Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (16)

Петнадесета глава,
в която бъдещето продължава миналото

И все пак всеки от пътниците избираше от безкрайните кадри онова, което му бе скъпо. И всеки посвоему преживяваше видяното.

Половиният час течеше много бавно. Сякаш въздухът в каютата бе станал лепкав, струящ като течност, и разделяше хората един от друг. Тъмнината се сгъсти, а стените се раздалечиха…

… Олег седеше на дървено столче в каменното приземие под тежки ниски сводове, а пред него бе застанал майстор с брада, в богати дрехи и кадифена шапчица. На фона на отворения прозорец, от който бликаше слънчева светлина, старецът беше много живописен.

„Аз отдавна те чакам, човеко на бъдещето — бавно и спокойно говореше старецът на Олег, — и си те представях именно като юноша. На кого, ако не на младостта, хората предават натрупаната мъдрост? Приближи се до мен.“

Олег направи няколко крачки и се озова пред статива. Майсторът беше до него.

„Аз открих силата на човешкото сърце, на апаратите за въздухоплаване и бронираните колесници, на укрепените фортове и крепости, на подводните кораби и приземяващите се системи — много от онова, което след векове може да послужи на хората, но самият аз се смятам преди всичко за художник. Погледни.“

И той откри платното.

Тайнствено лице на жена гледаше Олег. Момчето замря пред знаменития портрет. Усмивката на Джокондата го притегляше към себе си.

„Аз много искам да стана художник — с мъка помръдвайки устни, изрече Олег. — Но никога няма да бъда такъв велик, като вас.“

„Хората са изследвали състава на моите бои — чу той тежкия глас на художника, — недоумявайки как може с обикновени бои да се предаде самият живот. А тайната е проста: запомни завинаги любимия човек и се помъчи да разкажеш за него на другите…“

Тъмнината се сгъсти и Олег, напрягайки зрение, с мъка долавяше застиналата усмивка на портрета…

 

 

Карен се озова в една палатка. Някакъв загорял до черно човек, само по гащета, стоеше пред него и весело питаше:

„А къде е Лепчицата^[1]?“

Карен повдигна рамене, без да разбира какво става с него. Зад стената на палатката нещо страшно въздишаше и по равномерния шум момчето разбра, че това е морето.

„Как така? — махна с ръце веселият човек. Именно теб, момчето от бъдещето, трябва да види моята Лепчица… Иначе няма да повярва, че космосът е заселен от хората като наш собствен дом!“

Човекът се усмихна и лицето му стана закачливо, много познато. Карен дори се стъписа: нима това е първият космонавт?!

„Разбираш ли — разпалено говореше човекът, приканвайки с движение Карен да се настани право на пода, и сам седна по турски до него. — Лепчицата затова е Лепчица, защото от нея нямаш нито минутка спокойствие. В морето ми пречи да плувам, по време на почивката ме затрупва с въпроси, а за космоса не вярва: иска сама да види. Ужасна Лепчица!“

„Аз съм готов да разкажа за Близкия и за Далечния космос — каза малко учуден Карен. — А коя е тази Лепчица?“

„Ами че моята по-малка дъщеричка! И знаеш ли, аз съм напълно съгласен с нея: най-напред сам трябва всичко да видиш и да почувстваш. Тогава ще ти повярват. Е, да вървим ли да търсим Лепчицата?“

Те излязоха от палатката на брега… Ала изведнъж връхлитащата вълна подхвана Карен и го върна отново в космоса…

 

 

Алка беше клекнала сред нажежената пустиня и пишеше на пясъка дълга формула. Слънцето жареше пясъка, блясъкът заслепяваше очите, но Алка се страхуваше да вдигне глава. Тя чуваше познатия глас на баща си:

„Плюсът тук е по-логичен, отколкото минусът. И над всичко да бъде безкрайността. Разбираш ли ме, Алка? Какво означават твоите днешни усилия? Ти премина с мене много километри по пустинята и двамата сме дяволски уморени, искаме да ядем, жадни сме, нашата изгоряла кожа почти дими на слънцето, но ние не се предаваме. Пред нас е ориентирът — проблясващо пламъче. Може би това е наш дом, или звезда, или просто зрителна измама — ние вървим по-нататък, защото там, напред, ни очакват. Разбираш ли, Алка, какво значи, когато те очакват? Нищо не е страшно наоколо! Може да направиш и невъзможното. Именно това е щастието — щастието да живееш!“

Алка рязко вдигна глава. И не видя нищо друго, освен безкраен блясък. Тогава с леко махване на ръката тя изтри от пясъка току-що откритата формула на щастието…

 

 

Пап тичаше по полегатия бряг на океана. Имаше прилив и съскащата пяна настигаше, почти докосваше нозете му.

Пап тичаше много бързо, като изпреварваше вълната.

А насреща му тичаше светлокосо момиче.

Пап се запъхтяваше от тичането. Той не знаеше точно кое е то. Момичето беше още много далече. И той напрягаше всички сили, за да успее да стигне до него преди връхлитащата вълна.

Щурманът отвори очи и се огледа.

Двете момчета и момичето са на местата си, в креслата. Главите им клюмат, трият очи с юмрук. По стените са наредени платна на знаменити художници, портрети на покорители на космоса и на далечни планети. Децата сигурно са се уморили и са се унесли в лека дрямка.

И той, щурманът, не издържа напрежението, притвори за минута клепачи. Кой му се бе привидял? Кое е това момиче, което така прилича на рано умрялата му майка?

В илюминатора, съвсем близо, щурманът видя светъл кръг, увенчаващ космическата дупка.

Пап упорито тръсна червеникавата си глава: за нищо на света няма да върнеш миналото, дори при обратно течение на времето. Това е ясно и на децата!

И изведнъж пламенен шепот проряза тишината.

Пап се обърна: кой е там?

И видя Алка.

SFB Error: Unknown content at line 46: P>>

Къде си, къде си, планета Земя?

Привет от Далечния космос!

Пространство огромно дели ни сега,

по път неизвестен се носим!

 

Къде си, къде си, планета Земя?

Бъди и сега ласкава, мила!

При теб се завръщаме с кораба наш —

и ти ще ни бъдеш закрила!

SFB Error: Unknown content at line 56: P$