Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (8)

Седма глава,
в която се открива черната дупка

— В лошо положение изпаднахме, Паша — капитан Вегов погледна изпод притворените си клепачи Прозоров. — Казвам ти откровено, като на щурман. Отнесени сме в неизвестния космос. „Виктория“ се притегля от черно джудже.

Пап прекрасно знаеше какво значи това.

Черното джудже е мъртва звезда.

Някога тя е била огромна бяла звезда, която е осветявала нощта с призрачна светлина. Всеки астроном, щом погледнел снимката й, можел да каже, че звездата не е здрава, изгаря я адски огън, че вътре в нея като семенце в ябълка зрее черна сърцевина. И веднъж звездата избухнала, като превърнала космичната нощ в ярък ден, затъмявайки за миг всички други звезди. Нейната светлина закръжила в огнените облаци, които после паднали към тежкото ядро и угаснали.

И това бил оня случай, когато бялото изведнъж станало черно.

Черното джудже е невидимо само по себе си.

Но то неудържимо притегля всичко, което се движи около него: прах, газ, метеорити, светлината на звездите. И само по нарастващата скорост на падането можеш да разбереш, че си пленен от черно джудже. Ето защо учените наричат такива звезди черна дупка: в тия дупки постоянно се втича заобикалящата ги материя и пропада безвъзвратно.

Капитанът включи обзорния екран и се разкри светът на черната дупка. Обичайното за окото на земния жител космическо небе не съществуваше. Големи бледи луни заобикаляха от всички страни кораба и бялото беше значително повече, отколкото черното: „Виктория“ плуваше в синкава мъгла, в океан от звезди, вътре в звездно кълбо.

Машината на кораба пресметна, че черното джудже преди това е било хиляди пъти по-голямо от Слънцето и когато е угаснало, неговата маса е започнала да се свива с огромна скорост. Най-слабата сила във Вселената — силата на притеглянето или гравитацията — се оказала най-могъща: звездата се свила, сплескала се като балон, от който са изпуснали въздуха, и всяка частица в нея с размер колкото връхчето на игла тежала милиарди, милиарди тонове.

— Тържествена илюминация — спокойно забеляза капитанът, като разглеждаше необичайната картина.

Звездите, които заобикаляха черната дупка, можеше да се нарекат „обратни слънца“: лъчите им струяха не навън, а навътре, към тежката мъртва звезда, и тозчас угасваха, щом се докоснеха до нея. Тази граница се наричаше хоризонт на черната дупка.

— Най-важното за нас е да не минаваме отвъд хоризонта — каза Вегов. — Иначе ще паднем в бездънна пропаст.

Пап наблюдаваше странните, сякаш обърнати наопаки слънца. Дори светлината не можеше да се изтръгне отвъд невидимата граница на черната дупка! Бездънна!… Тя не може да се запълни с нищо. Всяко тяло, паднало в дупката, само увеличава нейните размери.

— А ние ще се върнем ли обратно? — щурманът гледаше въпросително капитана.

— Скоро ще разберем — загадъчно отговори капитанът на „Виктория“. Той се свърза с помощника си: — Предайте, моля ви се, нашите координати на Земята и на кораба „Алфа“! — Вегов се обърна към щурмана: — Скоро ще разберем, Паша, накъде е насочена Стрелата на нашето време.

— Времето върви от миналото към бъдещето — каза малко учуден Пап. — Това и децата го знаят.

— Не всяко дете преминава от един звезден свят в друг… Имай предвид, щурмане: темповете на протичане, та дори и посоката на времето близо до черната дупка могат неочаквано да се променят.

— Значи при обратно течение на времето възрастният ще се превърне в дете? — пошегува се Пап.

— Не е изключено.

— А какво ще стане с учениците?

— Не знам.

— На нашия кораб — усмихна се Пап — вече се появиха отделни призраци от миналото.

— Например?

— Например един крал… Видяхте ли го?

— Оня ли, с гвардейските мустаци? — спомни си капитанът.

— Ама че сравнение! — измърмори някой зад вратата.

Капитанът отвори вратата и се натъкна на мустаците.

— Не е хубаво да се подслушва — забеляза капитанът.

— Но вие оскърбихте достойнството на краля — изрече обидено странният човек. — Мустаците на моите гвардейци са жалък треволяк в сравнение с кралските!

— Не съм запознат с правилата на вашето кралство — усмихна се капитанът.

— Аз много бързам — продължаваше войнствено Мишук. — И искам корабът да пристигне навреме.

