Алекс Кош
Лакомство за вампир (13)

Глава 13

— Има начини да се намери прокълната душа, това не е сериозен проблем, особено ако знаем подробности за самото проклятие — обясни танукито. — Сигурен съм, че мога да направя търсещо гофу за нея.

— Наистина ли?! — зарадвах се аз.

— Разбира се, но едва ли ще има голям обхват. Условията са прекалено сложни. А другата лоша новина е, че подобно проклятие е практически невъзможно да се развали, особено ако човекът вече е пролял първата кръв. Така че, по всяка вероятност, прокълнатият ще трябва да бъде убит, за да се избегнат по-нататъшни жертви.

Това беше лоша новина. Ако някой от учениците се окаже прокълнат, съмнявам се, че ще мога да го убия хладнокръвно. Всъщност на никого не бих искал да отнемам живота.

— Ще успееш ли да направиш гофу до утре?

— Ще се постарая. Ще проуча цялата информация за това ругару и ще се опитам да създам пробна версия.

— Пробна?

— Разбира се. Няма никаква гаранция, че руните ще проработят от първия път. Това е малко като да стреляш в тъмното.

Е, добре, нека е така — дори това вече е добър план.

— Хей! — побутна ме китсуне, която дотогава внимателно бе слушала разговора ни. — За какъв ругару говориш, когато трябва да хвърлиш всички сили за спасяването на Месиел? Не ни пука за убийствата на хора!

— Едното не пречи на другото — махнах с ръка. — Имаме цял ден пред нас.

„Лисицата“ завъртя пръст в слепоочието си.

— Гониш ли пет заека — няма да хванеш нито един. Чувал ли си тази поговорка?

— Там ставаше дума за два заека.

— Пфу, два се хващат лесно — изсумтя китсуне. — Глупава поговорка.

— А и аз имам само два „заека“ — отбелязах аз.

Вечно недоволната „лисица“ млъкна, осъзнавайки, че сама се е вкарала в капана.

— Хайде да подготвим всичко за утре — обърнах се към Шики аз. — Ще проучим плана на затвора и ще помислим какво трябва да се направи с Месиел, защото не владея много добре неговата сила.

— Там няма кой знае какво за владеене, просто му заповядай да дойде на себе си и му прелей сила чрез докосване — обясни танукито. — Но най-важното е до утре да си напълно чист от енергиите на вампирката и кралицата, защото ако правилото за 24 часа не важи в техния случай, то ще имаме проблем — няма да можеш да абсорбираш други видове душевна енергия, докато не усвоиш напълно техните.

Подготовката за следващия ден отне няколко часа и се запътих към леглото доста след полунощ. По пътя се натъкнах на Михайлов-старши, който търпеливо ме чакаше до асансьора. Трябваше да му дам кратка информация за хода на разследването и да го успокоя, че вече не планираме бягството на Месиел. Максимум — да се промъкна в килията и да възстановя паметта му, но щях да го направя изключително предпазливо. Този план също не се хареса много на „баща“ ми, но аз го уверих, че със способността на трупояд никой няма да ме забележи и най-важното — Рей Даймънд няма да изчезне от килията, тоест никой в нищо не може да ме обвини.

— А как е кралица Снежанка? — побързах да сменя темата аз.

— Установява се. Вече се скара с Горта.

— За какво? — изненадах се аз. — Тя е най-милата жена.

Михайлов прокара опакото на ръката си по брадата, както правеше всеки път, когато се замисляше.

— Официалната версия е, че е лоша готвачка. В действителност, Снежанка я дразни покровителственото отношение на Горта — тя веднага пое шефство над слабичкото момиче, а на нея не й хареса прекалено фамилиарното отношение.

Веднага си представих как добродушната готвачка едва ли не насила се опитва да угои кльощавото „детенце“. А тя наистина готвеше добре, трудно беше да се устои на нейните вкуснотии, но обемът на порциите и количеството ястия малко плашеха неподготвения човек.

— А иначе как са нещата?

— Цял ден беше пред телевизора. И много се ядоса, че има толкова ограничен избор на сериали.

Разбира се, тя е свикнала да има достъп до канали от поне два свята.

— После й обясних как да използва компютъра и тя окончателно пропадна. Помоли ме само да й инсталирам десет монитора, но не разбирам защо. Невъзможно е да гледа толкова много екрани едновременно.

— О, точно това Снежанка го е тренирала дълги години — ухилих се аз. — Може би така е по-добре, сега известно време няма да създава проблеми.

— Повярвай ми, сред богатите семейства на Златния остров има далеч по-разглезени деца — отбеляза Михайлов. — Така че да не я съдим прекалено строго. За същество, което е прекарало десетилетия затворено, тя не е чак толкова лоша.

