Алекс Кош
Лакомство за вампир (17)

Глава 17

Ситуацията не беше много подходяща, но тийнейджърското ми тяло неочаквано реагира на Белова по най-естествения начин — с възбуда. Толкова се смутих от това усещане, че едва не пуснах кормилото.

— Хей! — извика учителката в ухото ми. — Дръж по-здраво!

За съжаление, горещият й дъх само изостри проблема. Белова наистина беше красива, спор няма, а аз през цялото време бях заобиколен от чудовища, призраци и непълнолетни. А такава физическа близост беше нова за девственото ми тяло, и много желана за зрялото ми аз.

— Зад нас има демони! — обяви Белова и сякаш ме заля студен душ.

Огледалата за обратно виждане бяха непривично малки, при това не бяха настроени за мен, но с един бърз поглед назад видях носещите се по пътя силуети. Като че ли бяха четири.

— Ще ускоря!

Белова превключи скоростта с крак и скоростомерът уверено показа двеста километра в час. Училището се намираше извън града, но ние бързо се приближавахме към жилищната зона и се замислих какво ще стане, ако демоните изведнъж забравят за мен и насочат вниманието си към жителите на града.

— Трябва да спрем! — извиках на Белова. — Не можем да позволим на демоните да тичат свободно из града.

— А достатъчно ли се отдалечихме от портала?!

Добър въпрос. Нямах представа какъв е радиусът ми на влияние върху портала, но би трябвало да е доста ограничен.

— Мисля, че да!

— Тогава натисни спирачката, но много, МНОГО плавно!

За щастие успях да спра, без да се преметна през кормилото. Щеше да е направо обидно да си счупя врата заради собствена грешка. Демоните бяха изостанали много зад нас, така че имах време да се подготвя за пристигането им. За да избегна близък контакт със създанията, способни да ме разкъсат с един пръст, разположих гофута „духовен удар“ на пътя пред нас, оформяйки малко минно поле. Ех, само ако можех да рисувам руни на „обратната страна“, всичко щеше да е много по-лесно — щях да нарисувам мощна руна с помощта на душевната си енергия точно пред нас и да ударя демоните с цялата си сила.

— Това ще проработи ли? — попита Белова, стискайки здраво меча в единствената си здрава ръка. — Защото, ако не проработи, няма да мога да се справя с тях.

— Ще проработи — уверих я аз. — Целувка за късмет?

Жената направо се ококори.

— Какво?!

По дяволите, по дяволите! Тази глупава мисъл ми се мярна в главата в качеството си на глупава шега и определено нямах намерение да я изричам на глас. Едно е да казваш истината, но това е съвсем друго! Това е някакъв синдром на Турет! И всичко това, защото за пръв път се оказах толкова близо до красива жена на моята възраст — не на биологичната ми възраст, а на действителната.

— Шегувам се — промърморих смутено. — От нерви е.

За щастие, демоните спасиха последните остатъци от самоуважението ми, като най-накрая стигнаха до нас. От разстояние насочих енергията си към гофутата и ги активирах в момента, в който създанията стъпиха върху тях, създавайки светкавица толкова ярка, сякаш бях запалил миниатюрно слънце. Демоните буквално изчезнаха, без да оставят следа.

— Всички медиуми ли могат така? — смаяно попита Белова. — Защо тогава не работите със СБРЗО?

— Не, доколкото знам, само аз мога така. Въпреки че не съм имал много контакти с колегите си — признах аз. — Не знам много за възможностите на другите.

— При вас няма ли някакви общи сбирки или корпоративни събирания?

— Кхм… не знам, аз съм съвсем нов в Асоциацията. Трябва да поразпитам.

Честно казано, би ми било интересно да се запозная с обикновените медиуми — засега познавах само Джеймс, Леонард и Макаров, а всички те представляваха, ако може така да се каже, „върхушката“ на Асоциацията.

