Джефри Дивър
Убийте Райм (7)

7.

— Няма да му позволя да направи нищо, докато не осигурите климатична инсталация.

— Том, нямаме време да чакаме — възрази Райм. Апаратурата от управлението на щатската полиция беше пристигнала.

— Стив работи по въпроса — оправда се Бел. — Задачата излезе по-трудна, отколкото си я представях.

— Не ми трябва климатична инсталация.

— Опасявам се да не получиш дисрефлексия, Линкълн.

— Не съм чувал високата температура да е вредна за кръвното, Том. Ти чел ли си го някъде? Аз не съм.

— Стига с този подигравателен тон, Линкълн.

— Подигравателно ти звуча, така ли?

Болногледачът търпеливо обясни на Бел:

— Високата температура води до обезводняване на тъканите. При това те се свиват и оказват по-голямо налягане върху кръвоносните съдове. Това може да доведе до дисрефлексия, която може да го убие. Няма да минем без климатик. Всичко е пределно ясно.

Том бе единственият болногледач, който се задържа повече от половин година при Райм. Другите или напускаха, или биваха уволнявани от криминолога.

— Включете го — нареди Райм на един полицай, който вкарваше олющен апарат за газова хроматография.

— Не!

Том застана със скръстени ръце пред разклонителя. Полицаят се стъписа.

— Когато получим климатичната инсталация, тогава ще го включвате — изсъска болногледачът.

— Боже Господи! — възкликна Райм.

Едно от най-неприятните неща за всеки парализиран е неспособността да дава израз на яростта си.

След злополуката Райм бързо си даде сметка, че такива прости действия като стискането на юмруци например (да не говорим за хвърлянето на тежки предмети — любимото занимание на бившата му жена, Блейн) много облекчават гнева.

— Ако ме ядосваш още, пак ще ме заболи вратът или ще получа гърчове — предупреди той.

— Това не може да те убие за разлика от дисрефлексията — отбеляза спокойно Том, което още повече ядоса криминолога.

— Изчакайте пет минути — каза неохотно Бел и излезе.

Линкълн Райм оглеждаше апаратите. Чудеше се дали някога ще бъде способен да докосне някой предмет. Само безименният пръст на лявата му ръка бе запазил някаква чувствителност и можеше да се движи.

Тери Добинс, лекарят от Нюйоркското полицейско управление, който се занимаваше с Райм, му бе разказал за всички неприятни емоции, които съпътстват живота на паралитика, и го беше уверил, че ще преживее всичките. Бе споменал обаче, че някои не отминават веднъж завинаги, а периодично се връщат.

Райм неведнъж бе чувствал отчаяние и желание да сложи край на живота си.

Сега бе обхванат от гняв. Две млади жени бяха отвлечени, едно момче — убито. Страшно му се искаше да отиде на местопрестъплението, да направи оглед, да събере улики, да ги погледне под микроскопа, да натиска копчетата на компютрите и другите апарати, да крачи напред-назад, докато мисли.

Искаше да може да работи, без да се тревожи, че скапаната топлина може да го убие. Замисли се за чудотворните ръце на доктор Уивър, за операцията.

— Нещо се умълча — отбеляза подозрително Том. — Какво замисляш?

— Нищо не замислям. Би ли включил, ако обичаш, хроматографския апарат? Трябва да загрее.

Том се поколеба, после включи апарата. Нареди останалите неща на една маса.

Стив Фар влезе в стаята, помъкнал климатик „Кериър“. Беше много як, само зачервените му уши показваха, че товарът му тежи.

— Откраднах го от Градоустройствения отдел. И без това не се разбираме много с чиновниците.

Бел му помогна да го монтират на прозореца и скоро в стаята започна да става по-хладно.

На прага се появи млад мъж. Всъщност тялото му изцяло изпълни касата на вратата. Беше около двайсетте, с яки рамене и високо чело. Бе висок около метър и деветдесет и пет и тежеше сигурно повече от сто и двайсет килограма. За момент Райм си помисли, че може да е някой роднина на Гарет и е дошъл да ги заплашва.

— Аз съм Бен — каза смутено новодошлият.

Тримата мъже се обърнаха и той объркано загледа неподвижното тяло на Райм.

— Кого търсите? — попита Бел.

— Ами… търся господин Бел.

— Аз съм шериф Бел.

Младежът изглеждаше хипнотизиран от безжизнените крака на Райм. Най-сетне отмести поглед и преглътна:

— Ами… Аз съм племенникът на Люси Кър.

— А, помощникът ми за криминологичната работа! — обади се Райм. — Чудесно! Точно навреме идвате.

Младежът отново погледна инвалидната количка:

— Ама леля Люси не каза…

„Какво ли ще изтърси?“ — почуди се Райм.

