Джефри Дивър
Убийте Райм (26)

26.

Люси Кър наду газта.

„Обичаш да караш бързо, нали, Амелия? Аз също!“

Летяха по Шосе 112 с включени сигнални светлини, но без сирена. Джеси Корн седеше до нея и разговаряше по радиостанцията с Пит Грег от Щатското полицейско управление в Елизабет Сити. Зад тях, без да изостават, се движеха Трей Уилямс и Нед Спото. Мейсън Жермен и Франк Стърджис бяха в третата кола.

— Къде са сега? — попита Люси.

Джеси предаде въпроса на детектива от щатската полиция. Изслуша отговора, после се обърна към Люси:

— На седем-осем километра оттук. Отбили са от главното шосе и карат на юг.

„Хайде, остани още малко на телефона, Амелия.“

Люси натисна педала за газта до пода.

„Караш бързо; и аз карам бързо.“

„Стреляш добре. Аз също стрелям добре. Не се хваля като теб наляво и надясно, но аз съм израснала с оръжията.“

Спомни си как, когато Бъд я напусна, събра всички боеприпаси вкъщи и ги хвърли в черните води на Блакуотър. Страхуваше се, че някоя нощ ще се събуди, ще погледне празното легло до себе си и ще налапа хладното дуло.

Три месеца и половина ходи с незаредено оръжие. Арестуваше бандити, хулигани и надрусани младежи, като успяваше да ги убеди да се предадат само с блъф.

Една сутрин се събуди и сякаш внезапно оздравяла, отиде направо в местния оръжеен магазин и си купи цяла кутия 357-калиброви патрони. „Бога ми, Люси — възкликна продавачът, — май шерифството го е загазило повече, отколкото си мислех. Да те карат сама да си пазаруваш боеприпасите…“

Оттогава ходеше със заредено оръжие. То бе символ на оцеляването й.

„Амелия, аз споделих най-тежката си болка с теб. Разказах ти за операцията. Разказах ти за проблемите си с мъжете. За любовта ми към децата. Подкрепих те, когато Шон О’Сараян ти взе оръжието. Извиних ти се, когато беше права, а аз грешах. Доверих ти се. Аз…“

Някой я докосна по рамото. Тя се обърна — Джеси Корн се усмихваше плахо.

— Отпред има завой. Не е зле да понамалиш.

Тя издиша бавно и се отпусна в седалката.

Намали скоростта.

Въпреки това зави с деветдесет вместо с шейсет, както бе указано преди завоя.

 

 

— Трийсет метра напред по пътя — прошепна Джеси Корн.

Полицаите бяха слезли от колите и се бяха събрали около Мейсън Жермен и Люси Кър.

Щатската полиция беше загубила сигнала от мобилния телефон на Амелия, но в продължение на пет минути тя не бе сменила местоположението си. За последен път я бяха засекли тук, в една барака на петнайсетина метра от някаква къща сред гората, на около километър от Шосе 112. Намираха се, точно както бе предрекъл Линкълн Райм, на запад от Танърс Корнър.

— Да не мислите, че и Мери Бет е тук? — попита Ник Стърджис. След смъртта на Ед Шефър той бе най-възрастният полицай в шерифството. — Едва на десет километра сме от града. Големи глупаци ще излезем, ако държи момичето толкова близо!

— Няма такова нещо — отвърна Мейсън. — Скрили са се и чакат да ги подминем. После ще отидат до Хобът Фолс, за да наемат кола.

Джеси се беше осведомил за собственика на къщата.

— Някой си Пит Халбъртън — каза той. — Някой да го познава?

— Аз — обади се Трей Уилямс. — Женен е. Няма никаква връзка с Гарет.

— Има ли деца?

Трей вдигна рамене:

— Може и да имат. Май миналата година в отбора по футбол играеше някакъв…

— Лято е. Децата сигурно са си вкъщи — отбеляза Франк. — Гарет може да ги е взел за заложници.

