорост. Нещо подтикваше Амелия Сакс към саморазрушение.

Сега, когато бе убила човек, тази склонност щеше да се засили. След злополуката, която направи Райм инвалид, Тери Добинс, психологът на полицията, му беше обяснил, че от време на време ще му се иска да се самоубие. Не депресията обаче подтиква хората към такива действия. Депресията прави индивида пасивен; повечето убийства се дължат на комбинация от безпокойство и панически страх.

Точно това сигурно чувстваше Амелия — преследвана, предадена от самата себе си.

„Открий я! Открий я час по-скоро!“

Той отново погледна таблицата. Не разполагаше с улики от фургона. Люси и другите полицаи го бяха претърсили набързо — прекалено невнимателно, разбира се. Бяха заслепени от треската за преследване и нетърпението да заловят бегълците.

Единствените свидетелства за местонахождението на Мери Бет (закъдето се бяха запътили Сакс и Гарет) бяха пред него. Тези улики обаче бяха най-заплетеното нещо, което бе анализирал в живота си.

Трябваха му още, но нямаше.

След злополуката Райм напразно се бе опитвал да извика някакви свръхчовешки сили, за да помръдне тялото си. Беше чувал за хора, които са отмествали цели коли, за да спасят затиснати под тях деца, или са карали с невероятни скорости, за да превозят някого до болницата. Скоро обаче си даде сметка, че това не е по неговите възможности.

Оставаше му само една сила — силата на ума.

„Мисли! Разполагаш само с ума си и уликите пред очите ти. Уликите няма да се променят. Затова промени начина си на мислене.“

Той отново погледна дъската. Бяха разбрали откъде е ключът. Маята беше от воденицата. Камфенът — от стар фенер. Боята — от постройката, в която бе затворена Мери Бет. Керосинът — за лодката. Алкохолът можеше да е дошъл отвсякъде. Калта от панталоните на момчето — нищо особено и…

„Чакай… Калта!“

Райм си спомни за пробите от пръст от обувките на хората, работещи в общинската сграда. Снимките от изследването на плътностния градиент все още бяха при него.

— Бен?

— Да?

— Пусни калта от панталоните на Гарет на плътностния градиент.

След като пробата бе готова, младежът попита:

— Сега какво?

— Сравни резултата с пробите от вчера сутринта.

— Добра идея — възхити се зоологът. Прегледа снимките: — Има съвпадение! Почти точно.

Младежът вече не се колебаеше да изказва мнението си. Това допадаше на криминолога.

— Откъде е пробата?

Бен погледна надписа на обратната страна на снимката:

— От обувките на Франк Хелър. Работи в Отдела за комунални услуги.

— На работа ли е още?

— Веднага ще проверя.

Бен се втурна навън. След няколко минути се върна заедно с набит мъж с рядка коса и бяла риза с къси ръкави. Новодошлият погледна несигурно Райм:

— Вие ли ни карахте да си чистим обувките вчера?

Изсмя се смутено.

— Франк, отново се нуждаем от помощта ви. Калта от обувките ви е като тази от дрехите на престъпника.

— На онова момче, дето отвлече момичето ли? — промърмори виновно Франк.

— Да. Това означава, че може би държи момичето на три-четири километра от дома ви. Бихте ли показали на картата къде точно живеете?

— Да не ме подозирате?

— Не, Франк, нищо подобно.

— Защото всяка нощ прекарвам с жена си. Гледаме телевизия. „Опасност“ и „Колело на съдбата“. Все по едно и също време. После „Защитете дивата природа“. Понякога идва и брат й. Те ще потвърдят. Той ми дължи пари, ама ще ме подкрепи, дори да нямаше дългове.

— Няма нищо страшно — успокои го Бен. — Искаме само да научим къде живеете. Покажете на картата.

Франк пристъпи напред и посочи едно място:

— Ето тук.

Квадрант Д-3, на север от Пакенок, на север от фургона. В района бяха означени няколко малки пътчета, но нямаше населени места.

— Как изглежда околността? — попита Райм.