Бяхме спрели на главния път недалеч от жилищен район и Белова, както и аз, не знаеше какво да прави. Бяхме се отдалечили достатъчно от портала, но изобщо не искахме да влизаме в града и да доведем демоните след себе си.

Проверих телефона и се уверих, че е тотално умрял.

— Предполагам, че трябва да изчакаме да затворят портала и после да се върнем? — предложи Белова.

— Ами рамото ви?

— Гелът действа един час. СБРЗО затварят портал максимум за половин час, така че ще имам време да те върна в училището и след това да получа първа помощ.

— Но как да разберем, че порталът е затворен? Телефонът ми не работи.

Белова посочи пътя в посока към града.

— Виж, някой идва! Сега ще се опитаме да намерим работещ телефон.

Учителката излезе по средата на пътя, за да спре колата, но когато тя приближи, стана ясно, че е черна бронирана машина на СБРЗО. Колата спря пред нас и шофьорът показа глава от прозореца.

— Не бива да стоите на пътя, може да е опасно. Наблизо се отвори портал от Лимба и няколко демона са избягали към града — тогава той насочи вниманието си към рамото на Белова. — Добре ли сте?

Аз си показах удостоверението.

— Аз съм от Асоциацията на медиумите. Справихме се с избягалите демони, но ни трябва телефон и информация за това какво се случва в училището.

— Това е познат глас! — чу се от вътрешността на колата, задната врата се отвори и от нея надникна мустакат мъж с татуировка на врата. — О, момче, здравей!

— Док?

Какви бяха шансовете да се натъкна на същия боец, с когото двамата отблъсквахме чакалите? Нима най-накрая започва да ми върви?

— Колега — той скочи от колата и здраво стисна ръката ми. — Какво правиш тук?

— Избягах от училището, за да не привличам демони. Но те ни последваха, така че, както вече казах, трябваше да се справим с тях.

Шофьорът избухна в смях.

— Ти ли си се справил с демоните? Не ме разсмивай, хлапе.

Док се обърна към него.

— Шен, не подценявай хлапето. Той е консултант на СБРЗО и се е доказал в бой. Също така спаси жената на Князев, така че е отличен медиум.

Белова ме погледна изненадано, но не каза нищо.

От колата излязоха още двама мъже. Не ги познавах, но единият изглеждаше малко по-солиден от другите. Не бях запознат с отличителните знаци на СБРЗО, но това беше от случаите, когато веднага ставаше ясно, че той е шефът. Стегнат, с къса прическа, гладко обръснато загоряло лице и проницателен поглед, а и се държеше по-уверено от останалите.

— Роман Михайлов? — попита той, гледайки ме с леко любопитство. — Чувал съм за теб. Бях на срещата, когато Князев докладва за резултатите от тестовете при портала — той ми протегна ръка. — Капитан Суздал.

Суздал? Какво странно име. Звучи като местна версия на супергерой.

После капитанът насочи поглед към Белова.

— А коя е тази прекрасна дама? Имате ли нужда от медицинска помощ?

— Капитан Белова от гвардията на Новгородското княжество — представи се тя. — Бивш капитан. Сега работя като учителка в Златното училище. Рамото ми е добре, залях раната с хидрогел.

— А порталът? — попитах бързо, кой знае защо усетих лек пристъп на ревност. — Затворен ли е вече?

— Порталът скочи до четвърто ниво и почти достигна пето — отвърна Док. — Все още не е затворен, но ситуацията е под контрол. Убежището е в безопасност. Нас ни изпратиха да търсим демоните, които успяха да избягат.

— Ами, ние вече убихме тези четирите — повторих аз.

— Четири? — вдигна вежди капитанът. — Не, казаха ни, че са тридесетина, тридесет и четири, за да бъдем по-точни. Сигурно са се разпръснали в други посоки. Трябва да побързаме, иначе някой със сигурност ще пострада. По другите пътища са изпратени още десет коли, но ние трябва да проверим нашата зона.

