Алекс Кош
Лакомство за вампир (1)

Глава 1

Стоях в центъра на огромната пещера пред разрушения леден замък и се страхувах да мръдна, разкъсван от двата вида погълната душевна енергия — тази на вампирката и тази на кралица Снежанка. Танукито буквално долетя до мен и измъкна от пазвата ми листовете енергопроводяща хартия.

— Сега, сега — замърмори под нос и бързо започна да рисува с лапичка върху листа. — Ще измисля нещо.

— По-бързо — проговорих с усилие.

Болката беше просто непоносима, при това лявата и дясната страна ги усещах странно и различно, но сравнително комфортно, докато в центъра на тялото ми, в точката на съприкосновение между двете сили, тя беше направо раздираща. Исках да разкъсам дрехите си, за да стигна до източника на болката, но се страхувах да се докосна с ръце. Кървавото острие, макар и криво, изглеждаше много остро, а ледената ръка излъчваше такъв мраз, че въздухът около нея буквално припукваше от студ. И колкото и да се опитвах да контролирам новите си способности, за да отслабя студа или да променя формата на ръката си, не успявах да постигна абсолютно нищо.

— Какво чувстваш? — настоятелно попита танукито, застивайки за миг над листа хартия. — Дай подробности!

Послушно озвучих всичките си усещания. Танукито, без каквато и да е боя, нарисува няколко руни на листа и ги залепи на челото ми, но хартията веднага изтлея, а за мен не се промени абсолютно нищо. Той повтори тези действия още два пъти, опитвайки различни руни, но резултатът беше един и същ — листовете изгаряха без никакъв положителен ефект.

— Ей, енот! — прозвуча кадифеният глас на дошлата на себе си вампирка. — Не знам какво правиш, но няма да помогне.

Тя продължаваше да лежи на пода, покрита със създадения от танукито енергиен купол, но беше заела доста по-разкрепостена и съблазнителна поза. Черната й рокля разкриваше стройни млечнобели бедра, а деколтето изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се пръсне по шевовете, въпреки че по дрехата на вампирката изобщо нямаше шевове, все едно се състоеше от мрак.

— Ха, забравили сме да попитаме комара — изсумтя йокаят, докато залепяше още три листа гофу на челото и раменете ми. — Какво изобщо разбираш?

Колкото и да е странно, раздиращата болка в гърдите намаля, но сега се появи нов проблем — не можех да мръдна дори пръст. И най-малкото движение караше болката отново да се връща, а гофутата започваха да тлеят много по-бързо. Впрочем, те и без това си тлееха с такава скорост, че действието им едва ли щеше да продължи повече от няколко минути.

— Разбирам, че момчето притежава способност да поглъща чужда душевна енергия и че този път малко се е надскочил — спокойно продължи вампирката. — Не е трябвало да се опитва да се справи с две големи лелки едновременно, „поглъщалката“ още не е пораснала.

Искаше ми се да отговоря на вампирката с нещо не по-малко саркастично, но успях само да скръцна със зъби.

— Какво става? — раздаде се по-висок, звънтящ и високомерен глас. — Кои сте вие и как смеете да ме задържате?!

Да, вече и кралица Снежанка се събуди. За разлика от вампирката, тя веднага скочи на крака и започна да удря защитния купол с две ледени остриета, които се появиха в ръцете й, карайки нарисуваните във въздуха руни да проблясват със зелена светлина. Яркосините очи на момичето горяха яростно, но за разлика от вампирката, тя изглеждаше видимо несигурна и объркана.

— Те не те задържат, а те защитават, глупачко — веднага реагира вампирката. — Ако не бяха тези руни, вече щях да съм ти изтръгнала сърцето.

— Сърцето? — застина кралицата и колебливо допря длан до гърдите си. — Да, сърцето… усещам го. Нима наистина станах жива?!

Вампирката подигравателно се засмя.

— Не за дълго.

— Замълчи, подла твар! — на мига побесня кралица Снежанка и започна още по-яростно да удря енергийния купол, но той успешно издържа. — Пуснете ме, подлеци!