— Ще имаме предвид вашата молба.

— И накрая най-важното, за което съм дошъл при вас — тайнствено съобщи кралят. — Аз знам у кого е Кълбото. До неотдавна го държах в ръцете си…

Тогава кралят си спомни своето позорно бягство и му загорча в устата. Той измъкна от джоба си прозрачна ябълка и я избърса с кърпа.

— Нима това е кълбото? — възкликна Пап.

— От моята градина — поясни кралят, като отхапваше, хрускайки, ябълката. — От остров Тутик.

— Приятен апетит — пожела щурманът.

— Благодаря. — Кралят избърса устните си с кърпичка. — И така, похитителят е железният рицар.

Пап и капитанът се спогледаха.

— Не вярвате ли? — обиди се Негово величество.

— Но как попадна при вас Кълбото? — попита капитанът.

— Малките приятели ми го поднесоха. — Кралят въздъхна. — Отначало всичко беше шега, просто игра… Бях решил да надхитря децата и да върна Кълбото без всякакъв шум. Разбирате ли?

— Да.

— Но тогава се намеси този железен човек… Честна кралска дума, той е тук!

— Покажете ни загадъчния пътник — помоли Вегов.

В историческата зала кралят посочи с пръст към желязната фигура в тъмния ъгъл:

— Ето го.

Вегов се приближи до железния рицар и почука с пръст по метала. Рицарят не помръдна.

— Доспехи на средновековен рицар — поясни капитанът. — Моля погледнете, другарю крал.

И повдигна подбрадника.

— Но той току-що ме заплашваше… — Кралят погледна изкосо правния подбрадник. — Ах, хитреци! — възкликна той и се удари по челото.

Внезапно кралят отскочи, размахвайки мустаци. Вътре в железните доспехи нещо глухо забуча. Рицарят сякаш оживя.

Залюля се оръжието по стените, трепнаха фигурите на картините, красивите лица на статуите се озариха от светлина, беззвучно блъвна пламък от малките топове…

И отново всичко замря.

Но това вече не беше обичайната зала на кораба. Стените на „Виктория“ сякаш се стопиха и не космическа тъма, а земна зеленина и небесна синева обвиха капитана и спътниците му.

Капитанът видя безкрайно поле и странни машини, наподобяващи тромави водни кончета. Разперило криле, влачейки опашката зад себе си, водното конче се плъзгаше по тревата, после изведнъж рязко се откъсна от земята и излетя стремително във въздуха… Веднага след водното конче други машини, донякъде наподобяващи „Виктория“ — дългоноси, с извити назад криле, — щурмуваха небето… И изведнъж лумна фойерверк от ракети…

В същия миг щурманът видя море и старинни галери. Галерите плаваха по вълните, размахвайки дървени весла, а някакъв човек стоеше на палубата, взираше се в нощното небе и определяше пътя на звездите.

Кралят изумено извика:

— Тутик! Моят Тутик!

Той позна палмите и колибите, пламъка на огньовете и танците под ударите на барабана. Първобитно-прекрасният, познат от песните на дедите древен Тутик, когато там още почитаха кралската власт, неочаквано се оказа съвсем близо, на няколко крачки — само да протегнеш ръка! И кралят протегна ръка, направи крачка и се убеди, че в космоса няма чудеса: островът се изпари.

— Какво беше това, Платон Евсеевич? — попита Пап.

— Джуджето — отговори набързо капитанът, — това е негова шега. Вече не се съмнявам, че черната дупка е почти до нас.

— Черната дупка ли? — измърмори кралят. — Откъде се взе по нашия път, капитане?

Капитанът учудено погледна към странния пътник: нима той знае свойствата на необикновеното астрономическо тяло?

— Дали пък не летим към пъкъла? — попита кралят.

— Ей сега ще стане ясно.

— Но срещата с „Алфа“, надявам се, не се отменя?

— Капитанът на „Алфа“ засега не е съобщил решението си.

— Аз трябва да обясня! — каза развълнувано кралят.

И той разказа всичко, което се бе случило с Кълбото на пътищата.

— Кой да знае, че така глупаво ще свърши — разпери ръце кралят.

След като изслуша разказа, капитанът погледна въпросително щурмана. Оня пламна и измърмори: „Ей сега ще изясня…“ — и изхвръкна от залата.

— Отивам да си събера багажа — разбърза се Мишук. — Съобщете, моля ви се, какво ще реши „Алфа“. За мен сега това е по-важно от Тутик.