Алекс Кош
Лакомство за вампир (9)

Глава 9

В лабораторията „лисицата“, подобно на Мес, винаги поддържаше човешката си форма, така че думите за харема в нейно изпълнение звучаха доста вълнуващо. Личицето на китсуне изглеждаше просто съвършено, сякаш пред нас стоеше азиатска филмова звезда, минала през куп графични филтри, и ако не беше постоянно недоволното или направо злобно изражение, дори щеше да е сладка.

— Какъв харем пък сега? — възмутих се аз.

Садако показа страшното си личице изпод шапката, с която никога не се разделяше.

— Аз част от харема ли съм?

Дони ме погледна и едва не избухна в смях, сдържайки се като по чудо. Но Лора се засмя открито:

— Наистина, Рома сякаш колекционира същества и призраци от женски пол! Първата, доколкото разбирам, е била момичето-призрак без лице, после йокай, вампирка, а сега и кралица Снежанка!

„Трябва да се бориш със злото, а не да се присъединяваш към него!“ — исках да извикам, но се сдържах. Все пак китсуне, за разлика от Лора, говореше напълно сериозно. А и в думите й имаше известна логика, все пак Лора не беше споменала Мей Ли, първата Садако, която се опита да ме убие, сестрата на Месиел под облика на Мъгливата котка, Джен, Катя и Елла Норн. Сякаш мисълта, която ми беше минала през глупавата глава да си събера харем в този свят, се беше осъществила по някакъв много изкривен начин.

— Медиумът вероятно се е отървал от Госу и Месиел умишлено! — продължи да крещи китсуне, поглеждайки леко предпазливо към Евгений Сергеевич, който стоеше до мен. — За да станем напълно зависими от него!

Всъщност е изненадващо, че въпреки целия гняв, който изпитва, тя все още не се е опитала да ме нападне. Сякаш китсуне се сдържаше именно заради присъствието на Михайлов-старши. Може би йокаите, подобно на животните, усещат опасност от хората? Той трябва да е наистина силен боец. Не вярвам, че се сдържа просто от уважение към стопанина на къщата.

— Ако сме прави, значи за всичко е виновен духът-клоун, който уби Капа — напомни Шики, без да вдига поглед от микроскопа си. — Няма нищо общо с доверието към човека — точно обратното, само той може да ни помогне.

— О, стига си разказвал приказки — махна пренебрежително с ръка „лисицата“. — Защо изобщо решихте, че клоунът е виновен? Случилото се има куп възможни обяснения — тя погледна танукито. — Може би си в сговор с човека и ни отмъщаваш, задето те затворихме? Планираш да започнеш първо с Госу и Месиел, а след това да преминеш към нас?

Мако и Садако, седнали до китсуне на дивана, се сгушиха по-близо една до друга.

— Като цяло не е лоша идея — отвърна танукито, обръщайки се и гледайки китсуне с мънистените си очички. — Но бих измислил нещо по-интересно от банална смърт. Вместо да крещя тук, бих предпочел да помогна за освобождаването на Мес.

Китсуне веднага се успокои.

— Заради това трябва да се махна оттук, нали? Което означава, че трябва да се отворя на човека и да го оставя да постави защита срещу църквата? Няма начин, предпочитам да седя тук, на сигурно място, и да гледам сериали с момичетата. Дори започнах да им се наслаждавам — тези семейни кавги са толкова забавни, хората се карат и се ядосват за такива глупави неща.

— Никога не с-се караш за дреболии — подразни я нежно Мако.

Жената-змия винаги говореше тихо и не показваше емоции толкова ярко, колкото китсуне, но те бяха много лесни за разчитане. Бялото й лице все още беше оцветено в сълзи — сигурно е приела тежко новината за вероятната смърт на Госу.

— Взе ми шапката, защото не харесвам Серкан — оплака се Садако, опитвайки се да потъне още по-дълбоко в стола си.

— Глупаво момиче, невъзможно е да не го харесваш! — веднага се сопна жената-лисица.

Дони седеше там и съдейки по изражението му, беше откровено онемял от случващото се пред него, но не бързаше да се намесва в разговора. А с пристигането на Михайлов-старши дори се опита да се престори, че е част от декора. Или просто се смущаваше от предишната позиция на „баща“ ми, или пътищата им се бяха пресекли в някакъв момент.

— Предпочитам драми — промърмори тихо Садако. — А Джин Гу Джонг е най-добрият.

— Какво? — китсуне се възмути още повече. — Всички са еднакви…

В края на краищата йокаите бяха странни същества. Понякога се държат като деца, лесно сменят темите и мигновено променят настроението си. Китсуне всъщност беше забравила за мен и започна да обсъжда телевизионни сериали с приятелите си.

— Някакви нови идеи? — попитах Шики, доволен, че китсуне е отклонила вниманието си от мен.