— Всъщност покойните джуджета помолиха този раздиран на две глупак да ти помогне — саркастично продължи вампирката. — Той ти докара условно доброволен донор, чието сърце ти изяде, а за благодарност ти го нападна. Така че от нас двете подла можеш да наричаш само себе си.

Ледената жена веднага се успокои и внимателно погледна първо мен, а после и вампирката.

— А коя всъщност си ти и защо ме нападна?

Честно казано, по импулсивност тя напомняше повече на тийнейджър, отколкото на същество, живяло много десетилетия — настроението й се променяше прекалено бързо. От друга страна, безкрайното гледане на сериали и анимета може да причини и много повече на нечия неукрепнала психика.

— От скука — ухили се вампирката. — Момчето уби едно от моите деца и ми стана интересно кой и как е успял да направи подобно нещо. В същото време най-смирено ме помолиха да прочистя тези планини от дребни паразити — и аз не отказах.

Танукито продължаваше да обикаля около мен и да мисли как да реши проблема ми, но с крайчеца на окото си следеше жените.

— Моите джуджета! — спомни си кралица Снежанка. — Ти ги уби!

— Е, всъщност засега не още всички — след кратко замисляне и сякаш заслушвайки се в нещо, отговори вампирката. — Три още са живи, някъде под развалините са, но мисля, че няма да е за дълго.

— Хей, вие двамата, веднага ме пуснете! — отново започна да беснее кралица Снежанка. — Трябва да ги спася!

— Аха, ей сега — насмешливо отговори танукито, без дори да я погледне.

С огромни усилия отлепих устни и тихо изсъсках:

— Шики… спаси джуджетата.

В крайна сметка те нищо лошо не ми бяха направили и като цяло беше много обидно, че четирима от тях умряха за нищо. По-точно бяха убити от вампирката просто от скука.

— Намерил за какво да губи време — измърмори йокаят, но се подчини, залепи ми нови гофута върху почти изтлелите и хукна към огромната купчина ледени късове.

Не знам как успя да ги намери, но да ги извади със сила за танукито не представляваше никакъв проблем. Все пак йокаят дори при първата ни среща в подземното село, когато беше значително отслабен от дългия затвор, едва не откъсна от пантите й покритата със защитни печати стоманена врата на килията си. Сега той просто разхвърли ледените блокове с малките си лапички, докато стигна до полуживите джуджета-нинджи. Ледените затвори, създадени от кралица Снежанка, донякъде ги бяха защитили от срутващите се стени, но на едно не беше провървяло. Оцелели бяха само Саботьор, Отрова и Убиец. Хипнозата на вампирката, която ги беше принудила да се бият помежду си, вече беше отшумяла, така че те се държаха адекватно и, разбира се, веднага настояха кралица Снежанка да бъде освободена.

Танукито, който на ръст беше приблизително колкото джуджетата, отговори на това тяхно искане със създаване на друг купол, в който запечата трите нинджи.

— Ще ми настояват те — изсумтя йокаят, размахвайки заплашително лапичка към тях. — Неблагодарни дребосъци.

Джуджетата отначало също опитаха да се измъкнат от купола, но бързо се отказаха и решиха да се възползват от факта, че са запечатани до любимата си кралица, като започнаха да й шепнат нещо. Явно бяха решили да обяснят на фенката на сериали колко много е пропуснала, като се е вманиачила по тези нейни огледала.

— Честно казано, все още нямам никаква идея как да ти помогна — призна йокаят. — Жалко, че не знаеш как да повлияеш на процеса на усвояване, това би решило всички проблеми.

Гофутата на раменете ми почти бяха изгорели и трябваше пак да бъдат подновени, но запасите ми от енергопроводяща хартия вече бяха на изчерпване, а нанасянето на руни по обичайния начин „във въздуха“ тук нямаше да работи. Затова танукито предложи да рисува руните директно върху тялото ми, но това също се оказа проблем, тъй като драскотините върху „кървавата“ половина на тялото моментално зарастваха, а на дясната ми страна смесената с кръв боя веднага изчезваше от ледената повърхност, да не говорим, че изобщо не беше възможно да се надраска променената кожа. Сякаш не беше обикновен лед, а някакъв много студен диамант.