Тридесет?! Добре, че не са се насочили към нас, но чудно защо? Или сме се отдалечили толкова много, че са спрели да ме усещат?

— Ще дойдете ли с нас? Или да ви дадем телефон и сами да стигнете до града? — предложи Док.

Замислих се за момент. По принцип бих могъл да рискувам — да отворя душата си и светлината на нейната енергия ще привлече разпръснатите наоколо демони. Дори бих могъл да го смятам за един вид експеримент. Ако не проработи, СБРЗО ще продължи да работи както досега, но ако проработи, ще реша проблема от раз.

— Док. Нали помниш как демоните реагират на мен? — напомних му аз. — Мога да се опитам да разширя зоната си на влияние и да ги примамя.

— За какво говори той? — попита шофьорът.

— Стоп — бързо каза капитанът. — Това е класифицирана информация. Дайте ми минутка, ще се обадя на Князев.

Той се отдалечи на няколко крачки от нас и известно време говори по телефона. После се върна и ме потупа по рамото.

— Князев даде зелена светлина, така че хайде да опитаме. Това ще бъде чудесна възможност да проверим колко активно реагират демоните на теб. Но трябва да се подготвим — той се обърна към колата. — Така. Пригответе оръжията, сложете картечницата на покрива. Ако демоните наистина се появят, трябва да ги посрещнем с максимална огнева мощ.

От четиримата бойци двама знаеха за какво точно става дума, а останалите не рискуваха да задават излишни въпроси. Така че скоро от багажника започна да се появява тежко въоръжение.

— Не мен ще дадете ли? — делово попита Белова.

— Разбира се — потвърди капитан Суздал, усмихвайки й се широко, и кимна на един от бойците. — Дайте й стандартен АШ^[1].

Оръжията на демоноборците можеха да се похвалят с определено нестандартен, направо гигантски калибър. Това имаше смисъл, знаейки с кого ще си имат работа. Но моят „духовен удар“ все пак беше много по-ефективен, така че отново съжалих, че не мога да рисувам руни на „обратната страна“, а и си бях оставил метателните ножове у дома. С тях щеше да ми е по-лесно, но да ходя на училище с ножове беше доста съмнителна идея.

Но аз все пак надникнах в багажника с надеждата да намеря нещо полезно за себе си, например, арбалет. Бих могъл да прикрепя гофу към стрелите и да стрелям с тях по демоните. И наистина, арбалет имаше, но стрелите лягаха толкова плътно в ложата и бяха толкова малки, че не можах да измисля как да прикрепя гофу към тях. Ако бяха дълги стрели за лък, без проблем щях да завържа листове енергопроводяща хартия, но лък нямаше, а и без това с лък не можех да стрелям.

— Какво оръжие използваш обикновено? — попита капитанът, с лека нотка на ирония, както ми се стори.

Честно казано, малко ме беше срам да призная, че нищо не мога да използвам като хората. Особено на този красавец, който нагло флиртуваше с Белова.

— Ножове, но само такива, които сами уцелват целта — признах неохотно, тъй като така или иначе не можех да си мълча.

— Тренировъчни? — изненада се демоноборецът. — Нямаме такива тук. Мога да ти дам обикновени.

Въздъхнах тежко.

— Няма да са излишни.

Като се замисля, за мен не беше важно дали ножът ще уцели с острието или не. Бих могъл да привържа гофута дори за камъни, важното е да ги активирам и да попаднат в тялото на демона. Въпреки че това не би изглеждало много героично, така че ако ще са ножове, ножове да са. След като се сдобих с пет перфектно балансирани остриета, започнах да рисувам и прикрепям към тях гофута „духовен удар“.

След около десет минути подготовка се качих на покрива на бронираната кола, седнах в поза лотос и освободих цялата си душевна сила. Колкото и да е странно, дори започнах да дишам по-леко, сякаш постоянно бях напрягал мускулите си и най-накрая успях да ги отпусна.

