Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (2)

Първа глава,
в която започва Родителският ден

„Виктория“ набираше скорост след излитането. Преди скока към Далечния космос.

В голямата полутъмна зала, похлупена с прозрачен купол, царят нощната тъма и половината свят от звезди. Съвсем наблизо са златните ябълки на звездите — светещи плодове на невидими нишки. Струва ти се, че протегнеш ли ръка, скъсаш ли нишката — и огненото кълбо ще падне в бездънния кладенец, сипейки искри и изстивайки по време на летенето. Звездите са съвсем наблизо и… толкова надалече. И от купола синкаво-мъглявата Земя изглежда огромна.

Тримата пътници на палубата за разходка — петокласниците от горското училище Алка, Карен и Олег — за първи път се издигаха над планетата. Впрочем те вече не са ученици, а свободни хора, защото днес е първият ден от ваканцията.

Родителският ден е веднъж в годината. Където и да работят родителите на учениците — на планинските ледници, на дъното на океана, в марсианската пустиня, в звездния патрул, — при тях винаги отиват, плават, летят техните деца. И няма такава точка нито на Земята, нито в цялата Вселена, където синът или дъщерята да не могат да пристигнат в определения час. А ако бащата и майката се намират в най-далечната галактика, в Крайния космос, докъдето няма да се добереш за един ден, срещата се определя на половината път от Земята.

В Крайния космос, на последната космическа станция, работеха родителите на Карен и Олег, както и майката на Алка. Сега техният кораб „Алфа“ също излиташе за Далечния космос — да срещне децата.

Когато тръгваше на път, Алка каза:

— Ще преброя колко звезди има във Вселената.

Карен се усмихна.

— Това е наивно, Вселената е безкрайна. Главното е да се видят нови неща!

— Аз пък ще нарисувам онова, което никой никога не е виждал — помисли си гласно Олег.

Но всички те, разбира се, мислеха за космоса.

Карен си представяше Далечния космос така: много скоро ще влезе с другарите си в залата на космическата станция, ще види така познатите, цяла година сънувани лица, и майка му ще се спусне насреща, ще го прегърне, а баща му ще сложи ръка на рамото му и от пръв поглед ще разбере, че неговият син е възмъжал през тази дълга година.

Само при Алка няма да дойде баща й — той беше загинал в Крайния космос.

Карен се озърна за другарите си.

Олег рисува със светлинен молив на стъклото тигър. И макар че на небесния свод няма такова съзвездие, звездите съвсем прилегнаха на рисунката — тигърът гледа вторачено със зеленото и с жълтото си око. Тигърът е като жив, много земен и то се знае, ще хареса на родителите му.

А ето че Алка не си спомня за нищо. Скача си по тъмните квадрати на пода със светлинни зайчета от звездите. Сякаш единствено за нея в цялата Вселена е започнала лятната ваканция.

Бликна светлина. Огромната Земя зад стъклото се обви в мъгла. Тигърът присви очи като заслепен. На палубата на кораба влезе Пап. Сякаш бе заместник на земното слънце в космическата нощ — жълто-червеникава копа коса над синкавия комбинезон. Това е възпитателят на петокласниците по време на техния Родителски ден, а в действителност — щурманът на кораба Павел Андреевич Прозоров или просто Пап.

— Аборигени! Земни люде! — каза весело Пап. — Вие виждате позната картина: Земята, Слънцето и прочее… От това „прочее“ правим извод, че Вселената се състои главно от звезди. Ясно ли е? — попита той, като обгръщаше с поглед своята команда.

— Ясно. Урок по природознание — прекъсна го безстрастно Алка.

— А сега нека проверим това на практика — продължаваше вдъхновено Пап.

Децата сякаш не го чуваха. Пап се почувства като обикновен учител. Той, звездният щурман, трябва целия ден да дресира тези дебелокожи земни хора. Наричат го „учебна практика“, а всъщност е детска градина в космоса. Глупава измишльотина на някакви професори, които сигурно никога не са напускали планетата.

Олег, без да обръща внимание на Пап, нарисува над тигъра старинна къщичка с кълбо дим над комина и тигърът изведнъж се превърна в домашно котенце, което надзърта иззад отворената врата.

Пап погледна рисунката и остро почувства колко им беше домъчняло на децата за къщи, за близките. Но къде е техният истински дом? На Земята, в горското училище, или в космоса заедно с родителите?

— Предупреждавам ви — каза строго учителят, — че скоро ще се стрелнем към Далечния космос.

Децата се оживиха. И Алка попита:

— А трябва ли, Пап, да замижим?

Пап се усмихна:

— Това не е игра…

И тъкмо тогава на палубата се мярна някакъв звяр.

Звярът беше черен, с дълга опашка.

Той се спусна право към децата: нямаше друг изход — на сантиметър от края на опашката му леко подскачаше сива котка.

Зад котката енергично крачеше нейната стопанка, облечена в екип като на ловците от други планети.

Алка така уплашено изписка „олеле!“, че това „олеле!“ я вдигна от пода.

Момчетата замряха неподвижно, като обмисляха как да хванат нахалника за опашката.

Само Пап разпозна в беглеца корабния плъх. С удар на обувката си той го отпрати през главата на котката.

— Дръжте го! — плесна с ръце стопанката на котката, натъквайки се на плъха.

Тихо изсвири сирената.

Пап се обърка — той позна жената в ловните дрехи. Пред него стоеше като оживял портрет от учебника световноизвестната биоложка на новите планети.

Жената с укор го запита:

— Млади човече, защо запращате към мен този звяр?

— Извинете, Ирина Александровна — измърмори Пап.

— Коя е тази? — попита шепнешком Алка.

Олег я дръпна за плитчината.

— Ти учила ли си биология? Науката за живата природа?

Биоложката ловко перна с длан плъха и сви рамене.

— Уф!

В същия миг сирената изсвири втори път и всички, които бяха на палубата, се отделиха от пода.

В кораба настъпи безтегловност.