Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (18)

Седемнадесета глава,
в която корабите се срещат

Поканата, която усмихнатият Исил разнесе по каютите на „Виктория“, зарадва всички пътници.

Земята изчезна от екраните, през илюминаторите се виждаше само ореолът около дупката, и в тези отговорни минути на земните жители им се прииска да бъдат заедно. Дори капитан Вегов, много зает в щурманската кабина, обеща да намине за минутка в каюткомпанията. Помоли организатора да остави свободна половината маса. „За всеки случай“ — каза Вегов.

В каюткомпанията пътниците бяха удивени от белите, лилавите и розовите шапчици на цветовете. Сякаш целият разцъфнал Тутик бе представен в залата, а зад прозорците като че не зееше катраненотъмната паст на всепоглъщащата дупка, а син океански простор. И никой, разбира се, не позна краля без мустаците, мундира и ботушите.

Намигвайки весело, Мишук се представи на спътниците си:

— Бивш крал… Завръщам се на остров Тутик. Ако той, разбира се, съществува.

Мишук покани на валс Ирина Александровна. И този валс, и цветята, и чаят в чашите, които донесе стюардът, създаваха малко старомоден, но приятен земен свят, така различен от света на мъртвата звезда, която поглъщаше пространство-времето. Какво представляваше техният кораб пред бездната на космоса? Буболечица редом с топовно гюле. Буболечицата можеше лесно да бъде смачкана, унищожена, превърната почти в нищо — в късчета от атомни ядра. Но тя беше жива и се бореше с природните сили за своя живот.

— Приятели! — Кралят почука с лъжичка по чашата. — Трябва да направя важно признание: аз не съм крал!…

— Отказахте ли се? — попита Ирина Александровна.

— Не е точно така — весело продължаваше Мишук. — Всички мои прадеди са владеели Тутик, и аз се смятах за последния крал на Земята. До вчера имах стар дворец и дори министри. Но всичко това е детска игра, пълна зрителна измама, включително, то се знае, и моите бивши мустаци. Едва тук, в космоса, разбрах, че званието крал само по себе си не дава право за уважение. Вярно ли е, Исил?

— Да — отговори Исил.

— Исил, моят племенник — представи го Мишук. — Исил великолепно играеше ролята на слуга, защото иначе не бих направил такова потресаващо пътешествие!… Аз трябва да го помоля за прошка, задето от време на време го чуквах с пръст по челото. Но иначе никой не би повярвал, че съм крал.

От смущение Исил изяде пълна чинийка със сладко.

— Дори да се върнем и в средните векове — завършваше своето отричане Мишук, — моля да се потвърди, че аз не съм крал. — И духна през несъществуващите си мустаци.

— Ще потвърдим! — чу се непознат глас и кралят веднага разбра: говореше синът му.

Всички гледаха към бившия крал. И никой не забеляза, че хората в каюткомпанията станаха два пъти повече: на онази половина от масата, която по молба на капитана никой не заемаше, седяха пътниците от „Алфа“.

Алка извика нещо пронизително, скочи и се втурна към майка си.

Момчетата се спуснаха подир нея.

Те тичаха около масата към родителите си и не разбираха защо тичат толкова дълго: колкото по-близо дотичваха, толкова по-далеч се отместваха познатите фигури. Сякаш тази половина от масата никога нямаше да свърши, безкрайно разтягайки се в пространството, а лепкавият въздух ги блъскаше в гърдите и пречеше на бързото бягане.

— Спрете се! — предупреди децата ласкав глас. — Върнете се, моля ви, на местата си.

И децата, като дишаха тежко, се затътриха към креслата. Нищо не им пречеше да вървят обратно.

— Сега вие няма да стигнете до нас, колкото и да се мъчите — обясни с усмивка майката на Алка. — Нашите кораби се съединиха в пространството, но ние сме си при нас, а вие — на хиляда километра според земните мерки. Струва ли си, Альок, да тичаш хиляда километра на едно място?…

— Струва си! И дори повече! — разтърси плитчини Алка.

На „Алфа“ всички се засмяха.

— Почакайте малко — каза бащата на Карен, като гледаше децата изпод рунтавите си вежди. — Ние прелетяхме милиони километри през космическото пространство. И какво значат в сравнение с това някакви си хиляда, при това изкривени от космоса само в няколко метра?! Скоро ще преодолеем и тези хиляда!

— А ти откри ли новите природни закони, както искаше? — попита Карен баща си.

— Непознатата природа е просто пред вас. — И баща му посочи към черната дупка.

— А ти? — попита Мишук сина си.

Астрофизикът замислено кимна към илюминатора.

В същия момент стените на кораба изчезнаха, стопиха се в тъмнината, откривайки необичайна картина в космоса. От всички страни светеха далечни бледи звезди, лъчите им се сливаха в една точка и постепенно гаснеха. Тук зееше огромна дупка с тънък блестящ обръч около гърлото. Това беше слънчевият вятър, който кръжеше около черната дупка, нажежавайки се до чудовищна температура, и после падаше в дупката.

Кръглата, равномерно осветена маса с притихналите хора, плуваше като древен кораб в океана на космическата нощ.