— Дали да не опиташ да поемеш душевна енергия от ампулата? — попита танукито, гледайки ме замислено. — Въпреки че ще бъде непредсказуемо — или двете предишни способности ще изчезнат, или към тях ще се добави трета и ще бъдеш разкъсан на парчета. Да рискуваме ли?

— Не! — изстенах, въпреки болката. — Без повече експерименти!

— Той ще продължи да бъде разкъсван вътрешно, докато не усвои напълно и двата вида душевна енергия — обади се вампирката, като лениво протегна тяло и с гъвкаво движение се изправи на крака. — Нищо не може да се направи по въпроса.

— Ти пък какво разбираш от това? — тросна се танукито.

— Май повече от теб — изсумтя жената. — Аз също поглъщам душевна енергия, просто го правя само чрез кръвта и не получавам чуждите способности, което, между другото, е доста обидно. Но поне разбирам какво става с момчето и как може да се справи с това.

Танукито замислено забарабани с лапички по пода.

— И как точно? — попита накрая.

— А какво ще получа за помощта? — отговори с въпрос на въпроса вампирката.

— Мога да накарам полето около теб да се свие до размера на грахово зърно — замислено каза йокаят. — Не съм сигурен, че това ще те убие, но определено ще е много неприятно.

— Изнудването е за слабите — изсумтя вампирката.

— Това не е изнудване, а заплаха — не остана длъжен йокаят и й се изплези, което изглеждаше повече сладко, отколкото предизвикателно.

— Справедливо — неочаквано лесно се съгласи вампирката. — Е, моята мисъл е следната: сега две различни душевни енергии са условно в баланс вътре в младежа и поради това между тях възниква борба, която разкъсва тялото наполовина. Ако му дам да погълне още повече от моята душевна енергия, тя с лекота ще преодолее студа и тогава няма да има никакъв конфликт.

— Или той вече и така е препълнен с енергия и ако погълне още малко, просто ще се пръсне — възрази танукито.

Вампирката се замисли за момент.

— Да, и това е вариант, но понякога трябва да рискуваш.

— Не и аз! — с усилие се включих аз и отново скръцнах със зъби от болка.

Гофутата на раменете ми веднага изгоряха, а танукито недоволно изсъска:

— Не говори, не мърдай, а най-добре дори не мисли! Останаха ни само три листа!

— А това означава, че трябва да вземете решение — напомни вампирката, демонстрирайки зъбите си в доволна усмивка.

Кралица Снежанка, която тихо шепнеше нещо на джуджетата, изведнъж тропна с крак и заяви:

— Стига! Енот, просто ме пусни и аз ще помогна на този достоен млад мъж!

— Просто така? — искрено се учуди вампирката. — Ледена глупачка, та ти дори не разбираш какво става с него.

— Чух всичко и съм сигурна, че мога да си взема обратно ледената сила — уверено отговори кралицата. — Това ще реши както проблема с конфликта на душевните енергии, така и техния излишък. Моите поданици ми разказаха какво се е случвало през цялото време, докато съм живяла в света на прекрасните мечти, и как този човек ми е помогнал. Не мога да го оставя да умре.

Танукито яростно изсъска.

— Първо, спри да ме наричаш енот! И второ, еднакво не вярвам и на двете ви и няма да ви допусна до тялото на момчето!

— А ако сключа договор с теб? — внезапно предложи вампирката. — И обещая да не му навредя?

— Това вече е друго нещо — каза танукито, след като помисли малко. — Но аз не съм висш йокай и не мога да сключвам договори с други същества. Затова ще сключиш договор с него.

Това, че не можех да се намеся в разговора, ме караше да се чувствам много странно, но когато вампирката заговори за договор, ми хрумна съвсем логична мисъл:

— Точно така! — извиках на танукито. — Ако и двете подпишат договор, който им забранява да ми причиняват зло, тогава тяхната душевна енергия в мен ще се успокои! Нали точно с такава забрана запечатахме вашата сила в гофу, когато ви изнесох от подземното село!

