Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (21)

Двадесета глава,
в която завършва Родителският ден

Земята прие първите сигнали на „Виктория“ и „Алфа“ от Крайния космос. Кълбата на пътищата — навигатори на старинните кораби — бяха въведени в машините; звездните кораби, преодолели хилядолетия, се придвижваха със скокове към Близкия космос.

Земята се готвеше да приеме космоплавателите. От архивите извлякоха стари документи. Снимките на пътешествениците денем и нощем пробягваха пред очите на хората от Земята. Модели на кораби с необичайна форма се рееха над градовете. Най-сетне хората видяха на екраните онези, които се бяха отправили в космоса преди три хиляди години за Родителския ден.

Колко интересно бяха облечени!…

Каква е старомодна обстановката в корабите!…

Как забавно плуваха из каютите вещите, съдовете и незакрепените предмети, когато корабите извършваха скокове към Земята!…

Всичко това приличаше на фантастичен филм от миналото…

Платон Вегов, знаменит капитан в историята на космонавтиката, в този момент не мислеше за посрещаните. Той подготвяше своите пътници за кацане на планетата Земя. И планетата с добра усмивка слушаше капитана.

— Всеки човек има празен ден, който минава просто така, отива си незабелязано от паметта и от живота — говореше Вегов. — Ние всички имахме космически късмет! Само един-единствен ден — денят на училищната ваканция, — а сякаш изживяхме милиони ярки дни, видяхме миналото и бъдещето на човечеството, и сега, в седемнадесет и петнадесет по корабния и по земния часовник, се приближаваме към Земята.

Капитанът посочи към илюминатора и пътниците видяха картина, която ги удиви: синкава планета, заобиколена от три Слънца.

„Откъде са се взели? Как се живее под три слънца? Какъв е сега климатът? Има ли на Земята ден и нощ?“ — мислеха си пътешествениците.

— Какво знаехме досега за времето? — продължаваше капитанът. — Не много повече, отколкото древните философи, които си представяха времето като течаща река. Признавам пред всички: аз, старият звездоброец, се почувствах просто като ученик, когато Вселената ни даде своя звезден урок. Вие видяхте загадъчните явления на природата, за които ще разкажете на хората. Вие бяхте мъжествени и търпеливи ученици на Вселената. И тук, на Земята, ще учите онова, което не знаете…

Земята приближаваше. Тя показваше познатите континенти и океани. Всички въздъхнаха с облекчение.

Какво ги очаква там долу, на обновената планета, където ги изхвърли океанът на Вселената? Ще могат ли и сега да продължат живота си във времето, увеличило се с хиляди години?

А капитанът продължаваше:

— Това е радост, това е човешко щастие — да се учиш цял живот. — Той се обърна към пътниците, усмихна се на момиченцето с плитчиците: — Ето попитайте Алка. Преди няколко часа тя изведе формулата на щастието. И с едно движение на ръката я изтри… Алка разсъди мъдро: в следващия миг щастието ще бъде съвсем, съвсем друго… Леко кацане на Земята!

Алка се изчерви и радостно погледна към екрана, в очите на майка си. Майка й се усмихна и мълчаливо кимна: оставаха няколко минути до щастливия миг, когато те ще се прегърнат…

И на хората от Земята веднага им хареса момиченцето, което милваше задрямалата на коленете му котка и тихо си тананикаше:

SFB Error: Unknown content at line 21: P>>

Здравейте? — аз шептя

на моята Земя.

При мама и при вас

отново идвам аз!

SFB Error: Unknown content at line 26: P$

Пътникът на име Мишук беше, както се стори на земните жители, уплашен. Сигурно за първи път виждаше Земята толкова огромна.

Мишук замижа, той дори не се опитваше да потърси своя остров сред синевата на океаните.

Капитанът се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Дръжте се, кралю! — обърна се той по стар навик към Мишук. — Потомците с нетърпение ви очакват!

— Сигурен ли сте? — попита Мишук, като си отвори едното око.

Сигурен съм. Вие трябва да им разкажете онова, което никога не са виждали: за древните обичаи на остров Тутик, за гризачите, които са могли да изменят пътя на кораба, но отдавна са станали изкопаеми… И при това имате в капана жив експонат!…

— Съгласен съм! — засия Мишук. — Аз ще бъда пазител на музея, екскурзовод, надзирател — всякакъв!…

— Това е чудесно!

Сирената извести за кацането. Корабите навлязоха в облаците, измили с освежителен дъжд потъмнелия метал.

Всеки, готвейки се да влезе в своя нов дом, си мислеше за онова, което каза капитанът.

„Какво знаем ние за времето? Че тук, на Земята, са изминали един милион и един дни… Какво помним за щастието, намерено от Алка… А утре ще търсим ново щастие…“

Люкът се отвори.

От кораба пръв излезе един слънчевочервенокос човек.

Той видя зелената трева.

По тревата насреща му тичаше златокосо момиче.

Пап го позна: той мислеше в космоса за своето бъдеще.