Алекс Кош
Лакомство за вампир (7)

Глава 7

— Това можем да го обсъдим по-късно, както и всички процеси по предаването и плащането на стоката — казах след кратък размисъл. — Джуджетата едва ли ще успеят да регистрират компания „Джуджета Инкорпорейтид“ и да открият банкова сметка. И ще им трябват гаранции за сигурност, тъй като вашето семейство изобщо не вдъхва доверие.

— Всичко е решимо — уверено заяви момичето. — Отдавна съм се уморила и от Даймънс, и от заводите, и от хамалогията в мините. Къде по-просто ще е да се отървем от целия този баласт и да се съсредоточим единствено върху продажбата на вече готовата стока. Баща ми не виждаше перспектива в сътрудничеството с джуджетата и отказваше да търси контакт с тях, смятайки това за недостойно за него. Аз обаче нямам такива предразсъдъци.

Тази емоционална и откровена реч ме изненада дори повече, отколкото самият факт за готовността на момичето към сътрудничество, и ми отне известно време да намеря какво да отговоря:

— Тогава съставете предварителен договор… и аз ще го изпратя на джуджетата да го проучат.

Кристина вдигна вежди:

— Те и да четат ли могат?

— Подценяваш съществата — много от тях малко се различават от хората, и често към по-добро.

Вярно, сериозно се съмнявах, че джуджетата са наясно с юриспруденцията и затова с договора щеше да се заеме Джен, тя обича тези документни игрички.

— Е, добре — изкиска се скептично червенокосото момиче. — Може би те и Интернет използват? Тогава ми дай имейл адреса им, за да знам къде да изпратя договора.

— Всичко минава през мен — вече по-уверено отговорих аз. — Моята асистентка ще провери всичко и ще видим дали вашите условия ще удовлетворят джуджетата.

— Защо имам чувството, че ти ще вземаш всички решения вместо тях? — попита тя, а погледът й се впи в моя. — Добре си се уредил.

— Какво да кажа, разбирам се много добре със същества — отговорих спокойно.

Разговорът прие неочакван обрат, тъй като не очаквах тя да се съгласи да купува диамантите толкова лесно. А трябваше някак да насоча разговора обратно към темата за нейния осъден на смърт брат.

— Единственото, което ме вълнува, е дали ОСС ще наложи ограничения върху продажбите на диаманти, ако се осъществяват чрез вас — най-накрая намерих тема, с която плавно можех да премина към темата за Рей Даймънд. — Все пак обвиненията в производство на наркотици са много сериозни. А и баща ти може да не се съгласи с твоето решение.

— Заводите са запечатани само временно — каза Кристина. — Всички обвинения касаят само тъпия ми брат, а баща ми пое останалата част на удара. Отстраниха го от всичко и му забраниха каквото и да е участие в управлението на компанията. Сега думата му не означава нищо тук, аз съм тази, която взема решенията.

— Значи всичко ще приключи с екзекуцията на Рей?

— Разбира се — направи гримаса момичето, сякаш я боли зъб. — Този идиот сам се е забъркал с вампира и с наркотиците, така че ще си получи заслуженото наказание.

— И не ти е жал за него? Не е прекалено сурово смъртното наказание?

Кристина ме погледна подозрително.

— Странен въпрос. Той се опита да изнасили и убие твоята приятелка.

— Да, но…

— Както се казва, „всяко семейство си има черна овца“, и сега нашето семейство най-накрая ще остане без такава. Със сигурност няма да ми липсва.

Дори не ми беше нужна силата на демона на измамата, за да разбера, че тя изобщо не лъжеше.

— Или искаш сам да го убиеш? — изведнъж предположи момичето. — Това ли е? Съдейки по направеното от вампирката в нашата база до мината, ти си много отмъстителен и опасен човек.

А-а… ето защо се съгласи толкова лесно с предложението ми. Разбрала е, че по някакъв начин съм успял да привлека вампирката на моя страна и по оставената в лагера буква „Р“ е решила, че така си отмъщавам на семейство Даймънд. Ако вярва, че зад гърба ми стои Висш вампир, то решението да се опитам да преговарям за партньорство беше напълно логично. А ако станем бизнес партньори, то едва ли ще насъскам Итания срещу тях.

— Аз съм отмъстителен човек — съгласих се и сам се изненадах от думите си. Май за първи път честно си го признавах. — Затова се чудя дали няма да се опитате по някакъв начин да отървете или освободите Рей.

— Не ни трябват още проблеми с ОСС — увери ме Кристина. — А и не бих рискувала заради Рей, дори и да имах възможност. Дори ще поискам видеозапис на екзекуцията, за да мога да го покажа на Палмър, ако е необходимо. Разбира се, платихме им немалка сума, но на всички ще е по-спокойно да знаят, че виновникът е наказан с цялата строгост на закона.