Гофутата на раменете ми веднага изгоряха и болката отново ме атакува, но танукито вече не можеше да ми помогне. Така че всичко, което можех да направя, беше да падна на колене и да понасям непрекъснато нарастващата болка в гърдите си. За щастие засега все още не ми се случваше нищо непоправимо, това беше само болка, без особени последствия.

— Може и да проработи — замислено каза йокаят, безразличен към мъките ми. — В края на краищата, докато не усвоиш енергията им, тя остава част от тях и би трябвало да изпълни душевния договор.

— Аз съм съгласна — веднага каза кралица Снежанка. — Ще подпиша договор, че няма да навредя на този човек!

— А аз премислих — измърка вампирката, гледайки насмешливо страданието ми. — Не искам да сключвам никакви договори. Това не е интересно.

Танукито приближи до полето около нея, докосна го с лапичка и то бързо започна да се свива.

— Добре, добре — вампирката беше принудена да се наведе. — Пошегувах се. Рисувай договора, но той единствено да забранява нараняването на медиума. Никакво служене и прочие глупости, ще проверя условията, така че пиши на латински. И вече можеш да ме пуснеш.

Йокаят само се засмя в отговор, спокойно наблюдавайки как полето продължава да се свива.

— За глупак ли ме вземаш? Ще отворя малка дупка в купола и ти ще протегнеш ръката си навън. Ако се опиташ да направиш някоя глупост, веднага ще я отрежа и ще я изгоря със син пламък.

— Просто исках да стане по-бързо, защото момчето страда и го съжалих — бързо се оправда вампирката, вече паднала на колене.

— Подла твар — коментира думите й кралица Снежанка. — За разлика от нея, аз държа на думата си, можеш да ме пуснеш да изляза, ъ… кхм… ако не си енот, тогава какъв си?

— Тануки! — яростно изсъска йокаят, извъртайки се към нея. — Нямам нищо общо с никакви животни, нито с еноти, нито с кучета! Ти също ще сключиш договор през дупка в купола, и на теб не вярвам!

Шики спря свиването на купола на вампирката, оставяйки го с размерите на малка кучешка колибка, и започна да рисува руните на договора й с боя върху дланта ми — по-точно, върху острото кърваво острие, в което се беше превърнала и което дори не се опитвах да трансформирам обратно в нормална ръка. След това трябваше да се довлека до купола й, за да докоснем ръцете си. Танукито направи малка дупка в купола, изписвайки няколко дребни руни, така че вампирката да може да подаде ръка навън. И щом изящната й ръка се показа извън купола, белите й пръсти мигновено се удължиха по неестествен начин и се стрелнаха към муцунката на стоящото до мен тануки. Но йокаят не се стъписа: във въздуха пред него проблесна защитна руна, а веднага след това той махна с лапичка и отсече всичките пет пръста на хитрата вампирка.

— Пфу, колко грубо! — възмути се тя, като веднага дръпна ръката си обратно вътре. — Просто исках да погаля сладкото енотче.

Падналите на пода на пещерата пръсти веднага запълзяха в различни посоки, подобно на някакви червеи или бледи гъсеници, но танукито, както беше предупредил, ги настигна и изгори всеки от тях със син пламък, който се образува между лапичките му. Разбира се, никога не бих рискувал да кажа това на Шики, но външно той наистина беше абсолютно точно копие на енот. След това танукито с поклащаща се походка приближи до купола на вампирката и го накара да се свие почти двойно. Сега тялото й беше принудено да се извие в напълно неестествена позиция и изпълни цялото пространство вътре.

— Така ми харесваш много повече — саркастично заяви танукито. — А сега извади каквото там още ти е останало и подпиши договора.

И тогава се случи нещо много необичайно: от малката цепнатина в купола се появи тънка женска ръка, на един от пръстите на която имаше око. Аз много предпазливо протегнах ръка към нея и наблюдавах как окото внимателно изучаваше руните на договора върху дланта ми.

— Да не причинявам вреда на онзи, който е обвързан с мен чрез договор? — раздаде се изпод купола приглушеният глас на вампирката. — Що за странна формулировка?!

— Аз всъщност съм йокай и латинският не ми е силен — измърмори йокаят. — Формулирах го, доколкото можах.