— Може — съгласи се Люси, — но сигналът е засечен в бараката, не в къщата. Не знам… не мога да си представя да взимат заложници. Според мене Мейсън е прав. Просто се крият, докато решат, че е безопасно. После ще тръгнат за Хобът Фолс.

— Какво ще правим? — попита Лу. — Ще блокираме ли пътя?

— Ако докараме колите, ще ни чуят — отбеляза Джеси.

Люси кимна:

— Най-добре да обградим веднага бараката. Пеша, от две посоки.

— Нося сълзотворен газ — каза Мейсън.

— Не, не — възрази Джеси. — Може да изпаднат в паника.

Люси си помисли, че не това го тревожи всъщност. Можеше да се обзаложи, че младият полицай не иска да излага любимата си на действието на опасното вещество. Самите те също нямаха предпазни маски.

— Без газ! — отсече тя. — Аз отивам отпред. Трей, ти…

— Не — прекъсна я Мейсън, — аз отивам отпред.

Люси се подвоуми, после се съгласи:

— Добре, аз ще ида на страничната врата. Трей и Франк, вие сте отзад. — Обърна се към Джеси: — Вие с Нед наблюдавайте къщата. Оттам.

— Добре.

— И прозорците — допълни Мейсън. — Погрижете се никой да не ни зяпа от къщата.

— Ако тръгнат да бягат с кола — инструктира ги Люси, — стреляйте в гумите. Който има оръжие с голям калибър като Франк, да се цели в двигателя. Не стреляйте на месо, освен ако не се наложи. Знаете правилата.

Докато изричаше последните думи, гледаше Мейсън. Той обаче не й обърна внимание. Тя се обади на Джим Бел да съобщи, че тъкмо се канят да влязат в бараката.

— Готови сме да изпратим линейка, ако се наложи — каза той.

— Това не е антитерористична операция — възрази Джеси. — Няма да се стреля.

Люси изключи радиостанцията и кимна към бараката:

— Хайде.

Втурнаха се приведени, използвайки дърветата за прикритие. Люси наблюдаваше внимателно тъмните прозорци на бараката. На два пъти й се стори, че някой се движи вътре. Можеше да е от отраженията на дърветата или облаците, но не беше сигурна.

Събраха се зад бараката, откъдето нямаше прозорци. Люси си даде сметка, че никога не е участвала в подобна акция.

„Не било антитерористична операция…“

„Грешиш, Джеси, точно такава е. И аз хич не горя от желание да участвам.“

Едро водно конче забръмча над главата й. Тя махна с ръка да го пропъди. То се върна и отново забръмча настойчиво, сякаш Гарет го беше пратил на разузнаване.

„Глупости“ — помисли си тя.

— Влизам! — прошепна Мейсън. — Люси, като ме чуеш да ритам вратата, влизаш през страничния вход!

Тя кимна и въпреки че се тревожеше от прекалената възбуда на Мейсън, все пак се радваше, че той ще влезе пръв.

— Само да се уверя, че страничната врата е отключена — рече тихо.

Разпръснаха се и бързо заеха позиции. Люси приклекна, докато минаваше под един прозорец, и изтича към страничната врата. Беше открехната. Кимна на Мейсън.

През пролуката на вратата се долавяше мирис на мухъл, бензин и машинно масло. Люси се заслуша. Чу леко пукане — изстиващия мотор на пикапа, който бе откраднала Амелия.

„Пет, четири, три…“

Пое дълбоко въздух, за да се успокои.

„Бъди готова.“

От другата страна се чу силен трясък.

„Хайде!“

— Полиция! — крещеше Мейсън. — Никой да не мърда!

Люси ритна страничната врата, но тя се отвори само няколко сантиметра — от вътрешната страна бе оставена голяма самоходна косачка. Нямаше да може да я помръдне. Блъсна още два пъти вратата, но безуспешно.

