Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (19)

Осемнадесета глава,
в която се срещат Светове с различни Стрели на времето

Внезапно наоколо лумна фойерверк от светлини, затанцуваха езици от бял пламък.

— Спокойствие! — предупреди спътниците си астрофизикът от „Алфа“. — Това е най-рядкото явление във Вселената. Имаме щастието да видим тахиони.

„Ти грешиш, земни жителю — чу се през високоговорителите странен глас, наподобяващ съвсем слабо човешкия. — Тахионите, както вие ни наричате, населяват космоса също така, както вие населявате своята планета. Но рядко се срещаме с вас…“

Огньовете постепенно се изравняваха в стълбове светлина. Те видимо трептяха, озаряваха тъмнината със силни изригвания и сякаш едва се задържаха на едно място.

— „Тахис“ на древногръцки „бърз“ — спомни си на глас Карен и подскочи от внезапната си догадка. — Може би това са хора-светлина?

„Ние не сме хора, ние не сме просто свръхсветлина. Ние сме всичко заедно: кораб, планета, разум, живот — поясниха тахионите през високоговорителите. — Частиците, от които се състоим, засега не са открити от хората. Вие само предполагате за нашето съществуване в природата.“

— Благодаря — каза бащата на Олег, физик, развълнуван от видяното. — Каква е скоростта на вашето движение?

„Ние се движим по-бързо от светлината. За вас това е крайната скорост. А за нас — само начало на пътя към безкрайността. Такова движение е нещо обичайно за тахионите, това е нашият живот…“

Хората разбраха, че тахионите — вечните странници в космоса — винаги се движат в противоположна посока относно цялата известна на човечеството Вселена. Ето защо тях никой никога не ги е срещал. И макар че понякога свръхбързите странници са минавали съвсем близо до корабите на земните жители, двата различни свята са оставали невидими един за друг.

Сега тахионите кръжаха около дупката, осветявайки пътя на двата кораба. Докато „Виктория“ и „Алфа“ обикаляха дупката със скорост, близка до скоростта на светлината, времето в корабите се обърна назад, съвпадна с течението на времето на тахионите и връзката между световете стана възможна. Хората, които разговаряха с тахионите, говореха, разбира се, непривично — редът на думите в тяхната реч беше обратен и те веднага забравяха чутото и казаното. Но те не забелязваха това — също както и по време на необичайния обед. Всяко събитие в този момент ставаше като че ли част от тяхното бъдеще. После, когато ходът на времето ще се върне в привичния си вид, те ще си спомнят за срещата всичко, до най-малките подробности…

В една от старинните приказки на двадесетия век кралицата на страната Оз пресича пустинята на смъртта. Тя се движи винаги в една посока — по тясната пътечка на килимчето, именувано „Сега“, и не може да се върне в своето „Вчера“. Вълшебното килимче се разстила пред краката на кралицата и веднага се прибира зад нея…

А защо килимчето на времето за живеещите на Земята никога не се разстила обратно? Защо за хората миналото е безвъзвратно?

Стремглавата светлинна пътечка на „хората на светлината“, както Карен нарече тахионите, се разгъва в противоположна посока за Земята. Но и за съществата на свръхсветлината тя не може да се обърне обратно. Насочена е само към тяхното бъдеще, а не към миналото.

Тези космически светове се движат „напред“ и „назад“ едновременно. Всеки, разбира се, счита, че именно той е насочен напред, и всеки посвоему е прав. Истините могат да се сравнят само в редки случаи, при изключителни обстоятелства, когато тези светове съвпаднат в своето движение.

— Как да се разбере накъде е насочена Стрелата на времето? — каза замислено капитан Вегов. — Къде е върхът, къде са перата на тази стрела? Къде, с други думи, е бъдещето, а къде миналото?

„Природата не отличава хода на едно време в сравнение с друго — последва отговор от високоговорителя. — Онова, което при вас е «ляво», при нас е «дясно». И обратно. Между миналото и бъдещето разликата не е по-голяма, отколкото между ляво и дясно.“

— Значи основните природни закони за нас са еднакви — направи извод астрофизикът от „Алфа“ Мишук-младши. — Обаче нашите галактики се раздалечават спрямо Земята, а черната дупка свива материята.

„Именно в това е главната разлика между вашето бъдеще и нашето — съобщиха тахионите. — Онова, което вие наричате умираща звезда, ние наричаме раждане на новото.“

— А къде отива онова, което изчезва? — развълнувано попита Мишук-младши.

„Нищо в природата не изчезва. То преминава в друго. В различни части Вселената ту се свива в точка, ту избухва.“

— Разбрах! — извика с цяло гърло ученият. Откритието, за което се готвеше цял живот, се осъществи! — Вселената диша!

Стълбовете светлина странно се извиха и се разтопиха в тъмнината.

Отново около масата си бяха обичайните стени.

В същия миг се разединиха и корабите. Пътниците на „Алфа“ изчезнаха от каюткомпанията на „Виктория“. Но те бяха съвсем наблизо — на хиляда километра, и се виждаха един друг на екраните.

„Виктория“ и „Алфа“ се върнаха със скок в обичайното течение на времето. Пътищата на земните жители и на тахионите се разделиха.

Всеки от двата свята летеше към своето бъдеще.

Стрелите на тяхното време бяха насочени в противоположни посоки.