Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (15)

Четиринадесета глава,
в която минават хилядолетия

Земята знаеше всичко.

Земята поддържаше пряка връзка с „Виктория“ и с „Алфа“. За първи път космически кораби бяха пред прага на черна дупка.

Учените от Земята изчислиха траекторията на полета на двата кораба и отговорът беше същият: „Виктория“ й „Алфа“ ще могат да се измъкнат от плена на притеглянето, като включат с пълна мощност двигателите си.

Този момент беше определен.

Но колкото повече наближаваха дупката „Виктория“ и „Алфа“, толкова повече се различаваха наблюденията на земните диспечери и на екипажите на корабите. Противоположното протичане на времето веднага беше разгадано от учените на Земята, и колкото и нелепи да изглеждаха постъпките и разговорите на пътниците, те бяха напълно естествени в тези необичайни условия.

Нататък всичко беше по-сложно…

Сигналите от „Виктория“ и „Алфа“ пристигаха на планетата в течение на около три хиляди години. Приемаха ги десетки поколения диспечери. Сигналите от космоса идваха с голямо закъснение, а най-последните не достигаха Земята. Това означаваше, че корабите почти плътно са се приближили до мъртвата звезда и сигналите им, както и светлината на далечните звезди, метеоритите и газовите облаци, са потънали в дупката. По-късно, когато корабите отлетяха в открития космос, връзката се възстанови.

Три хилядолетия диспечерите виждаха на екраните едни и същи лица на пътници и екипажи. Тези хора можеха да бъдат наречени безсмъртни от гледна точка на земните жители, но безсмъртие, както е известно, няма. Хората в корабите никак не се изменяха, защото тяхното време безкрайно се беше забавило и разтеглило, почти бе спряло, и те бяха прекарали там само няколко часа.

Но през тези часове пътниците на „Виктория“ и на „Алфа“ научиха за Вселената повече, отколкото много поколения земни обитатели.

Планетата с нетърпение очакваше завръщането на старинните кораби от космоса.

 

 

Първите минути от сеанса за свръзка бяха много радостни: децата видяха своите родители, а родителите — децата си.

Родителският ден започваше!

Целият екран е изпълнен с толкова познати, близки лица, очи, усмивки! Град от въпроси и отговори, уместни и неуместни. Няколко минути бяха необходими, за да се убедят, че в Близкия и в Крайния космос цялата година е преминала нормално, че всички са живи и здрави, децата малко са пораснали, поумнели, възмъжали, всеки е постигнал нещо.

— А кога най-сетне ще бъдем заедно? — попита строго Алка майка си.

— Не знам — отговори астроном Фролова. — Надявам се след няколко часа. Разбираш ли ме?

— Разбирам…

— Сега това не е най-същественото, Алка — усмихна се майка й, забелязвайки как Алка прехапа устни. — Ние се отделихме от вас, но ви следваме. Гледай Земята и запомняй всичко. Ти ще изживееш най-важните минути от живота си.

— Искаш да кажеш, че аз никога вече няма да видя нашия клас? — почти извика Алка. — И Наташа, и Верочка, и Кирка Селезньова?

— Ще ги видиш — отговори Фролова и остри бръчици се образуваха в ъгълчетата на устата й. — Те ще изживеят щастливо живота си, както и всички, които познаваме. Главното е да не ги забравим… Космосът ни дава своите уроци. Помъчи се да ги разбереш, макар че си във ваканция.

Ще се помъча… — изхлипа Алка.

— Ще видиш миналото и бъдещето почти едновременно. Не се страхувай, моето момиче. Горе главата, усмихни се на Земята!

И „Алфа“ се откачи от „Виктория“.

 

 

Сега в креслата седяха тримата — Алка, Олег и Карен. Един до друг, рамо до рамо. И без да откъсват поглед, гледаха към екрана.

Пап бе притихнал зад гърбовете на децата.

— Говори Земята! Говори Земята! — чу се силен дикторски глас. — Гледайте и ни слушайте, „Виктория“ и „Алфа“!

Познатият от детството глобус на Земята бавно се върти пред очите, като показва прозиращите през облаците континенти и океани. Глобусът е заобиколен от бездънния космос с неподвижни звезди, а в ъгълчето на екрана присветва датата на това необикновено предаване от Земята — средата на третото хилядолетие. По-малко от секунда проблясва датата на екрана, а по-нататък числата започват стремително да се увеличават и окото не успява да следи стремителния им бяг. Гласът вече не се чуваше, радистът на „Виктория“ го беше изключил, защото всички звуци се бяха слели в непривично бучене.

Кадрите, които показваше екранът, можеха да се нарекат моментални снимки. Те пробягваха много бързо и изискваха изключително внимание.

Отначало децата видяха класната стая с възрастни хора на чиновете, които махаха с ръце към обектива. Разбира се, в тази група от възрастни, събрали се по традиция в своя клас, Алка не намери нито Наташа, нито Верочка, нито Кирка Селезньова, но почти едновременно с момчетата разпозна беловласия весел старец и се огорчи: нима това е Николай Семьонович Лукин, директорът на тяхното училище?

Едва сега, след като видяха Николай Семьонович на катедрата, в мантията на почетен академик на най-старата академия в Европа, децата разбраха, че детството, училището, съучениците им безвъзвратно бяха отишли в миналото. Но те още не бяха осъзнали, че кадрите на екрана са истински, кадри от живота, а не от някой филм, не бяха почувствали така дълбоко колко е ценна всяка минута в бързотечния живот на човека.

Минута — и започнаха изживените от хората години, десетилетия, столетия. Децата и щурманът следяха тези кадри с внимание и вълнение.

Те разглеждаха градовете на бъдещето, извисени в облаците или спуснати на океанското дъно, и жителите на онези градове в непривично, често сменящо се облекло в зависимост от това, къде се намираха тези хора: в работни помещения или в жилище, пътуваха ли, или бяха на почивка. Всичко бе интересно, сякаш самият ти ходиш по многоетажните мостове или прелиташ като птица от върха на едно зелено дърво на друго…

На екрана се извиси древна кула и Пап поясни, че това е възстановената Вавилонска кула. Отвъд града небето припламна във весел танц от светлини, създаващи различни картини, и Пап изказа предположение за най-новата живопис. А много други многоетажни постройки Пап не можа да определи.

Децата видяха хиляди и хиляди различни лица на земни хора и всички те бяха прекрасни. Минаваха векове на Земята, сменяха се епохи, цивилизацията се развиваше, но хората помнеха за изгубените кораби в космоса. Те ободряваха изпадналите в беда другари, приветстваха ги с енергични жестове, усмихваха им се.

— Благодаря ви! — каза тихо Карен и неговото „благодаря“ чу от телевизионните екрани цялата планета.

Двете прости думи, казани от десетгодишното момче, откъснато от родната планета, влязоха във всички учебници по космонавтика.

Това беше последният сигнал от „Виктория“, приет от Земята преди завръщането на корабите.