— Опитахме се да открием следи от влиянието на клоуна в кръвта, която Шики е събрал от мястото на изчезването на Госу — каза професор Семьонов, отдръпвайки се от монитора. — Нищо. Жалко, че не успяхте да вземете малко кръв от Месиел за анализ.

— Беше доста проблематично да се направи пред камерите и охраната. Но започнах малко да разбирам душевната енергия — казах аз, изпитвайки леко чувство на отвращение, сякаш бях вампир, който разсъждава върху вкуса на човешката кръв — и там определено нямаше нищо допълнително, само душата на бакенеко.

— Жалко — въздъхна професорът.

Шики крачеше по масата с делови вид.

— Тогава единственият оставащ вариант е да проникнем в затвора. Измъкваме Мес оттам и вече тук ще разберем какво се е случило с него.

— Сигурен съм, че мога да разбера какво му се е случило, ако го доведете тук — избъбри развълнувано Семьонов.

— Намерете други начини — намеси се Михайлов-старши, който дотогава мълчаливо слушаше разговорите ни. — Няма да позволя подобни рискове и да се нарушава закона.

Танукито ме погледна въпросително.

— Може ли да ни забранява нещо?

Добър въпрос. Технически, всички ние сме гости тук и трябва да спазваме правилата на благоприличие, независимо от всичко. Дори китсуне разбираше това. От друга страна, не съм длъжен да се подчинявам на Евгений Михайлов във всичко, освен може би да изслушвам мнението му от уважение.

— Нека да помислим за други възможности — отговорих уклончиво, сдържайки с голямо усилие истината, която напираше да излезе наяве.

— Други? — вдигна вежди танукито. — Ами добре. Чудех се дали докато си поглъщал клоуна, не си видял някакви видения, които биха могли да ни помогнат да го намерим? Ако не името му, то поне откъде се е появило това същество?

— Виденията бяха много хаотични и е минало много време. Едва ли ще си спомня нещо.

Шики се ухили, разкривайки острите си бели зъбки.

— Ние имаме някой, който може да ти помогне. Мако!

— Мако? — изненадах се аз.

Чувайки името си, жената-змия спря да спори с китсуне и протегна врата си през стаята в нашата посока.

— За какво говориш?

— Трябва да въведем момчето в транс, за да се потопи в спомените си.

Мако присви очи така, че се превърнаха в цепки.

— С-с удоволс-ствие — провлече тя и облиза с острия си език тънките си алени устни.

— Мако може да хипнотизира? — попитах аз, искрено изненадан. — Никога не си го споменавал.

Танукито махна пренебрежително с лапичка.

— Има там някои особености, не е много приложимо в реалния живот.

— Мога да въведа някого в транс само доброволно — обясни Мако. — Или като му въздействам постепенно в течение на няколко дни.

— Тогава можеш да работиш като психолог — регресивна психология, работа със стари травми и всичко останало — отбеляза Михайлов-старши. — Но как изобщо използваш тази способност в… живота? Не ти е била дадена просто така.

— Жените-змии рокурокуби съблазняват богати, възрастни мъже и постепенно ги превръщат в свои послушни марионетки — обясни саркастично Шики. — А когато им омръзнат, просто ги удушават и търсят следващата си жертва.

По някаква причина всички присъстващи, включително професорът, погледнаха Михайлов-старши и той, за първи път, откакто го помня, изглеждаше малко смутен.

— Значи като някаква черна вдовица — прокашля се той.

— Не, жените-паяци ядат партньора си — поправи го Шики. — И всичко там се случва много по-бързо. Те физически отделят мощен афродизиак, за да накарат самеца да си загуби ума, канят го у дома и веднага след това започват да го ядат.

Да, не бих поканил такава жена в харема си от йокаи. Между другото, тя е очевидна мишена за клоуна. И ако се замислиш, той е един вид санитар, който изтребва йокаи, които ядат хора. В този смисъл той всъщност е дори полезен.

— Хипнотизирай момчето и го накарай да си спомни всичко, което е видял, докато е поглъщал душата на клоуна, който разруши дома ни — заповяда Шики.

Мако кимна, което изглеждаше доста комично, когато е изпълнено от глава, кацнала на шия, дълга няколко метра. После очите й се разшириха до пълен кръг и по тях се появиха спираловидни ивици.