— Главно гори и поляни.

— Знаете ли някое място, където може да се скрие отвлечено момиче?

Франк се замисли сериозно:

— Не, не знам.

— Бихте ли отговорили на още един въпрос?

— Освен тези, на които вече отговорих ли?

— Да.

— Ами питайте.

— Знаете ли за каролинските езерца?

— Разбира се, всеки знае за тях. Образувани са от метеорити преди милиони години. Когато са измрели динозаврите.

— Около вас имали от тях?

— О, пълно е.

Точно това се надяваше да чуе Райм.

— Поне петдесет-шейсет — добави Франк.

Това пък никак не хареса на криминолога.

 

 

Райм седеше с отпусната назад глава и затворени очи и премисляше за пореден път веществените доказателства.

Джим Бел и Мейсън Жермен се бяха върнали в стаята, но криминологът не им обръщаше внимание. Беше се пренесъл в друг свят, свят на наука и логика, свят, в който човек няма нужда да се движи, свят, в който забравяше дори Амелия и извършеното от нея. Виждаше уликите ясно, сякаш бяха пред него. Всъщност със затворени очи ги виждаше по-добре.

„Боя, захар, мая, кал, боя, камфен, захар, кал, мая… Мая… мая…“

Някаква мисъл мина през ума му, но веднага изчезна.

„Върни се, върни се…“

Да! Сети се.

Райм отвори очи. Погледна към ъгъла на стаята. Бел проследи погледа му:

— Какво има, Линкълн?

— Имате ли кафе-машина?

— Кафе ли? — наостри уши Том. — Никакъв кофеин. Кръвното ти е прекалено високо и…

— Не искам да пия кафе, по дяволите! Искам филтъра на кафе-машината.

— Филтър ли? Веднага ще донеса — каза Бел и излезе.

Върна се след малко.

— Дай го на Бен — нареди Райм. Обърна се към зоолога: — Виж дали хартиените влакна от филтъра не са като тези от дрехите на Гарет.

Бен постави няколко влакна под микроскопа. След това сложи и проба от дрехите на момчето. Погледна в окуляра и фокусира.

— Цветът не е съвсем същият — обяви той, — но по строеж и размер са почти еднакви.

— Добре.

Райм погледна фланелката с петната от сок.

— Пробвай отново плодовия сок от петното на фланелката. Не е ли малко кисел? Тръпчив?

Бен изпълни нареждането.

— Може би малко. Трудно е да се каже.

Райм загледа картата. Представяше си как се стеснява обръчът около Амелия и Гарет. Представяше си как момчето взима оръжието на Сакс и го насочва срещу нея.

Или как тя сама държи насочено към главата си дуло и натиска спусъка.

— Джим, би ли ми направил още една услуга? Една контролна проба.

— Разбира се, веднага тръгвам. Откъде да я взема?

Шерифът извади ключовете за колата от джоба си.

— О, няма нужда от кола.

 

 

Спомените нахлуха в съзнанието на Люси Кър.

Джеси Корн през първия си работен ден в шерифството — с безупречно лъснати обувки, но с различни чорапи. Беше се облякъл още по тъмно, за да не закъснее.

Джеси Корн, приведен зад патрулната кола, опрял гръб в нейния, докато Бартън Снел, извън нерви от хапчетата, които е изпил, стреля по тях. Само добродушните шеги на Джеси успяха да убедят едрия мъж да остави пушката.

Джеси Корн, който гордо докарва новия си червен пикап пред шерифството в почивния си ден и разхожда няколко деца в каросерията.

С тези мисли Люси се промъкваше през гората. Джим Бел им беше наредил да чакат при фургона. Щеше да изпрати Стив Фар, Франк и Мейсън да ги сменят, а нея, Трей и Нед искаше да върне в града. Те обаче взеха единодушно решение. Бързо прибраха трупа на Джеси във фургона и го покриха с един чаршаф. После Люси каза на Джим, че тръгват след бегълците и нищо на света няма да ги спре.