Погледнах го подозрително. Защо ми се струва, че леко сублимира загубата на Ника? Още от самото начало, при появата на кралица Снежанка, „баща“ ми реагираше на нея с някакво нездравословно умиление, което старателно се опитваше да прикрие.

— Надявам се, че не се опитвате да…

Осъзнавайки, че започвам да говоря твърде много, бързо прехапах устни и се обърнах.

— Какво? — попита Михайлов.

— Отивам да спя — казах бързо. — Утре предстои много натоварен ден. Лека нощ.

След като се сбогувах, аз бързо се заключих в стаята и въздъхнах с облекчение. В края на краищата, някои мисли е най-добре да не се казват на глас, за да се избегнат ненужни конфликти, а и за да не се нараняват другите.

Взех си душ и бързо се мушнах в леглото, но както винаги се случва, когато трябва да ставам рано и ме очаква тежък ден, сънят не идваше. В главата ми се въртяха планове и мисли какво да правя, ако нещо се обърка. А то определено щеше да се обърка, винаги така става.

И така, на сутринта, веднага щом започнат свижданията, трябва да отида в затвора и да се срещна с Месиел. Главното е да ми позволят да го видя преди екзекуцията. Впрочем, за най-краен случай Катя беше намерила плана на сградата и беше разбрала къде държат Рей Даймънд. Ако официално не ми разрешат да го посетя, ще трябва да опитам да се добера до него през стените. А ако и това не се получи, тогава ще трябва да изчакам до екзекуцията и да опитам да му въздействам на място, но това беше най-непредсказуемият вариант. Способността на Месиел действаше най-силно чрез допир и от разстояние имаше вероятност да не успея да направя нищо. Всъщност нямаше никакви гаранции, че изобщо ще успея да му върна паметта, а най-важното — никой не беше уверен, че Мес ще успее да се съвземе достатъчно бързо, за да инсценира правилно екзекуцията.

За ругару и клоуна засега се опитвах да не мисля. Китсуне все пак беше права — всички други задачи бяха второстепенни, още повече че там нямаше кой знае за какво да се мисли. Шики щеше да направи гофу за търсене на прокълнатия, а гадният клоун… докато не получим ритуала за призоваване, всичко, което можехме да направим, беше да се оглеждаме за голяма бяла котка и да сме готови за евентуална атака. Но това същество очевидно предпочиташе да не влиза в директен конфликт, особено с мен, тъй като беше наясно, че този път ще го погълна целия.

Сутрешният ми график беше много натоварен — в 8 часа в затвора, за да спася Месиел, а към 10 часа щеше да е добре да съм на училище. Не че ме интересуваше посещаемостта, но не исках да ставам прекалено нахален — вече бях пропуснал един учебен ден. Ако планът ми да вляза в Академията в числото на най-добрите бъдещи випускници все още е в сила, трябва поне частично да се покажа като добър ученик. Сигурен съм, че Князева би могла да каже някоя добра дума за мен, но дори за нейното ниво би било твърде нахално да се застъпва за някой двойкаджия, който бяга от часовете. Освен това трябваше възможно най-бързо да претърся училището за прокълнатия — изолирането му щеше да ни помогне да сложим край на поредицата от убийства. А чак след това щяхме да умуваме как да намерим виновника и да освободим нещастника от проклятието. Шики и Семьонов със сигурност щяха да успеят да измислят нещо в лабораторията.

В резултат на това лежах буден до пет сутринта и когато най-накрая затворих очи, алармата ме събуди. С усилие се надигнах от леглото. Чувствах се така, сякаш не съм лежал цяла нощ в леглото, а съм пиянствал по барове. И чак когато се вслушах във вътрешните си усещания, осъзнах, че част от проблема е, че душевните енергии на вампирката и кралица Снежанка напълно са се разтворили в мен и ефектите от тях са отшумели. Оказа се, че с техните сили тялото ми се усещаше съвсем различно от обикновено. Започнах да се чувствам по-крехък и слаб, въпреки че така и нямах възможност да се възползвам от силите им.

Бърза закуска, след това инструктаж с Шики и ето че вече пътувам към затвора. Гривната ми беше заредена с ампули с душевна енергия на Месиел и трупояд, а в телефона ми имаше подробна карта на затвора с отбелязани „слепите зони“ на камерите. Катя беше направила всичко възможно. Всъщност не мога да си представя какво щях да правя без нея — момичето-призрак осигуряваше цялата информация, от която се нуждаех. Между другото, за призраците подобна способност за обучение е изключително рядка — те обикновено или застиват в едно не особено адекватно състояние, или постепенно деградират. Може би имаше значение това, че Катя е привързана към това място и черпи сили от него.

