Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (12)

Единадесета глава,
в която не бива да се нарушава ходът на събитията

Платон Евсеевич Вегов най-сетне почувства собствената си глава на раменете.

Машината изчисли, че „Виктория“ може да обиколи черната дупка и отново да излезе в открития космос.

Маневрите на кораба бяха много сложни. Когато се приближаваше към хоризонта на невидимата звезда, „Виктория“ включваше двигателите си с пълна мощност и сякаш увисваше над дупката, без да пресича смъртоносната черта. Падането се забавяше и корабът се отдалечаваше от опасността.

И тези изчисления тозчас постъпиха в родителския кораб „Алфа“, който следваше „Виктория“.

Вегови си стиснаха ръцете.

— Трябва ли да казваме на пътниците? Ще се състои ли Родителският ден? — попита капитанът на „Виктория“.

— Нека почакаме — отвърна вторият Вегов. — Ще видим още какви номера ще ни погоди космосът…

Невидимата дупка застина неподвижно в светъл ореол сред екрана. Тъмното петно стана забележимо по-голямо.

— За всичко сме виновни ние! — обявиха още от прага на капитанската каюта двете еднакви момчета. — Ние взехме Кълбото на пътищата — признаха си двамата Кареновци. — Предайте, моля ви се, на „Алфа“, на нашите родители Симоняновци, да не губят време, да се връщат обратно и да работят спокойно. Ние няма да бъдем на Родителския ден, докато не намерим Кълбото.

На капитаните беше достатъчен един поглед, за да разберат какво мъжество струва на бледите, решителни близнаци това изявление.

Веднага след Симоняновци се появиха нови момчета.

— Ние помагахме при открадването на Кълбото. Така кажете на нашите родители Семечкини. И освен това — те не бива да се притесняват, ние ще се поправим…

А дългокраките момичета близначки изпискаха в хор:

— Не е вярно! Виновна съм само аз… Аз спънах краля…

— Глупости! — екнаха гръмоподобни гласове и гъсти мустаци закриха децата. В каютата нахълтаха Мишуците и един през друг започнаха да обясняват: — Момиченцето се самообвинява! Кълбото на пътищата беше изпуснато от нашата кралска ръка и тутакси го поде плъхът… Нима не е ясно кой е откраднал Кълбото?

Капитаните слушаха мълчаливо признанията и очите им съвсем не бяха сърдити.

Необичаен шум привлече всички в коридора.

Покрай близнаците профуча плъхът с блестящото Кълбо между зъбите. Преследваше го сивата котка — просто на един метър от опашката на плъха. Зад котката тичаше стюардът.

Децата хукнаха подир тях.

Стюардът изведнъж се спря и замря с вдигната ръка: в края на коридора видя втори плъх!

Този плъх не бягаше, а самият той гонеше сивата котка! При това тичаше много странно — с опашката напред. И котката също тичаше обратно.

Стюардът трябваше да реши сложна за него задача: кой от похитителите на Кълбото да преследва сега? Той пусна да мине котката, която тичаше с опашката напред, и чу заповедта на капитана:

— Стоп! Спокойно, стюард!

Роботът свали ръка. А Вегов обясни на околните:

— Той можеше да хване вчерашния плъх и да наруши целия ход на събитията! Трябва да преценим… За известно време улавянето на плъха се отменя! — извика капитанът.

Отнейде се появи запъхтян и кралят.

— Каква е наградата за уловения плъх?

— Завръщане у дома!

— Ами ако той самият се улови? — продължаваше, усмихвайки се, кралят. — Как се съгласува това с вашето разпореждане?

— Ще отменя моето разпореждане — каза капитанът и тозчас забрави всички разпореждания.

В същия момент близнаците от екипажа и пътниците на „Виктория“ изчезнаха.

Изкривеното от черната дупка пространство се разгърна, разединявайки земните кораби, и внезапно се превърна във време, което тече в обратна посока.

Да се обясни смисълът на това е почти невъзможно, защото на Земята такива неща не се случват. Представете си за минута усещането на шофьор, който кара автомобил и при пълна скорост открие, че колата му се движи не напред, а назад, че шосето се е превърнало в Течение на времето, а времето — в бягащо платно на шосето… Разказът на такъв шофьор ще предизвика недоумение.

Но пътниците на кораба не забелязаха една важна промяна. Никой от тях не си спомни за близнаците, които току-що беше видял. Когато времето върви от настоящето към миналото, всички събития, които стават, моментално изчезват от паметта.

Времето на кораба вървеше като че ли съвсем обичайно.

Корабната камбанка призоваваше за обед.

И най-неочаквано за себе си пътниците се озоваха в каюткомпанията, около голямата кръгла маса.