Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (20)

Деветнадесета глава,
в която хората побеждават

— Ето, вижте я!

Капитаните на корабите сочеха на пътниците черната дупка. Тя беше почти до тях, отделена от хората само със стъклото на илюминатора.

Мъртвата звезда ясно се виждаше през тънкия слой на светещия газ. За хората — мъртва, а за тахионите — жива.

Идеално кръглото тяло се въртеше бързо и незабележимо за окото. Черната като чугун повърхност на звездата беше течна. Като че ли тук работеше някаква адска кухня: чудовищното налягане свиваше всичко, което заграбваше силата на притеглянето, смилаше, превръщаше в отломки атомни ядра, и звездното вещество се разтичаше в тънък слой, като се стремеше да се свие в точка с безкрайна плътност. Непрестанно се изливаше в дупката звездна течност…

Непривична тежест притисна хората в креслата, но те не чувстваха своето чудовищно тегло, нараснало от скоростта на корабите. В земни условия при сегашното тегло всеки от тях би станал гигант с повече от хиляда и петстотин километров ръст.

По-надалече, по-надалече от черната дупка! Ако корабът докосне с криле макар и частица от мъртвата звезда, те, още не успели да си поемат дъх, ще се превърнат в звездна лава.

Трудно е да откъснеш поглед от дупката, тя е величествена и прекрасна с немия си призив, с тайнствената си сила. Тя обещава най-необичайното пътешествие в „нищото“.

Но хората бяха решили да се върнат в младата галактика на Близкия космос, в която има звезда на име Слънце и планета на име Земя.

Корабите преминаха над самата повърхност на умиращата звезда, която раждаше нови светове, стремително се завъртяха около нея, както кометите около Слънцето, и се отдалечиха, преодолявайки страшното привличане.

Хората, победили космоса, се чувстваха великани.