Мда, щом на Кристина толкова малко й пука за собствения й брат, направо ми е страшно да си представя какво би направила на врага си. Всъщност вече знам — да се опита да го взриви в мините, да наеме убийци или да насъска Висша вампирка срещу него. Бизнесдама на 100 процента — без болка, без милост, само печалба.

— Тогава може би знаеш къде и кога ще се състои екзекуцията? — попитах аз. — Бих отишъл да й се полюбувам.

Разбира се, Катя лесно би намерила подобна информация за мен, но това беше още един повод да проверя честността на Кристина.

— Отведоха го в главния затвор на Барса, където утре сутринта ще се извърши екзекуцията чрез смъртоносна инжекция, с последваща кремация на тялото.

И отново бях поразен от това колко спокойно говори момичето за екзекуцията на собствения си брат. Започвах да вярвам на шегата, че червенокосите нямат душа, поне в този конкретен случай.

Поседяхме още малко в кафенето, обсъждайки предстоящото сътрудничество с джуджетата, но за съжаление не можех да отговоря на голяма част от въпросите й. Затова момичето бързо се сбогува и отиде да изготви бизнес предложение за новите доставчици на диаманти. И половин час по-късно аз вече бях в запазената ми хотелска стая. Едва седнал на леглото, аз веднага заспах, без дори да заема хоризонтално положение, и се събудих от много настойчиво чукане. С усилие отворих очи и леко олюлявайки се, отидох до вратата и я отключих.

— Рома, защо не отговаряш на обажданията?! — възмутено възкликна Лора, нахлувайки в стаята като ураган.

— Припаднах — казах аз, разпервайки виновно ръце. — Прекалено се уморих снощи.

— Трябваше да ни предупредиш! Отиде да се срещнеш с Кристина Даймънд и изчезна! Вече бяхме готови да щурмуваме дома им!

Появилият се зад гърба й Дони кимна в знак на съгласие.

— Дори направихме план с Шики. Добре, че шофьорът те е видял да се качваш в стаята си.

А, да, горкият човечец, когото Михайлови бяха прикрепили към нас, трети ден продължаваше да се мотае из фоайето на хотела и да безделничи. Скоро към него се присъедини и вторият шофьор, който беше пристигнал с микробуса с Шики. Ние, разбира се, не ги посветихме в нашите дела, а Дони и Лора се редуваха да шофират микробуса.

Не можах да се сдържа и се прозях широко.

— Изобщо не планирах да спя, просто така се случи. И така, разбрахте ли нещо за Госу?

— Къщата беше празна, така че Шики претърси с помощта на търсещи руни и душевната енергия на Госу, и намери стаята, в която се е криел. Уви, вътре по пода открихме само кръв от йокая, но самият него го нямаше.

— Значи някой е нападнал Госу и може би дори го е убил?

Това беше толкова неочаквано, че просто не можех да повярвам.

— Да. Шики остана в микробуса и се опитва да създаде някакви други версии на търсещи руни. Оказа се, че заклинанията за намиране на жив и нежив йокай са много различни.

Да, при търсене с помощта на руни винаги е така — колкото по-прецизна е заявката, толкова по-голям е радиусът на търсене и толкова по-точен е резултатът. Така че трябва да се пробват различни „заявки“, ако може да се нарекат така.

— Сега определено трябва да говоря с Месиел — казах уверено. — Незабавно трябва да отидем в Барса.

Всъщност работата ми в Даймънс беше приключила, така че нямаше нужда да се задържам повече тук. Подготовката не ми отне много време — около петнадесет минути за душ и преобличане. Тъй като се връщахме без Месиел и Госу, едната от колите беше празна. Аз се настаних в микробуса с Шики и се опитах да вникна в търсещите руни, върху които той работеше, но главата ми отказваше. В крайна сметка отново задрямах, чувствайки се толкова изтощен, че не можех да се съсредоточа дори върху съобщенията в телефона си. Добре че поне успях да препратя получените от Кристина документи на Джен, за да ги прегледа. Червенокосата девойка действаше много бързо — само в рамките на няколко часа успя да изготви и да ми изпрати много подробен договор, включващ различни опции за плащане на джуджетата, започвайки от благородни метали и различни други стоки, и приключвайки с фиктивна банкова сметка. Изглеждаше, сякаш отдавна се е подготвяла за нещо подобно.

Събудих се вече в Барса, сравнително отпочинал. За щастие в предоставения от Семьонов микробус имаше удобен диван, на който можех да се изпъна в цял ръст, и благодарение на това се събудих, чувствайки се нормално.

— Трябваше да си останеш в Даймънс — раздразнено каза Шики, пред който лежеше купчина полуизтлели листове енергопроводяща хартия. Дори не ми се мисли колко пари е прахосал. — Търсенето на Госу не дава резултат.