Гарет и Амелия бягаха бързо и не си правеха труда да заличават следите си. Движеха се по една пътека покрай блатата и отпечатъците им личаха ясно в меката почва. Люси си спомни какво бе казала Амелия на Райм за местопрестъплението на Блакуотър Ландинг — следите на Били Стейл бяха по-дълбоки отпред, което означаваше, че е тичал към Гарет, за да спаси Мери Бет. Сега виждаше същото в отпечатъците на бегълците.

След около километър почвата стана по-суха и следите вече не личаха толкова добре. Пътеката се загуби в тревата на голяма поляна и полицаите не можеха да разберат накъде са тръгнали престъпниците.

— По дяволите — изруга задъхано Люси. — По дяволите!

Обиколиха поляната, огледаха всеки метър, но не откриха нито пътека, нито нещо, което да им покаже накъде са тръгнали Амелия и Гарет.

— Какво ще правим? — попита Нед.

— Ще се обадим в шерифството и ще чакаме — отвърна тя.

Облегна се на едно дърво, хвана бутилката минерална вода, която й хвърли Трей, и я изпи до дъно.

Отново потъна в спомени.

Джеси Корн срамежливо й показва блестящия сребрист пистолет, който възнамерява да използва на полицейското състезание по стрелба.

Джеси Корн отива с родителите си на църква на Локюст стрийт.

Спомените бяха болезнени, но тя не се опитваше да ги пропъди. Когато открие Амелия Сакс, гневът й щеше да намери отдушник.

 

 

Вратата поддаде с няколко сантиметра.

— Мери Бет — провикна се Том. — Излез да си поиграем.

Двамата с мисионера си зашушукаха. След това Том пак се обади:

— Хайде, хайде, сладурче. Така ще е по-добре за теб. Няма да ти направим нищо лошо. Вчера се пошегувахме. Нямаме намерение да ти правим нищо лошо.

Тя се долепи с гръб към стената до вратата и стисна томахавката с две ръце.

Вратата се открехна още, пантите изскърцаха. На пода се появи сянка. Том се подаде внимателно през пролуката.

— Къде е? — пошепна Мисионера иззад вратата.

— Виждам вход за мазето. Сигурно е вътре.

— Добре, хайде да я измъкване и да се махаме. Тук никак не ми харесва.

Том пристъпи напред. Държеше ловджийски нож.

Мери Бет нямаше намерение да чака повече. Знаеше философията на индианците — когато битката е неизбежна, нападай без предупреждение. Целта на войната не е да убеждаваш врага да се предаде или да му доказваш надмощието си; целта е да го унищожиш.

Затова тя се показа спокойно иззад вратата, нададе вик като нападащ индианец и замахна с все сила с томахавката.

— Внимавай! — изкрещя Мисионера.

Том не успя да реагира. Камъкът го удари силно под ухото, разби долната му челюст и премаза гърлото му. Той изпусна ножа, хвана се за врата, падна на колене и се задави. Изпълзя панически навън.

— По… мощ, по… мощ.

Никой обаче нямаше намерение да му помага. Мисионера просто го издърпа от прага и го остави на земята.

— Нещастник! — изсъска той. Извади револвер от задния си джоб. Мери Бет затръшна вратата и отново зае мястото си зад нея. Избърса дланите си и стисна още по-силно томахавката. Отвън се чу изщракване на предпазител.

— Мери Бет, имам револвер, сигурно вече си видяла. Няма да се поколебая да го използвам. Затова излез доброволно. Ако не излезеш, ще стрелям и може да пострадаш.

Тя се приведе зад вратата в очакване на изстрела.

Мисионера обаче блъфираше. Вместо да стреля, изрита с все сила вратата, която удари Мери Бет и я повали на земята. Когато обаче понечи да влезе, момичето също ритна вратата. Мисионера не го очакваше, дебелото дърво го удари по рамото и той загуби равновесие. Мери Бет излезе напред и замахна с томахавката към единствената част от тялото му, която виждаше — лакътя му. Той обаче се отдръпна навреме. От инерцията на удара томахавката се изплъзна от потните й длани и се изтърколи настрани.