Въпреки че очаквахме демони, първи се появиха призраци. Мъж и жена, очевидно загинали при автомобилна катастрофа някъде на това шосе, се появиха точно пред мен и започнаха да молят за помощ. Но и двата бяха зациклени и само създаваха безполезен фонов шум. Накрая не издържах и се избавих от тях с помощта на един „духовен удар“. После нещо невидимо започна да дърпа косата и ушите ми. Същите онези невидими малки горски същества, от които преди трябваше да се защитавам с руни.

— А колко време трябва да чакаме реакция? — попита застаналия до мен на покрива Док, докато оглеждаше с бинокъл.

— Може би демоните изобщо няма да се появят — отговорих неохотно, едва сдържайки се да не изругая. Малките невидими същества продължаваха да ме щипят, а аз трябваше да го търпя с каменно лице. — Не знаем колко далеч са успели да избягат.

Ако демоните не се появят, това ще е провал. От една страна, не бих казал, че искам да се сблъскам с тези същества отново, но от друга, ние все пак се подготвихме за появата им. Сякаш поех някаква отговорност, обещавайки да ги примамя.

Но, за щастие, Док скоро извика:

— Виждам ги! Бягат! От север!

Той посочи с ръка, мисля, че специално за мен, защото останалите веднага погледнаха в правилната посока. Съдейки по разстоянието, от което демоните реагираха на мен, постъпвах много правилно, като винаги сдържах душевната си енергия. В противен случай при мен щяха да дотичат демоните от портали, отварящи се на километри разстояние.

— Приготви се! — заповяда Суздал и, струва ми се, специално за мен и Белова добави: — Откриваме огън само по команда.

Самият той постави до себе си, облегнат на калника на колата, огромен двуметров меч от оксидирана стомана.

— За всеки случай, ако успеят да се доближат до нас.

И аз не планирах да използвам гофу, докато демоните не се приближат. Това беше оръжие за най-краен случай, като цяло оптимистично разчитах на професионализма на демоноборците. И в началото те се справиха добре. Първата тройка демони „ротани“ бяха направени на решето от около двадесет метра разстояние. После от две страни се появиха седем същества и тук нещата доста се усложниха — капитанът беше принуден да влезе в близък бой с два оцелели. Огромният му черен меч буквално разкъсваше телата на чудовищата на парчета, сякаш никога не е бил точен. Нещо повече, самият демоноборец се движеше толкова бързо, че буквално се размиваше във въздуха като някаква сива сянка.

— Как върти меча с такава лекота? — попитах тихо Док, който седеше до мен на покрива с огромна пушка. — Очевидно не е лек.

— Мечът тежи двеста килограма — потвърди демоноборецът. — Много е просто. Основната способност на Суздал е свръхсила.

Хвърлих любопитен поглед към сравнително якия, но все пак не особено физически внушителен демоноборец. Значи и той има същата способност като онази, която наследих от Деймис? Много интересно. Движеше се изключително бързо и с такава лекота размахваше тежкия меч — значи по някакъв начин е укрепил тялото си: мускулите, сухожилията и костите. Би било добре да поговоря с него за това — може пък да науча нещо полезно и за себе си.

— Съдейки по всичко, той би могъл и сам да се справи с демоните — отбелязах аз. — Защо хабите боеприпаси?

— Капитанът има много ограничено време и може да използва силата само за около три минути — обясни Док. — След като лимитът се изчерпи, мускулите му ще започнат да се разкъсват от силата и скоростта на движенията му.

Звучи познато. Но как се справя с натоварването дори за толкова кратък период от време? С някаква друга способност? Или може би лекарства?

