Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (11)

Десета глава,
в която всеки разговаря със самия себе си

Учениците веднага си изясниха кой от тях е аз-вчерашният, а кой аз-днешният и не се учудиха много на тази среща. Нали бяха изучавали по астрономия далечните светове и бяха готови за всякакви изненади.

Разбира се, ако на улицата, сред тълпата пешеходци, изведнъж срещнеш непознат, който много прилича на някого, и изведнъж познаеш в него самия себе си — това е непривично и чудно. Сред звездите, в космическото пространство всичко възприемаш другояче. Примката на времето не е дори огледално отражение на заобикалящата обстановка. На пръв поглед всичко е по-просто и същевременно всичко е доста по-особено. Сякаш изчезва невидимата граница, която разделя обикновените денонощия, и изведнъж влизаш във вчерашния ден като в съседна стая, виждаш човека, от когото няма какво да криеш.

— Карен, ти постъпи зле. Корабът изгуби пътя — каза Карен-младши.

— Знам, че постъпих зле. Срам ме е, Карен. Не мога да си представя как ще се върнем.

— Разбира се, и аз съм виновен. Знаех за Кълбото на пътищата. Мислех за него цяла нощ. Сигурно и аз не бих се сдържал и бих го взел за минутка… Кой би могъл да предположи, че ще се намеси отначало кралят, после плъхът…

— Не си прав, Карен. Аз съм малко по-голям от теб и знам: виновен съм само аз. Аз взех Кълбото, за да отлетим с „Виктория“ отвъд границите на Вселената. А излезе така, че… Какво ще стане сега с децата, с родителите, изобщо с Родителския ден?

— Олег, ти чу ли, че Родителският ден се отменя? Попаднали сме случайно в някаква дупка.

— Жалко, че няма да покажеш на майка си новите рисунки. Такива звезди никога досега не съм виждал.

— За първи път нарисувах нещо съвсем ново и не ще мога да го покажа на мама. Досега й изпращах рисунки на нашата къща. Знаеш ли, Олег… Да, ти знаеш колко различни къщи съм нарисувал.

— Един милион милиона къщи — за мама! И всичко е напразно: Родителският ден се отменя… Може би сега никога няма да видим мама?… И ще блуждаем сред звездите…

— Аз не се страхувам от звездите!

— И аз не се страхувам… А за всичко е виновен Карен.

— Не говори така! И аз, и ти, и той — всички сме виновни, та нали сме другари…

— Какво би искала най-много, Алка?

— Аз ли? Не знам… Не, знам! Да взема ножицата и да тръгна към черната дупка… Разбираш ли?

— Разбирам… Само върви внимателно. Приближи се още повече до мъртвата звезда. Джуджето не трябва да почувства острието на ножиците!…

— Ето аз се приближавам със затаен дъх… Знам — джуджето виси на невидима нишка… Щрак — и я отрязвам! Ура! Злата звезда отлита в безкрайността! А ние сме свободни! И заедно с мама отлитаме в най-близката галактика…

— В нашата галактика ли? Която е открил баща ми?

— В нашата, фроловската…

— Карен, аз мисля, че трябва да кажем истината. Иначе е нечестно!

— Съгласен съм с теб, Карен. Да вървим при капитана!

 

 

В каютата се втурнаха двамата еднакви щурмани. Видът им беше толкова загрижен и сърдит, че всички неволно притихнаха и в тишината увисна страшният въпрос:

— Кой?

— Аз!

Двамата еднакви Кареновци се смръзнаха пред възпитателите. Но веднага единият от тях заслони двойника си:

— Той не е виновен. Аз взех Кълбото.

— Аз съм виновен — възрази вторият петокласник. — Идеята беше моя.

Момчетата стояха до възпитателите си. А когато единият от щурманите заговори, на учениците им се стори, че от учителите ги отделя дистанция от няколко века.

Наистина от кои времена се взеха те, за да си присвоят така леко, между другото, най-ценното нещо на кораба? Макар и за пет минути, за половин час — все едно!… В старите времена за такива простъпки обричали провинилия се на самота. А как да бъде сега, когато корабът се оказа в непозната част на Вселената, пред самата черна дупка? Помислиха ли те как „Виктория“ ще се върне на родната планета?

Съществуват такива важни минути в живота, когато човек неочаквано пораства. Колкото и тежко да беше на петокласниците да слушат обвиненията, никой от тях не извръщаше очи настрани. За първи път те почувстваха отговорност за пътниците, за кораба, за родителите си, разбраха какво значи да бъдат истински земни жители.

— Ще намерим Кълбото — каза Карен-старши.

— Не си правете труда — отвърна разчорленият Пап. — Ние претършувахме целия кораб!

— Аз трябва да поговоря с капитана — заяви Карен.

 

 

Мишук Предпоследни печелеше шахматната партия от своя съперник. Той беше уверен, че ще остане притежател на Тутик, и му беше приятно да печели от самия себе си.

— Къде сте се научили. Ваше предпредпоследно величество, така добре да играете шах? — попита добродушно истинският крал.

Мишук Предпредпоследни разказа, че от незапомнени времена шахматът бил забранен в неговото кралство, смятал се за подстрекаваща игра, тъй като на дъската дебнели краля да го пленят. Но именно той, Мишук, направил решителната стъпка — отменил остарелия указ.

След това на Тутик се състояло световно първенство по шахмат. Кралят бил почетен гост на него.

— Струва ми се, че във ваша чест присъдиха онази шеговита награда за играч-неудачник? — каза, хитро усмихвайки се, истинският Мишук и направи коварен ход.

— А вие откъде знаете? — сепна се двойникът и се замисли.

Мишук Предпоследни наблюдаваше с интерес двойника си. Какъв е този самоуверен човек пред него? Нима сериозно се мисли за крал? Той, истинският Мишук, всичко разбира така, както е в действителност. Вероятно космосът действа много оздравително…

— Между другото, ваше пред… предпоследно величество — говореше приятелски Мишук, — вие били ли сте някога щастлив?

— Бил съм. — И Мишук вчерашният за миг се откъсна от дъската, смути се. — Точно преди четиридесет години. Когато ми се роди син… Но какво отношение има това към предмета на спора?

— Най-непосредствено. Защото точно преди четиридесет години ми се роди син. Наследник на Тутик.

— Моля ви се, наследник на Тутик е моят син. Всъщност той е тук, съвсем наблизо — сред звездите.

— Интересно съвпадение — усмихна се Мишук. — Моят син изследва Крайния космос. А вашият с какво се занимава?

— Пъхате си мустаците в чужди работи!…

— Извинете, вие загубихте. Тутик е мой.

— А аз ще ида да се оплача на капитана. Резултатът е равен: едно на едно.

Кралят великодушно се усмихна и подаде ръка за примирение.

— Аз ви подарявам Тутик, само престанете да се оплаквате! Нима не се досетихте, че имаме един и същи син и той лети към нас?…