— Не с-се противи и с-се концентрирай върху това, което ис-скаш да с-си с-спомниш…

Примигнах и сякаш потънах в сън, мигновено губейки всякакво усещане за тялото си. Почти веднага умът ми бе залят от образи от живота на метафизичната същност, хранеща се с душевна енергия на мистични същества. Но ако последния път всичко беше хаотично и много бързо, този път визуалната последователност стана по-структурирана и разбираема. Започвайки от момента, в който клоунът беше същество без определен външен вид, и завършвайки с появата на същия черно-бял клоун, забелязан от същността в някаква циркова шатра. Нататък следваха множество фрагменти от преследване на различни същества, при това не само йокаи: бахтаки, капи, вендиго, они, ракшаси, гули. И това са само тези, които успях да разпозная, спомняйки си част от информацията, получена от телевизионни сериали в миналия ми живот и от сайта на Асоциацията на медиумите. И всички тези същества обичаха да се хранят с хора. По дяволите, клоунът беше изтребил толкова много от тези същества, че трябваше да го приемат в Асоциацията на медиумите като почетен член! Може би, ако не бяха опитите му да убие конкретни йокаи, които познавам, щях да предпочета да оставя „санитаря“ на мира.

— Името — помислих си трескаво. — Споменава ли се някъде името?

Проблемът е, че дори хората рядко мислят за собствените си имена. По-често другите ги използват, когато се обръщат към тях, но клоунът никога с никого не беше общувал. Съвършеното асоциално същество. Макар пред мен да правеше цели пантомими, никога не беше проговарял.

И тогава пред погледа ми проблесна картина на осакатено човешко тяло, която ми се стори смътно позната. Мислено дадох команда за превъртане назад и се вгледах по-внимателно: изтърбушен труп, без вътрешни органи, разположен в определена поза. Бях виждал такова нещо вече два пъти, и тези картини завинаги се бяха запечатали в паметта ми, така че нямаше как да сбъркам. И скоро клоунът проследи и намери този, който беше направил това с нещастника — същество с човешко тяло и вълча глава. Само че не благородна като тази на египетския бог Анубис, а отвратителна — сякаш мутирала, или бясна, осакатена, изкривена, с червени очи и лиги, капещи от цялата уста. Под главата обаче човешкото тяло изглеждаше по-нормално, дори поддържано, сякаш някой във Фотошоп беше слепил две напълно различни изображения. Не можех да си спомня веднага други толкова мерзки и странни създания.

Разбира се, клоунът настигна тварта, всели се в нея и я накара да се саморазкъса. Ако същото се е случило с Госу, това е просто ужасно. Макар че той май не си беше опетнил ръцете с ядене на хора, което означаваше, че клоунът не би могъл да се всели в него. Мес също остана недокоснат, което повдигаше въпроса — как клоунът е стигнал до тях? Дали се е вселил в някое друго същество и чрез него им е направил нещо? Или сме тръгнали по напълно погрешна следа и клоунът няма нищо общо?

Трябваше внимателно да прегледам всички получени фрагменти, и това се оказа много дълъг процес. Вярно, бях в доста странно състояние и чувството ми за време, както и за тялото ми, напълно отсъстваше. В крайна сметка не открих нищо и реших да се върна към самото начало на спомените на клоуна, може би там щеше да има някаква следа. Съществото за първи път беше осъзнало себе си в някаква пещера от зелен камък, на чиято стена бях видял някакви драскулки, които ми заприличаха на непозната писменост. Тъй като това бяха спомените на клоуна, чрез него усетих, че тези драскулки са пряко свързани с него. В момента, докато внимателно се взирах в това произведение на изкуството, то избухна в ярка бяла светлина и аз потънах в тъмнина.

— Ей, ей, пусни веднага! — чу се силен вик отнякъде.

Отваряйки очи, с изненада видях, че държа жената-змия за дългата й шия, докато Михайлов-старши напразно се опитва да разтвори пръстите ми. Бързо пуснах Мако, която веднага прибра шията си.

— Здрава хватка имаш — изненадано констатира Евгений Сергеевич. — Какво беше това?

— Не знам — отговорих смутено, гледайки Мако. — Извинявай, не се контролирах.

— Вс-сичко е наред — спокойно отговори жената-змия. — Шията е най-с-силната час-ст от тялото ми, нос-сеща конс-струкция, така да с-се каже.

Ъ-ъ… какво? Макар че тя е йокай, може и наистина да е така.

— Е, получи ли се? — нетърпеливо попита танукито и усетих погледите на всички върху себе си. — Разбра ли името му?

— Дори по-хубаво. Имам рисунка на името му.

— Какво? — ококори се танукито, като едва не падна от масата.

— Стигнах в спомените до момента, в който това същество се появява на този свят, и там на стената на пещерата имаше нещо написано. Не знам на какъв език е, но много ясно помня надписа и мога да го възпроизведа.

Танукито нетърпеливо посочи към тетрадката на масата.

— Тогава рисувай!