— А Мес? Опита ли се да търсиш него?

— Разбира се — кимна танукито и посочи към картата на града, разстлана на масата. — Той е в затвора ето на този адрес. Тук всичко е просто. Дори проверих руните върху душевната енергия на Мако и я намерих в къщата на Михайлови. Но не мога да намеря Госу.

— Каква е вероятността той да е мъртъв?

— Много висока — въздъхна тежко танукито. — Или е мъртъв, или е запечатан.

— Мислиш, че някой медиум може да е замесен в това? Леонард?

Шики изсъска яростно, разкривайки остри, животински зъби.

— Откъде да знам!

— Добре, тогава още сега да отидем в затвора, където държат Месиел, и да се опитаме да разберем от него какво се е случило — казах решително.

Излишно е да казвам, че Лора и Дони ме последваха, логично заявявайки, че в градския затвор със сигурност сме в безопасност. Оставаше един въпрос: ще мога ли да стигна до затворника? Реших да изясня това с Леонард Айнс. Кой по-добре от него би могъл да знае колко далеч се простират пълномощията ми като медиум?

— Обясни, че е необходимо за твоя случай, и ще те пуснат — увери ме членът на управителния съвет на Асоциацията, след като обясних проблема си. — Всички предпочитат да ни сътрудничат, защото никога не се знае кога ще се натъкнат на някоя необяснима гадост.

Хе, в този свят — със сигурност.

— Ами да, „ако се случи нещо странно във вашия квартал — изпях аз, — на кого ще се обадите?“

Между другото, тази песен беше в плейлиста на телефона ми. Вероятно трябва да я продам на някого и да я популяризирам. Само какво ще стане с римата, когато заменя „ловци на духове“ с „медиуми“?

— Какво? — попита Леонард.

— А, не, нищо — уверих го аз. — Благодаря за консултацията.

— Няма защо. Обади се, ако има проблем, но по-добре да няма. И не забравяй да изпратиш доклад по случая до Асоциацията, но не до мен, а на общата поща.

Уверил се, че не съм трепереща твар^[1] и че имам някакво право, аз се въоръжих с удостоверението и се отправих към най-големия затвор в Барса. Не разбирах логиката, но за разлика от църквата, разположена в покрайнините, затворът беше значително по-близо до центъра. Масивна, П-образна червена тухлена сграда, заобиколена от солидна ограда и накичена с бодлива тел. Изглежда затворите в нашите светове не се различаваха кой знае колко. Единствено обичайните защитни руни по стените изглеждаха необичайно, но биха могли да минат за тийнейджърски графити, много неразбираеми, но повсеместно срещани. В моя свят подобни неща рисуваше Покрас Лампас.

На входа щателно ни претърсиха, а на пропуска дълго време проверяваха удостоверението ми и го сверяваха със снимката в тяхната база данни. Лора и Дони изобщо не бяха допуснати в сградата, тъй като бяха само мои асистенти. Вече вътре бях ескортиран до дежурния и там отново показах удостоверението си на медиум.

— Асоциация на медиумите. Трябва да говоря с Рей Даймънд.

Дежурният полицай провери в компютъра.

— Но той ще бъде екзекутиран утре, всичко вече е решено.

— Точно така — съгласих се аз. — Трябва да говоря с него, докато е още жив. Налага се да изясня няколко важни подробности за отчета си.

Не бях особено уверен в успеха, въпреки че Леонард ме увери, че удостоверението на Асоциацията може да отвори много врати. Ами ако ми трябва официално разрешение, чието получаване отнема време? Не че съм специалист по такива въпроси, но във филмите това обикновено не е бърз процес.

— Както кажеш, младежо — неочаквано лесно се съгласи мъжът. — Влез в стаята за разпити, сега ще го доведат. Но ще трябва да изчакаш двайсетина минути.

Уау. Май не се възползвам достатъчно от правомощията си. Трябва по-подробно да се запозная какви още „благинки“ са достъпни за медиумите! И сякаш абсолютно никой не се притесни от възрастта ми — в моя свят едно шестнайсетгодишно хлапе, независимо от произхода му, бързо-бързо биха го разкарали, че щяха и с ритник да го изпроводят, за да полети по-далеч.

Съвсем учтиво ме отведоха в малка стая, в която кой знае защо нямаше прозрачно огледало като във филмите, и ме настаниха на широка стоманена маса. От противоположната страна имаше здраво закрепена метална пръчка, очевидно използвана за заключване на белезници, за да се предотвратят евентуални инциденти. Подобна пръчка имаше и в долната част за краката, което беше съвсем логично, защото един ритник би бил още по-опасен, а сред престъпниците имаше много майстори в размахването на крайници.