Днес шофьор отново ми беше икономът Хан. Отначало си помислих, че са го пратили да ме спре, ако реша сам да измъквам Месиел от затвора, но той не влезе с мен вътре. На пропуска ме пуснаха без проблеми, но когато на регистрацията поисках среща с Рей Даймънд, те се появиха.

— Последното желание на осъдения е да не се допускат посетители при него преди екзекуцията му — шокира ме жената в сива униформа. — Така че не може да се срещнете с него.

Едрата жена с очила ме гледаше така, сякаш мястото ми е в някоя от техните килии. Странно, откъде така изведнъж се появи това отношение?

— Трябва да се срещна с него, много е важно — опитах се да обясня аз. — Наистина ли желанието на един затворник е толкова важно?

— Традиция — твърдо отсече жената, гледайки ме унищожително. — Последно хранене, последно желание. Осъденият на смърт избира дали да види някой от роднините си или не. Дали да го посети свещеник за последно причастие и от кое точно вероизповедание.

— А Рей Даймънд извикал ли е свещеник? — веднага реагирах аз.

— Не. Посочил е, че не иска да се среща с никого и не иска негови роднини или други зрители да присъстват на екзекуцията му.

По дяволите! Защо изобщо е решил така? Излиза, че два от трите варианта вече са отпаднали.

— И няма никакви изключения? — опитах да се измисля нещо аз, докато трескаво си припомнях всичките си връзки. — Може би някакво специално разрешение от Асоциацията на медиумите, от църквата или от СБРЗО би помогнало?

Но жената беше непреклонна.

— Осъденият на смърт, каквото и чудовище да е бил приживе, преди смъртта си става просто човек, достоен за покой преди да отиде при Бога — прекръствайки се, твърдо каза жената.

Ясно, тук си имаме дълбоко религиозна, която ще е просто невъзможно да бъде убедена или подкупена.

— Добре, благодаря — въздъхнах тежко.

Значи беше време за план Б. Някак си очаквах да се случи нещо подобно. Вярно, предполагах, че плановете би трябвало да се провалят по реда си, и като последен вариант трябваше да се опитам да повлияя на Месиел по време на екзекуцията. Но не, животът и тук поднесе изненада, оставяйки само втория вариант.

За да започна проникването, влязох в тоалетната на първия етаж и се заключих в кабинката. След това активирах гривната си и поех душевна енергия на трупояд. С тази способност се справях най-добре и вече се чувствах така, сякаш съм се родил с нея. Пристъпих в стената и започнах да се придвижвам странично в нея. За разлика от пещерите, стените на затвора не бяха достатъчно широки, за да мога да се движа свободно. Но пък благодарение на специалното си зрение ясно виждах границите на тухлените стени и можех мислено да ги съпоставя с общия план.

Двайсет метра напред, после слизане един етаж надолу, още няколко стълбища. А после започваше най-интересното — в електронния регистър номерът на килията го имаше, но в схемата на сградата — не. Затова ще трябва да надникна във всяка от четиридесетте килии на етажа, за да намеря Месиел. Е, или не във всяка — зависеше от късмета ми. Разбира се, по-лесно би било да погледна номерата на вратите от коридора и да открия нужния, но там всичко се наблюдаваше от камери. Всъщност благодарение на зрението на трупояд можех да различавам хората от йокаите, така че не се наложи да излизам от стената.

Намерих Месиел в двадесет и третата килия и от това, което виждах, той лежеше на леглото. Сега предстоеше доста сложен етап — да изляза от стената, да погълна душевна енергия на Месиел и след това да се опитам да му въздействам. И много се надявах да е заспал, защото реакцията на фалшивия Рей Даймънд към някой, който излиза от стената, може да не е най-приятелската.

Затова първо просто надникнах от стената срещу леглото. Облечен в оранжева затворническа униформа, младежът лежеше по гръб и тъпо се взираше в тавана.

Е, добре, ще се опитам да поговоря с него.

— Здравей, Рей — казах аз, като излязох напълно от стената. По принцип, дори и да се нахвърли върху мен, винаги щях да имам време да се върна назад, тъй като силите на вампирката и кралицата сега не бяха с мен, а без тях мога да съм доста крехък.

Червенокосият младеж скочи от леглото и ме зяпна.

— Ти… ти си онзи медиум, който идва вчера! Как попадна тук?!

— През стената — отговорих бързо. — И говори по-тихо, може да те чуят.

Рей се отдръпна от мен.

— Какво искаш? Да ме убиеш? — попита той уплашено. — Безсмислено е, така или иначе след няколко часа ще ме екзекутират.

— Не, просто искам да говоря с теб.