И аз самият исках да го направя възможно най-скоро, преди да съм забравил. Хипнозата си е хипноза, но паметта ми далеч не е идеална. Отне ми известно време, за да възпроизведа напълно всяка чертичка, но накрая останах доволен от творението си. Всички се надвесиха над тетрадката, гледайки с интерес крайния резултат. Дори Мако отново удължи шията си и гледаше отгоре, само Палмърови останаха на място, разбирайки, че е малко вероятно да бъдат от полза, макар че очевидно и те бяха любопитни.

— Не знам този език — призна танукито. — Въпреки че някои знаци ми изглеждат познати.

— Ще опитам да потърся онлайн — веднага каза Семьонов. — И ще изпратя тази рисунка на познати лингвисти.

Знаех кой ще се справи по-добре от всички в търсенето в мрежата. А и сега трябваше да намеря информация за съществото, което бях видял в паметта на клоуна.

— Някой от вас чувал ли е нещо за същество с вълча глава и човешко тяло, което яде човешка плът? — обърнах се аз към йокаите.

— Това какво общо има с клоуна и с Мес? — веднага попита танукито.

— Няма — уверих го аз. — Става въпрос за друг случай, по който работя за полицията. Убийство в училище. Видях нещо в спомените на клоуна.

Михайлов-старши вдигна поглед.

— Това ли е причината, поради която Князева те е записала в нейното училище?

— Да — потвърдих аз. — Видях в паметта на клоуна следа кой би могъл да бъде. Просто не знам как се нарича това същество.

— Я разкажи по-подробно — заинтересува се Шики.

Описах всичко, което бях видял, но йокаите не можаха да ми кажат нищо полезно. Така че бързо се качих горе, извиках Катя и й обясних каква информация да търси. Тя не можеше да влезе в лабораторията — подземните помещения бяха твърде добре защитени, а и Михайлов явно искаше да има места в дома, в които домашният призрак не може да влезе.

— Ще бъде направено! — отдаде чест момичето. — Ще се опитам да разбера всичко, което мога, и ще изпратя информацията на телефона ти.

Връщайки се в лабораторията, бях посрещнат от множество нетърпеливи погледи.

— Докато върви търсенето, ще може ли най-накрая да освободиш кралица Снежанка? — предпазливо попита Лора.

— И ние тръпнем от нетърпение! — присъединиха се към нея Мако и Садако.

Китсуне изсумтя пренебрежително, но в очите й също блестеше любопитство. Йокаите и Палмърови се настаниха на дивана в зоната за отдих, докато Семьонов и Михайлов седнаха на столове край масата в очакване на зрелището.

— Ами добре — съгласих се аз, чувствайки се като фокусник на сцената.

После повдигнах ризата си и прокарах ръка по руните, след което използвах душевната си енергия и ги унищожих. Само миг по-късно, без никакви специални ефекти, кралица Снежанка се появи насред лабораторията. В синята си рокля, яке и стегнати високи ботуши, а и с бялата си коса, тя изглеждаше много очарователна, досущ като класическата Снежанка.

— Най-накрая — каза кралица Снежанка, оглеждайки се с отвращение. — И каква е тази дупка? Къде си ме довел?

— Това е безопасно място, където никой няма да ви търси — отговорих възможно най-спокойно.

— Добре дошла в семейството, приятелко! — възкликна китсуне и й махна с ръка. — Съжалявам, но вече няма да си главната жена! Садако е завзела това място!

Кралица Снежанка внимателно я погледна.

— Ти пък коя си? Жалък дух, как смееш да се обръщаш към мен без уважение?

При тези думи жената-лисица замръзна, сякаш е забравила как да диша.

— Как… какво каза? — измърмори тя най-накрая.

— Добре дошла, ваше величество — бързо я прекъсна Михайлов-старши, пристъпи напред и протегна ръка. — Казвам се Евгений Михайлов, аз съм бащата на Роман и собственикът на тази къща. Радваме се да ви приветстваме като наш гост.

Шики и аз изненадано се спогледахме. Ама той сериозно ли?

— Не знам кой е този Роман, но е приятно да видя човек с наченки на добри обноски — важно му кимна момичето.

Мда, тя дори моето име не е запомнила.

— Това е моят баща — обясних аз. — И ви доведох на безопасно място, както бях обещал. Тук е съвсем комфортно и най-важното — има достъп до телевизия и интернет.

— Вие живеете в това подземие? — все още скептично уточни кралица Снежанка.

Тук Семьонов, който смяташе лабораторията за своя гордост, се накани да се възмути, но му стигна ума да премълчи.

— Не, разбира се, горе има огромна къща с красива градина — уверих я аз. — Но трябва да се предприемат определени… мерки, за да можете да се движите свободно и да не привличате към себе си вниманието на… лоши хора.

В този момент доброто настроение на китсуне се върна.

— А, да, кралицата трябва да ти се довери напълно, за да поставиш защитния си печат — тя се настани по-удобно на дивана. — Това ще бъде интересно.