— … ъъъ… не каза нищо за криминологична работа. Аз съм само студент, в Ейвъри. Ъъ… какво искате да кажете, сър, че идвам точно навреме?

Въпросът бе предназначен за Райм, но Бен гледаше шерифа.

— Искам да кажа: Седнете до онази маса. След малко ще ви донесат проби, които да анализирате.

— Проби ли… Ъъ… добре. От каква риба?

— Риба ли? Риба?!

— Какъв вид? — попита тихо едрият младеж, като все още гледаше Бел. — Ще се радвам да ви помогна, но трябва да ви кажа, че нямам опит с повечето видове. В момента специализирам.

— Тук не става дума за никаква риба. Говорим за улики от местопрестъпление. Вие какво си помислихте?

— Местопрестъпление ли? Ами, не знам — запъна се Бен.

— Защо не ме гледате, като говорите с мен? — смъмри го Райм.

Младежът почервеня като рак. Потръпна и неохотно се обърна към криминолога:

— Ами, просто… ъъ… нали той е шерифът.

— Да, но Линкълн ще ръководи следствието — обясни Бел. — Той е криминолог от Ню Йорк и е дошъл да ни помогне.

— Амиии, добре… — измънка Бен. Очите му зашариха по инвалидната количка, по неподвижните крака на Райм, по устройството за управление, накрая се втренчи в една точка на пода.

Райм веднага намрази младежа, който се държеше, сякаш криминологът е най-грозният изрод на някой селски панаир. Прииска му се час по-скоро да се върне в болницата и да легне под ножа на доктор Уивър.

Мразеше и Сакс — тя бе организирала целия този цирк.

— Ами, сър…

— Можеш да ме наричаш… ъъ… Линкълн.

— Аз всъщност не разбирам много от физиология и морфология. Специализирам морска социобиология.

— Това пък какво е?

— Ами, общо взето, се занимава с поведението на морските животни.

„И таз хубава — помисли си Райм. — Не стига, че го е страх от инвалиди, ами и е превъртял на тема риба.“

— Е, няма значение — каза той. — Правилата са едни и същи. Методите са си методи. Работил ли си газова хроматография?

— Да.

Това вече беше добре.

— А с микроскоп?

Бен кимна неуверено:

— Всъщност… — Погледна за момент Бел, но после бързо се обърна към Райм: — ъъ… леля Люси ме помоли само да се отбия. Не знаех, че иска да се включа в работата… Искам да кажа, трябва да ходя на занятия…

— Бен, нуждаем се от помощта ти — каза Райм.

— Работим по случая „Гарет Ханлън“ — обясни шерифът.

Бен се замисли, после погледът му се проясни:

— А, онова момче от Блакуотър Ландинг.

Шерифът му разказа накратко за отвличанията и злополуката на Ед Шефър с осите.

— О, съжалявам за Ед — каза Бен. — Веднъж беше у леля Люси и…

— Имаме нужда от теб — повтори Райм.

— Нямаме представа къде е завлякъл Лидия — продължи шерифът. — Трябва да спасим момичетата, не ни остава много време.

— Ами… Скоро имам изпит. И трябва да ходя на занятия. Както вече казах…

— Нямаме голям избор, Бен — заговори търпеливо Райм. — Гарет е с три часа преднина и може всеки момент да убие някое от момичетата, ако не го е направил вече.

Зоологът огледа прашната стая с надежда някой да го подкрепи. Като не видя такъв, каза примирено:

— А, може да остана за известно време.

— Благодаря.

Райм смукна в тръбичката на устройството за управление и се завъртя към масата с апаратите. Огледа ги, после пак се обърна към Бен:

— Би ли ми сменил катетъра? Време е да започваме.

Младежът се втрещи:

— Искате…

— Шегува се — побърза да го успокои Том.

На Бен обаче никак не му стана смешно. Той кимна смутено, тромаво се приближи до хроматографския апарат и заразглежда контролното табло.

Сакс се втурна стремглаво в импровизираната лаборатория, следвана по петите от Джеси Корн.

Люси Кър се появи малко след тях, без да бърза. Поздрави племенника си и го запозна с Джеси и Сакс. Сакс извади няколко найлонови пликчета:

— Това е от стаята на Гарет. — Извади още няколко: — Тези са от местопрестъплението, от Блакуотър Ландинг.

Райм погледна уликите, но в очите му не личеше голям ентусиазъм. Не стига, че веществените доказателства бяха малко, ами и трябваше да ги анализира, без да има ни най-малка представа за района.

„Риба на сухо…“

— Бен, от колко време живееш тук? — попита той.

— Откакто съм се родил, сър.

— Добре. Как се казва този район на щата?

— Северна крайбрежна равнина, доколкото си спомням.

— Познаваш ли някой геолог, който да работи в района? Някой картограф?