„Няма време да я гониш. Бягай!“

Мери Бет го прескочи, преди да се е опомнил, и избяга навън.

Най-после на свобода.

Поне успя да се измъкне от тази дупка.

Затича се наляво, към пътеката, от която бяха дошли с Гарет и която минаваше покрай едно доста голямо каролинско езерце.

Зави зад ъгъла на бараката и попадна право в ръцете на Гарет Ханлън.

— Не! — изкрещя тя. — Не!

Момчето се ококори от изненада. В ръцете си държеше револвер. Хвана я за ръката:

— Как излезе? Как?!

— Пусни ме!

Тя се опита да се измъкне, но хватката му беше желязна.

Зад него стоеше някаква жена с тъжно лице. Беше красива, с дълга червена коса. Дрехите й, също както на Гарет, бяха кални. Жената мълчеше. Изобщо не изглеждаше изненадана от появата на момичето. Имаше вид на дрогирана.

— По дяволите — крещеше Мисионера. — Шибана кучка!

Той също зави зад ъгъла и се намери очи в очи с Гарет.

Момчето насочи оръжието си към лицето му и закрещя:

— Кой си ти? Какво правиш в къщата ми? Какво си направил на Мери Бет?

— Тя ни нападна! Виж какво направи на приятеля ми!

— Хвърли това веднага! — продължи да крещи момчето. — Хвърли го, или ще те убия! Сериозно говоря. Ще ти пръсна скапаната кратуна!

— Господи… — промълви и хвърли оръжието на земята.

— Сега се разкарайте оттук! Бързо.

Мисионера отстъпи назад, помогна на Том да се изправи и двамата закуцукаха към гората.

Гарет издърпа Мери Бет към входа на бараката:

— Влизай вътре! Всички трябва да влезем. Те са след нас. Трябва да се скрием. Ще се скрием в мазето. Гледай какво са направили с бравите! Счупили са ми вратата!

— Не, Гарет! — възрази с прегракнал глас Мери Бет. — Няма да вляза повече там.

Той я издърпа вътре. Мълчаливата червенокоса жена също влезе. Гарет затвори вратата и загледа възмутено нацепените дъски и счупените резета.

Мери Бет се приближи и го удари с все сила в лицето. Той примигна удивено и отстъпи.

— Мръсник! — закрещя тя. — Можеха да ме убият заради теб!

— Извинявай! — запелтечи момчето. — Не знаех за тях. Мислех, че наоколо не минава нйкой. Не исках да те оставям толкова дълго сама. Арестуваха ме.

— Арестували ли са те? Какво тогава правиш тук?

Най-сетне червенокосата проговори:

— Аз го измъкнах от затвора. За да те намерим и да те върнем в града. Така ще подкрепиш твърденията му за мъжа с тъмния гащеризон.

— Какъв мъж? — попита объркано Мери Бет.

— Онзи от Блакуотър Ландинг. Мъжът с тъмния гащеризон, който уби Били Стейл.

Мери Бет поклати глава:

— Ама… Гарет уби Били. Той го удари с лопатата. Видях го. Стана пред очите ми. После ме отвлече.

Мери Бет никога не беше виждала такова изражение. Пълен шок и объркване. Червенокосата понечи да се обърне към Гарет, но нещо привлече погледа й: полицата с няколко зеленчукови консерви „Чичо Джон“. Тя се приближи до тях като сомнамбул и взе една. Загледа картинката на етикета — весел рус фермер с тъмен гащеризон и бяла риза.

— Всичко си измислил — прошепна тя на Гарет. Вдигна консервата: — Няма никакъв мъж. Излъгал си ме.

Гарет пристъпи напред и с бързината на скакалец смъкна белезниците от колана на червенокосата и ги щракна около китките й.

— Съжалявам, Амелия — каза той, — но ако ти бях казал истината, нямаше да ме освободиш. Нямаше друг начин. Трябваше да се върна за Мери Бет.