Когато доведоха Рей Даймънд, бях поразен колко много се е променил. Червенокосият красавец с остри черти на лицето така беше измършавял, че скулите му сякаш всеки момент щяха да пробият кожата по бузите. Мислех, че целта на Месиел е напълно да прилича на оригинала, но тук той сякаш прекалено се беше вживял в ролята на затворник.

— Привет, Рей — поздравих аз, след като фиксираха ръцете и краката му. — Бих искал да поговоря с теб.

— За какво? — гледайки ме с омраза, попита младежът.

Бях имал време да обмисля как да говоря с Месиел пред погледа на полицията. Дори и да нямаше прозрачно огледало, със сигурност навсякъде имаше камери и микрофони.

— Съжаляваш ли за това, което стори?

— Разбира се! — уверено отвърна Рей. — Хванаха ме, дявол да го вземе! И всичко това заради някакъв жалък медиум!

— Ах, какви съжаления — кимнах разбиращо. — А какво мислиш за това, че семейството ти те изостави? Екзекуцията ти е утре, а те дори не се опитаха да ти помогнат.

Младежът направи гримаса.

— Изхвърлиха ме като боклук. Майната им. Майната им на всички.

Станах от стола, заобиколих масата, приближих се до Рей и сложих ръка на рамото му.

— Знаеш ли, бих могъл да кажа добра дума за теб, ако ми кажеш къде да търся вампирката.

— Какво ме интересува твоята дума? — злобно се изкиска Рей Даймънд. — Няма да ме спаси от смъртното наказание. А и понятие си нямам за никаква вампирка, вече го казах на следователя.

Усетих как душевната енергия на Месиел потече през пръстите ми. Наистина беше той, а за миг си помислих, че пред мен е истинският среден син на Даймъндови. Не поех много, тъй като не беше минал и ден, откакто бях погълнал енергията на кралица Снежанка и вампирката, и можех да се спукам като балон. На теория.

— И все пак, изход може да се намери от всяка ситуация — казах аз възможно най-многозначително. — Особено ако се постараеш.

Но Месиел по никакъв начин не реагира на думите ми.

— Това ли е всичко? От тези дрънканици се уморих, мисля, че ще отида да поспя — раздразнено изсумтя той. — Ей! Охрана! Върнете ме в проклетата килия!

И наистина, скоро се появиха охранители и отведоха младежа. Гледах след Рей Даймънд, тоест след Месиел, разбира се, и не разбирах какво става. Чаках някакъв знак, но той упорито продължи да играе ролята си на сто процента.

Петнайсет минути по-късно вече бях в микробуса с Шики и двамата Палмър.

— И как мина? Какво каза Месиел? — попитаха и тримата в един глас.

— Много е странно — признах аз, — но той сякаш не ме позна. Изобщо.

— В какъв смисъл? — изненада се Лора.

— Не съм сигурен. Тоест, той знаеше, че съм медиум, но говореше така, сякаш е истинският Даймънд. В очите му имаше искрена омраза.

— Може би Мес просто е много добър актьор? — предположи Дони.

— Бяхме сами на масата — напомних аз. — Можеше поне да ми даде знак. Но той се държеше така, сякаш е истинският Рей Даймънд.

Известно време всички мълчахме.

— И какво ще правим сега? — попита накрая Лора. — Ако по някаква причина е загубил паметта си, то няма да може да използва способностите си на йокай, за да избяга от затвора.

Дони щракна с пръсти.

— Точно така! Явно затова са го хванали толкова лесно.

— Остава да разберем причината за тази промяна…

Тук Шики се плесна по челото.

— Прави сте, някой му е въздействал, няма друго обяснение.

— Но кой?

— Дори не мога да си представя. Месиел е силен йокай, не съм срещал същества, способни да ни навредят, освен… онова същество, с което се сблъскахме в подземния град!

— Зловещият черно-бял клоун? — спомних си аз. — Наистина, той избяга тогава и аз направо забравих за него! Мислиш, че тази твар би могла да проследи Мес и Госу и да ги нападне?

— Засега това е единствената причина, която мога да измисля — призна танукито. — И бих предпочел да греша.

— А какво ще се случи с Месиел, когато го екзекутират? — попитах със закъснение аз. До този момент дори не бях обмислял сериозно възможността йокаят действително да бъде екзекутиран. — Смъртоносната инжекция как ще му се отрази?

— Е, ще бъде неприятно, но не и фатално — уверено отговори Шики. — Само че има вероятност да си върне първоначалната форма и тогава всички ще разберат, че не е човек.

— Значи имаме време до утре сутринта, за да го измъкнем някак — заключи Лора. — Или да го върнем в нормално състояние, за да се измъкне сам. И определено няма законен начин да направим това.