Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (4)

Трета глава,
в която се изследва Кълбото на пътищата

— Ето го!

С широко отворени очи Карен гледаше в дланта си. Обгорялото му лице едва-едва пребледня. В ръката си държеше прозрачно кълбо със сребриста паяжина вътре в него.

— Кълбото на пътищата — пошепна Олег, като се вглеждаше в лицето на приятеля си.

Кълбото, завъртайки се в ръката на Карен, сплиташе и разплиташе нишките си. Всеки миг рисунката се сменяше. Хиляди пътища водеха корабите към звездите и някъде сред тези линии се виеше тънката нишка на „Виктория“.

Всичко, което космонавтиката бе завоювала през столетията, се включваше в това обикновено и прекрасно кълбо. То беше по-скъпоценно от всеки земен диамант, от всяка безценна находка от други планети, защото таеше в себе си знанията на човечеството за галактиките, звездите и планетите, за гигантските мъглявини и абсолютния вакуум, законите за космическото време и пространство, така различни от земните.

Някога, много отдавна, хората бяха построили първите ракети, бяха изстреляли над Земята спътници и станции, бяха изпратили разузнавачи на планетите от Слънчевата система. От средата на двадесетия век, след полета на Юрий Гагарин, думата „космонавт“ означаваше една от най-почетните и трудни професии.

Но звездите още дълго оставаха все така недостъпни за хората, както и преди хилядолетия, докато не беше открита нова енергия за почти моментално преодоляване на пространството, докато корабите не започнаха да правят скокове към звездите в известната на човечеството вселена.

Сребристите нишки в Кълбото на пътищата бяха точните маршрути на корабите. И ако мозъкът на всеки кораб беше най-сложна електронна система, която отговаря за безопасността на пътешествието, за удобствата, приятното самочувствие и спокойствието на пътниците, то Кълбото беше сърцето на кораба. Капитанът и щурманите напълно се доверяваха на Кълбото.

Във всеки кораб има две Кълба на пътищата. Едното управлява машината. Второто се пази при капитана. Именно това второ Кълбо на „Виктория“ държеше в дланта си Карен. Той го беше взел само за няколко минути от празната капитанска каюта.

Кълбото, сложено на специална подставка, светеше зад дебелото стъкло. Карен знаеше ценността на Кълбото, знаеше, че то не бива да се пипа, но някаква властна сила водеше момчето към него. Карен протегна ръка. Сърцето му биеше. Той само ще го види и ще го върне.

— Къде е нашият маршрут? — нарочно спокойно попита Карен. Ушите му пламтяха. Кълбото пареше дланта му. — Трябва бързо да го открия…

— Ние знаем нищожно малко в сравнение с онова, което не знаем — спомни си Олег древната мисъл. — Но как се осмеляваш?

— Самоза пет минути. Може би искам да изпратя „Виктория“ в неизвестна галактика. На самата граница на Вселената. Или още по-далеч.

— Чудесно ще бъде! — подкрепи го Олег. — Но все пак как можа…

— По-тихо! — прекъсна го Карен и се огледа за Алка.

Момичето седеше близо до ручея и рисуваше нещо на пясъка.

— Всичко чувам. На мен ми е безразлично. Където сте вие, там съм и аз — обажда се Алка Фролова. — Карен, намери ми в Кълбото Фроловата галактика.

Карен сбръчква нос: глупости… Но за всеки случай пита, без да откъсва поглед от Кълбото:

— Има ли такава галактика?

— Баща ми казваше, че когато съм била малка, я е открил. А я нарекли така по-късно.

— Добре, добре… Драскай си драскулките. Може и ти да откриеш нещо…

— А ти как мислиш? — отговаря дръзко Алка. — И без вашите хитрини всичко ще открия…

— Млък!

Карен тихо изсвирва, децата се пъхат под зеления навес на ниското дърво. Тук е като в беседка. Пап върви по пътечката с равнодушен израз, а това значи, че търси някого. Той минава на две крачки от дървото и през ум не му минава, че неговите питомци са под клоните. Възпитателят няма да се върне скоро — корабът е огромен.

Градината на „Виктория“ е като малка гъста гора. Преплитащи се клони, малка полянка, спокойно поточе, синьо небе, слънчеви зайчета по тревата — всичко като у дома, в горското училище, дори боровите шишарки, шумът на листата от внезапния вятър, пеенето на невидимите птици.

Оня, който макар веднъж е летял с „Виктория“, си спомня преди всичко не тъмния кладенец на космическата нощ, а пътечката, посипана с хвойнови иглички, пъна, който прилича на горско чудовище, и си мисли: „Следващия път непременно ще поседя на този пън.“ Но странно — притегателната сила на звездите повлича пътниците от градината към каютите, залите, на палубата — там, където обикновено се очаква строгото изсвирване на сирената, където човек вътрешно се готви да стъпи в новия свят. Прекрасната гора на „Виктория“ е обикновено безлюдна.

— Дирята на Млечния път… Мъглявината Андромеда… Раковидната…

— Изригване… Избухване на нови звезди…

— Това и дечковците го знаят! Карен, време е да връщаш Кълбото!

— Не всявай паника! Те са две на кораба. Това засега не трябва.

— А каква е тази червена линия? Не е ли нашият път?

— Спокойно. Въпросът още не е откритие. Трябва да го сравним.

Карен изважда от джоба си картата на галактиките. Разгъва я на тревата. Три глави се надвесват над нея. Кълбото — светът на известните на човечеството звезди — преминава от ръце в ръце. В гората все така цари земна тишина…