— А аз не искам да говоря с никого. И какво ще направиш по въпроса? — опомни се лъжливият Даймънд, макар че гласът му все още трепереше. — Ще започнеш да ме измъчваш? Тогава ще закрещя и охраната ще дотича!

Той демонстративно скръсти ръце пред гърдите си и предизвикателно ме зяпна.

— Достатъчно е, ако аз говоря, а ти мълчиш — зарадвах се аз, виждайки, че той наистина е уплашен.

Натиснах бутона на гривната и поех душевната енергия на Месиел, след което се опитах да си припомня усещанията, свързани с използването на неговата способност. За съжаление, съдържанието на ампулата беше твърде малко, за да извлека каквато и да е информация от нея.

— Това ще ти прозвучи странно, но ти не си Рей Даймънд.

— Какво? — скептично вдигна вежди младежът.

Направих крачка напред.

— Ти си йокай, който е приел образа му, и по някаква причина си забравил за това.

— Пфу — изсумтя той. — Какви са тези глупости?!

— Казваш се Месиел — продължих аз. — Нищо ли не си спомняш?

И отново младежът реагира само със саркастичен смях.

— Все пак неслучайно казват, че всички медиуми са луди — тогава той забеляза, че се приближавам към него, и изписка: — Не се приближавай!

Осъзнавайки, че няма смисъл да го убеждавам повече, аз скочих напред и го сграбчих за раменете.

— Спомни си кой си всъщност!

В този момент усетих как през ръцете ми изтича енергия. Много енергия. Дори Садако, когато се опита да ме погълне, поглъщаше душата ми много по-бавно.

Очите на младежа се изцъклиха и той бавно се свлече на пода, а лицето му започна постепенно да се преобразува в котешка муцуна. Няколко мига по-късно пред мен лежеше Месиел в естествената си форма, а аз се отпуснах изтощен до него. Чувствах се сякаш съм пробягал маратон без никаква подготовка и съм поставил национален, ако не и световен рекорд.

— Къде съм? — раздаде се изненаданият баритон на „котарака“ няколко мига по-късно. — И що за безвкусни дрехи съм облякъл?

— В затвора — отвърнах аз, облегнах се на ръба на леглото и с усилие се надигнах от пода. — Как се чувстваш?

„Котаракът“ ми помогна да се изправя на крака.

— Добре. А как се озовах тук?

— Какво е последното нещо, което си спомняш?

— Седях си в имението на Даймънд и се преструвах на разглезен идиот — след кратко замисляне отговори Месиел. — А после се оказах тук.

— Така, добре — опомних се аз. — В момента нямам време, трябва да се връщам, иначе може да възникнат подозрения. Сега главният въпрос е, че след няколко часа е насрочена екзекуцията на Рей Даймънд — тоест твоята. Ще можеш ли да я фалшифицираш и да убедиш всички в смъртта си?

Мес ме погледна за момент, очевидно обмисляйки цялата получена информация.

— Така. Явно да ме запечаташ и да избягам с теб не е вариант — предположи той. — Това може да те изложи на подозрение. И за нас ще е по-добре, ако историята на Рей Даймънд приключи с екзекуцията му.

— Нещо подобно — кимнах аз. — Трябва ли ти някаква помощ?

— Не, няма проблем — махна с ръка той. — Мога да създам илюзия за смърт. Но тогава, за да направя всичко възможно най-реалистично и за да не възникнат въпроси, ще трябва да бъда в моргата до момента на кремацията на тялото. Освен ако не искаме суматохата около внезапното изчезване на тялото.

Не се сдържах и прегърнах „котарака“.

— Колко е хубаво, че дойде на себе си.

Бързо се уговорихме как ще се свърже с нас след кремацията и аз побързах да се върна. След като погълнах третата ампула, отново влязох в стената и бързо се върнах в тоалетната, пред която вече се беше образувала малка опашка.

— Извинете, получих хранително отравяне — промърморих смутено. — Най-добре да не влизате там сега.

И побързах да изчезна от погледа на затворническите служители.

Чак когато се озовах на задната седалка на колата, въздъхнах с облекчение. Слабостта беше отшумяла донякъде, след като поех третата ампула, но общото ми състояние все още беше далеч от добро.

— Всичко наред ли е? — попита икономът, гледайки ме през огледалото за обратно виждане.

— Да, приключихме тук — кимнах аз, прокарвайки ръка по куфарчето, в което лежаха гофутата за търсене на проклетия ругару. — Можете да съобщите на Евгений Сергеевич, че екзекуцията ще се състои, а след нея Месиел ще се върне при нас. А сега да тръгваме за училище, мисля, че дори ще успея да отида навреме за първия час.