Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (17)

Шестнадесета глава,
в която миналото си отива безвъзвратно

Кралят седеше пред огледалото и стрижеше мустаците си с тъпа ножица. Ножицата щракаше, кралят се мръщеше. Той не гледаше към телеекрана: сега на Земята, както се досети кралят, не беше останало нито едно кралство. Дори на най-затънтения остров.

Преди половин час Мишук беше щастлив, когато разказваше на сина си за приключенията им. Той се гордееше със себе си: вече не в първа младост се бе отправил към самия край на космоса… Да, той видя сина си! Астрофизикът Мишук-младши, който бе прекарал сред звездите двадесет земни години, разказа за своите наблюдения.

Има мъглявини и галактики, които съществуват милиарди години, а има звезди-младенци, само на милион години. Но никъде няма галактики по-стари от двадесет милиарда години. А какво е било с Вселената преди това? Как са се появили първите звезди? Взрив или свиване на материята образува новите светове? Ето какво вълнуваше астрофизика!

— А ти изясни ли? — попита нетърпеливо кралят сина си.

Ученият разпери ръце.

— На този въпрос не може да се отговори само с „да“ или само с „не“. Аз искам да открия много сложен закон.

— А на кого ще му дотрябва този закон, ако ние се върнем вкъщи подир три хиляди години? — заяде се Мишук със сина си.

Синът му се усмихна.

— Какво пък, хората ще получат още един остарял закон.

— На тебе ти е добре, ти пак ще отпрашиш за космоса — мърмореше кралят. — А аз какво ще правя?

— Ти ли? Ще разказваш приказки на децата.

— Приказки… — Кралят си подръпна мустаците. — Значи е истина, че ще се върнем на съвсем нова Земя?

— Истина е!

— Как мислиш? — попита обезпокоен Мишук. — Може би ще трябва малко да се подстрижа? Така съм много старомоден.

— Точно затова мислех — усмихна се синът. — Аз съм за!

— А заедно ли ще кацнем на Земята? — уточни кралят.

— Заедно.

Кралят взе ножицата… Когато на горната му устна останаха шепа косми, Мишук остави ножицата и се погледна в огледалото. Не се позна. От огледалото поглеждаше едно голобрадо лице.

— Ето на̀, не съм вече крал — каза той и изтри с пръст една сълза.

Той още можеше да си позволи такава кралска шега — да му стане мъчно за себе си, да отрони сълза.

— Исил! — развика се кралят с цяло гърло и Исил веднага се появи. — Ти познаваш ли ме?

Исил поклати глава.

— Това съм аз, твоят чичо Мишук — каза кралят и огорчено въздъхна. — Аз ти разрешавам да говориш!

— Гласът май че е ваш — каза колебливо Исил. — И ботушите…

— Край! — И кралят свали ботушите си. — С миналото е свършено! Това беше предпоследната наша шега… Давай куфара, Исил!

Исил донесе куфара.

А сега — тържествено каза Мишук — ще организирам за всички последен кралски бал. — И той отвори капака.

Куфарът беше пълен догоре с живи цветя от Тутик.