Следващата група демони се появи от една посока, но бяха цели десет наведнъж. Освен това сякаш бяха станали по-големи. Или защото са излезли от портала по-късно, или са успели да погълнат някого. Демоноборците посрещнаха чудовищата с интензивен огън от всички оръжия, но въпреки това три стигнаха до нас. Два бяха посрещнати от нашия супергерой капитан Суздал, а третият бе атакуван от боец, когото не познавах. Той издигна някакво защитно поле пред себе си, което отблъсна демона на няколко метра назад. Аз се възползвах от възможността и хвърлих в него нож с гофу, улучвайки го точно под кръста. Въпреки че ножът удари плоско, цялата страна на „ротана“ беше разкъсана и той се строполи на земята, но продължи да пълзи напред с помощта на предните си лапи. Белова и Док скочиха от двете му страни и удариха с мечовете си, разсичайки го на три части. Но те продължиха да се гърчат и потрепват, затова аз се втурнах, ударих ги с гофу „духовен удар“ и ги унищожих напълно.

— Хей, ти наистина ги привличаш — учудено призна капитанът. — Не мислех, че ще се получи толкова добре.

— Само че ни свършват мунициите — отбеляза Док. — Не очаквахме да се сблъскаме сами с всички избягали демони.

— Мога отново да се скрия от тях — предложих аз.

— В никакъв случай — твърдо каза капитанът. — Не се знае какво ще направят разпръснатите демони. По-добре да тичат насам, отколкото да нахълтат в града. Ще се справим.

— Още два! — извика Док от покрива. — От север!

— Пестете мунициите — предупреди капитанът. — С тези ще се справя сам.

И наистина, уби и двата демона сам, накълцвайки ги на ситно с гигантския си меч. Само че Суздал изглеждаше като изразходвал всичките си сили в битката — кожата му посиня, лицето му се сви, а движенията му станаха много по-сковани, сякаш ставите му внезапно бяха отказали да работят правилно.

— Мисля, че бях до тук — с усилие промълви той, свличайки се на земята. — Нататък ще трябва да действате сами.

— Ще се справим — увери го шофьорът. — Почивай си.

Белова също не изглеждаше много добре, но засега се държеше, въпреки че трябваше да се обляга на колата, за да запази вертикално положение.

Гледайки ги с капитана, със закъснение си помислих, че мога да използвам кръвта си, за да нарисувам на пясъка огромни руни „духовен удар“, а след това да примамя демоните там. Сигурен бях, че силите ми ще са достатъчни, за да ги залича мигновено от нашия свят.

— Мисля, че това е последната партида — извика Док от покрива. — Шест от едната страна и два от другата!

Капитанът опита да се изправи на крака.

— Ще поема двата…

— Седни — успокояващо сложи ръка на рамото му шофьорът. — Ще се справим.

Извадих няколко гофу и се отправих в указаната от Док посока.

— Аз ще се справя с двата — подхвърлих през рамо. — За вас са другите шест.

Демоноборците явно искаха да спорят, но нямаше време. Така че сложих гофутата на земята и се отдръпнах малко по-назад с два ножа в готовност. Зад гърба ми проехтяха изстрели и в същия момент пред мен се появиха двойка „ротани“. Бързо активирах гофутата и избухналата ярка светлина почти напълно ги разтвори, оставяйки само няколко потръпващи и мигащи с очи крайници.

Обръщайки се, успях да видя как Белова унищожава последния демон с взривяването на втория си меч.

— Ха! — радостно възкликна Док, скачайки на покрива на бронираната кола. — За нас ще се разказват легенди! Никой досега не е убивал тридесет и четири демона наведнъж!

Въздъхнах с облекчение, след което внимателно огледах демоноборците. Съдейки по всичко, никой от тях не беше пострадал сериозно.

И тогава, точно над нас, безшумна черна мълния проряза небето, а после още една. Те постепенно се свиха в кълбо от мрак, което започна плавно да се разширява.

— Не-е! — емоционално извика Док. — Изглежда легендите ще бъдат написани посмъртно. Това е още един разлом!