— Не. Само хидробиолози.

— Райм — намеси се Сакс, — когато бяхме при канала, видях един шлеп. Прекарват асфалт и катран от някаква местна фабрика.

— Фабриката на Давет — уточни Люси.

— Там нямат ли геолог? — попита Сакс.

— Не знам дали имат — намеси се Бел, — но самият Давет е инженер и живее тук от много години. Сигурно добре познава местността.

— Би ли му се обадил?

— Дадено. — И излезе.

Върна се след няколко минути.

— Свързах се с Давет. Нямат геолог, но той се съгласи да помогне. Ще дойде след около половин час. И така, Линкълн, как ще проведем издирването?

— Аз, ти и Бен ще стоим тук и ще изследваме уликите. Искам веднага да се сформира малък отряд, който да започне издирването от Блакуотър Ландинг. От мястото, на което Джеси е видял за последно Лидия и Гарет. Ще направлявам отряда оттук, в зависимост от това, което открия по уликите.

— Кой искаш да се включи в отряда?

— Сакс ще го ръководи. Люси също да се включи.

Бел кимна. Люси не реагира.

— Бих искал и аз да участвам — обади се Джеси.

Райм кимна:

— Добре. Може би още един.

— Само четирима души? — изненада се Бел. — Мога да намеря десетки доброволци.

— В случай като този, колкото по-малко, толкова по-добре.

— Кой да е четвъртият? — попита Люси. — Мейсън Жермен ли?

Райм погледна към отворената врата. Не забеляза никого в коридора, но въпреки това понижи глас:

— Какво е положението с Мейсън? Странно се държи. Не обичам такива ченгета.

Бел вдигна рамене:

— Имал е трудно детство. Местен е, но е отрасъл на север от Пако. Баща му пробвал различни неща, накрая започнал да дестилира незаконно уиски. След като го разкрили, се самоубил. Самият Мейсън е започнал от нищо. Имаме такъв израз тук: Прекалено беден, за да си боядисаш къщата, прекалено горд, за да я варосаш. Такъв е Мейсън. Постоянно се оплаква, че нещо го спира, че не получава това, към което се стреми. Амбициозен е, но градчето не му предоставя възможност да се развива.

— И иска да застреля Гарет — отбеляза Райм.

— Точно така.

— Защо?

— Мейсън настояваше той да оглави разследването за смъртта на момичето, което бе нажилено от оси. Мисля, че е имал някаква връзка с нея. Може да са излизали заедно, не знам, но той страшно много искаше да тикне момчето в затвора. Не успя обаче да намери достатъчно доказателства. Когато старият шериф се пенсионира, общинският съвет не одобри Мейсън точно заради този случай. Избраха мен, въпреки че той е по-възрастен и има по-дълъг стаж. Оттогава Гарет му е като трън в окото. Така се държи, сякаш иска да намекне на Мейсън, че наистина е убил момичето, а се е измъкнал.

Райм поклати глава:

— Не искам такива луди глави в отряда. Избери друг.

— Нед Спото — предложи Люси.

Бел вдигна рамене:

— Способен полицай е. Добре стреля, но знае кога да си държи оръжието в кобура.

— Само се погрижи Мейсън да не се навърта наоколо — каза Райм.

— Това няма да му хареса.

— Нямаш избор. Намери му друга работа. Накарай го да мисли, че върши нещо важно.

— Ще се постарая.

На вратата се показа Стив Фар.

— Обадих се в болницата. Ед още е в критично състояние.

— Успял ли е да каже нещо?

— Нито думичка. Още е в безсъзнание.

Райм се обърна към Сакс:

— Добре… Хайде. Тръгвайте по пътеката от Блакуотър Ландинг и чакай да ти се обадя.

Люси погледна скептично пликчетата с улики:

— Наистина ли смятате, че така ще намерим момичетата?

— Сигурен съм! — отвърна кратко Райм.

— Имам чувството, че ще правите някакъв фокус.

Райм се засмя:

— Точно това е. Правиш заклинания, вадиш зайци от цилиндър. Не забравяйте обаче, че фокусите се основават на… на какво, Бен?

Едрият младеж се изкашля, изчерви се и поклати глава:

— Не разбирам какво имате предвид, сър.

— Фокусите се основават на научните закони. Това е — заяви Райм. Обърна се към Сакс: — Ще се обадя веднага щом открия нещо.

Двете жени и Джеси Корн излязоха.

И така, след като получи скъпоценните улики, след като апаратурата бе загряла и след като уреди вътрешните проблеми в екипа, Линкълн Райм облегна глава в инвалидната количка и загледа пликчетата, които му бе донесла Сакс. Представяше си, че отива там, докъдето краката не могат да го отнесат, че докосва онова, което ръцете му не могат да пипнат.