— По дяволите! — прошепна и се затича към главния вход.

— О, Господи! — чу се гласът на Мейсън.

Последва изстрел. След секунди проехтя втори.

 

 

— Какво става? — попита Райм.

— Добре — каза колебливо Бел по телефона.

Нещо в стойката му разтревожи Райм: шерифът притискаше слушалката с все сила до ухото си, свободната му ръка бе стисната в юмрук. Закима енергично. Обърна се към Райм:

— Някой е стрелял.

— Стрелял ли?

— Мейсън и Люси влезли в бараката. Джеси казва, че чул два изстрела. — Закри слушалката с ръка и изкрещя: — Линейката веднага да тръгва към Халбъртънови. На Баджър Холоу роуд, пресечка на Шосе 112.

— Тръгна вече — отвърна Стив Фар.

Райм отпусна глава в количката. Погледна Том.

— Ами разбери, Джеси! — викаше Бел. — Има ли ранени? Какво, по дяволите, става?

— Добре ли е Амелия? — попита Райм.

— След няколко минути ще разберем — отвърна шерифът.

Тези минути обаче му се сториха като дни.

— Какво!? — кресна Бел в слушалката. После се обърна към разтревожения Райм: — Всичко е наред. Няма пострадали. Мейсън влязъл в бараката и видял някакво работно облекло, закачено на пирон. Отпред имало някакво гребло или лопата, не знам точно. Било много тъмно. Решил, че е Гарет и че е въоръжен, и стрелял два пъти. Това е.

— Добре ли е Амелия?

— Изобщо не са там. Само пикапът! Гарет и Амелия сигурно са в къщата, но сега, като са чули изстрелите, ще побягнат в гората. Няма да стигнат далеч. Познавам района, обграден е с тресавища.

— Искам да отстраниш Мейсън от отряда — изръмжа гневно Райм. — Казах ти, че е прекалено нервен.

Бел очевидно бе на същото мнение:

— Джеси, дай ми Мейсън… Мейсън, какво, по дяволите, правиш? Защо стреля? Добре де, ами ако беше Пит Халбъртън? Или жена му, или някое от децата му? Не ме интересува! Веднага се прибирай. Това е заповед!… Ами нека останалите да претърсят къщата. Качвай се на колата и да ге видя тук!… Няма да повтарям повече. Ще…

И тресна слушалката.

След малко телефонът отново иззвъня.

— Люси, какво става?… — Шерифът се заслуша намръщено. Закрачи из стаята. — О, по дяволите… Сигурна ли си? Добре, стойте там. Ще ви се обадя.

— Какво става? — попита Райм.

Бел поклати глава:

— Не мога да повярвам. Пак ни пратиха за зелен хайвер. Изиграла ни е номер, приятелю.

— Какво?

— Пит Халбъртън си е вкъщи… Люси и Джеси току-що са разговаряли с него. Жена му работи вечерна смяна при Давет. Забравила си вечерята, той й я закарал преди половин час, после се прибрал.

— Той ли е карал? Амелия и Гарет не са ли били в пикапа?

Бел въздъхна:

— Това е пикап! Няма къде да се скрият! Има обаче предостатъчно място за мобифона й. Намерили го зад хладнината кутия в каросерията.

Райм се изсмя подигравателно:

— Обадила се е на фирмата за коли под наем, там са я оставили на изчакване, после е подхвърлила телефона в пикапа.

— Точно така.

— Помниш ли, Линкълн — намеси се Том, — тя звъня тази сутрин във фирмата за коли под наем. Беше бясна, защото я накараха да чака прекалено дълго време.

— Знаела е, че ще се опитаме да засечем телефона й — каза разочаровано Бел. — Изчакали са патрулните коли да освободят Канал роуд и са продължили по пътя си. — Той погледна картата: — Имат четирийсет и пет минути преднина. Може да са навсякъде.