— До-обре…

Вампирката постави дланта си върху моята и аз активирах договора. Болката не изчезна напълно, но определено стана по-лесно да дишам и най-важното — лявата ми ръка веднага откликна на желанието ми и от острие възвърна нормалната си форма.

Следващата по ред беше кралица Снежанка. С нея нямаше никакви проблеми, тя дори не прочете договора, а веднага се съгласи с него. Ако на йокая му беше хрумнало да я измами, бих могъл да се сдобия със своя лична подчинена богиня, е, или каквато там беше кралица Снежанка. Може би стихийно същество?

След като и двата договора бяха сключени, болката мигновено изчезна. Тялото ми остана разделено на две половини с напълно различни свойства, но сега ледът и кръвта не влизаха в конфликт помежду си и напълно ми се подчиняваха. Въздъхнах с облекчение и дори се опитах да изуча новопридобитите си способности, като например да създам огромно ледено копие във въздуха, след това да го хвърля в стената и накрая да накарам леда, покриващ ръката ми, да изчезне. Получи се толкова лесно, сякаш съм го правил цял живот.

— Бързо се учиш — отбеляза вампирката. — А сега ме пусни, йокай! Направих каквото поиска!

— Ей сега — кимна танукито и приближи до мен. — Сключи договор с мен за ненавреждане.

— Това пък защо? — изненадах се аз.

— Заради формулировката „да не причинява вреда на онези, които са обвързани с нея чрез договор“. Чрез теб тези две дамички ще бъдат обвързани с договор, както помежду си, така и с мен, и няма да могат да навредят на нито един от нас.

— Ах, ти, хитър енот! — възмути се вампирката. — Какво те кара да мислиш, че тази формулировка ще работи точно по този начин?

— Опитът, „комарче“, опитът — показа й среден пръст йокаят. — Винаги се грижа за собствената си безопасност.

След като сключи договор с мен, танукито наистина премахна куполите, които държаха двете жени. На вампирката й отне известно време да се върне в нормалната си форма след лекото „уплътняване“ в полето, но кралица Снежанка веднага се опомни:

— А моите джуджета? — възмути се тя. — Веднага ги освободи!

— Само ако поемеш отговорност за тях — изсумтя йокаят. — Не ми харесва начина, по който ме гледат тези дребосъци, а те, за разлика от вас, не са ограничени от договор.

Кралицата сърдито тропна с краче.

— Давам ти думата си!

— Оке-ей — проточи йокаят и махна защитния купол. — Дребосъци, само да ме погледнете накриво и никаква ледена лелка няма да ви спаси.

Вампирката се беше възстановила напълно, изправи се в целия си ръст и отново демонстрира изящните извивки на своята фигура.

— Всъщност договорът изобщо не се отнася за тези дребосъци, така че мога да ги убия — заяви с нежен глас. — Просто за да си оправя малко настроението.

— Само опитай! — изръмжа кралица Снежанка и пристъпи към нея.

Не знам как смятаха да се бият, без да могат да си навредят по някакъв начин, но конфликтът им бе прекъснат от силен взрив някъде в един от тунелите, водещи към пещерата със замъка.

— Това пък какво беше? — възкликна кралица Снежанка.

Вампирката извади някъде изпод прилепналата си рокля малка стоманена пластина.

— Не ви ли казах? Даймъндови смирено ме помолиха да донеса малък артефакт в пещерата на кралица Снежанка, за да могат да намерят това място.

Последва нов взрив, след това изстрели и силен грохот.

— Но те не биха могли да проникнат дълбоко в пещерите заради фрагментите… — започнах, но се опомних. — А, да… тях вече ги няма.

— Така че се пригответе да посрещнете гости — доволно се усмихна вампирката. — Макар да не мога да нараня никого, не съм длъжна и да помагам. Въпреки че… — тя ме погледна и се облиза. — Теб, сладкишче мое, все пак ще те спася. Такава вкусна кръв не трябва да пропада.

Междувременно грохотът приближаваше все повече и повече, докато накрая от най-широкия тунел, водещ към пещерата, не се появиха няколко бойни костюма.