Алекс Кош
Лакомство за вампир (8)

Глава 8

— Като най-краен вариант утре бих могъл да погълна способността на трупояд, да се промъкна в килията, да запечатам Месиел и да го изнеса навън — казах след кратък размисъл. — Но при всички случаи паметта му задължително трябва да се възстанови. Защото за да проработи гофуто, той трябва да приеме нематериална форма, а ако Месиел се смята за човек, то просто няма да може да го направи.

— И отново сме в изходна позиция — заключи Дони. — Как да разберем кой му е направил това?

Макар микробусът да беше доста просторен, голяма част от мястото беше заето от оборудването, а с широкоплещестия младеж вътре пространството изведнъж стана изненадващо малко. Комфортно се чувстваше единствено настанилото се на масата тануки, ние тримата бяхме сгушени доста плътно.

— „Клоунът“, за когото споменахте, не оставя ли някакви следи? — попита Лора. — Като тези, по които Шики се опита да търси Госу. Може би е останала следа в самия Месиел и може да бъде усетен?

— При срещата ни се опитах да погълна малко от душевната му енергия и не усетих нищо подобно — отговорих аз. — Трябват ни други варианти.

И тримата погледнахме танукито.

— Какво? — раздразнено изсъска той. — Наистина не знам! Заради този клоун прекарах десетки години в килия. И нищо не можах да направя с него, дори не знаех, че някой или нещо ми влияе! Тази твар сякаш е създадена специално, за да убива йокаи, и по-добре от всеки друг знае как да се крие от нас.

Тук беше прав — аз бях единственият, който успя да види това древно и изключително опасно същество, хранещо се с йокаи. Може би защото същността му донякъде беше подобна на моята способност — то също поглъщаше душевна енергия. Клоунът също така можеше да се вселява в йокаи, макар и не във всички, а само в онези, които са се опетнили с поглъщане на хора. Очевидно това действие някак си отслабваше личните им защити и ги обръщаше към „тъмната страна“, тъй като много от тях изначално са имали човешки произход.

— А дали не бихме могли да намерим клоуна въз основа на общото му описание и да създадем верига от руни, като за запечатване? — попитах без особена надежда. — Знам някои неща за това същество. Например, че е много древно.

Тануки разпери лапи.

— Само описание няма да е достатъчно; няма за какво да се хванеш, така да се каже. Трябва ни именно душевна енергия — Шики внезапно млъкна и ме погледна с надежда. — Или може би знаеш името му?

— Името?

— Ами, да, за мистичните същества името е много важно. Защо мислиш, че китсуне не говори на никого за себе си? Страхува се, че това ще я направи твърде уязвима.

— Точно така! — радостно възкликна Лора. — За да прогониш демон, трябва да знаеш името му! Виждала съм го във филмите!

Мда, изглежда сме в задънена улица, защото не знаех името на това същество. Докато изпивах душата му, видях много фрагменти от паметта му, но далеч не всичко запомних.

— Не му знам името — признах аз. — Поне не си спомням да съм попадал на него във фрагментите от паметта му, които видях в момента на поглъщането.

— Пфф — изсумтя танукито. — А аз се бях размечтал.

Знанията ми тук явно бяха недостатъчни, което означаваше, че е време да се консултирам със специалисти. Някой може да каже, че съм твърде несамостоятелен за сертифициран медиум, но в отговор ще напомня, че само преди месец тичах из нощна Москва в един съвсем различен свят. Така че първото ми обаждане беше до Леонард Айнс, тъй като и без това напоследък постоянно го засипвах с въпроси, но този път той се оказа извън обхват. Или просто ме беше блокирал. След това се обадих в „Дъга“ с надеждата да се свържа с Макаров, но познатият ми женски глас отговори, че старецът е на някакви процедури и още седмица ще бъде недостъпен. Що за процедури са това?! Във всеки случай, повече нищо не ми обясниха, просто затвориха.

Да опитам ли да се свържа с Джеймс Харнет? Шансовете не просто са нулеви, те са твърдо отрицателни. Какви други възможности имам? Може би съществуват някакви полезни способности, които бих могъл да извлека от някое същество? Например, да погълна душевна енергия на китсуне и да се науча да променям формата си? Това би ми помогнало да проникна в затвора, но аз не ставам за шпионин и дори промяната на лицето ми не би ми гарантирала успех. В това отношение способността да преминавам през стени би била за предпочитане, но има вероятност сградата да е защитена и от това.

— Ами кралица Снежанка? — напомни Лора. — Да я пуснем навън, може тя да ни помогне по някакъв начин?

Поклатих глава.

— Тя загуби способностите си. А и как изобщо може да ни помогне магията на студа?

— А огледалата, през които е гледала телевизия? Ти каза, че през тях можеш да виждаш не само филми и анимации.

— Тя е забравила как ги е създала — казах аз, хвърляйки подозрителен поглед към плътно притиснатото до мен момиче. — Кажи ми честно, просто много искаш да я видиш, нали?

Лора изобщо не се смути.

— Разбира се! Много искам да се запозная с нея!

По принцип вече нямаше смисъл да задържам кралица Снежанка, а и запечатващите руни по тялото ми ме правеха леко нервен. Да, кръвният договор няма да й позволи да ме нарани или да се измъкне самостоятелно, но пак си беше малко опасно. Но пък беше по-добре да я освободя на безопасно място, което означаваше, че е време да се върна в имението.

Честно казано, отлагах отиването си там, защото трябваше да кажа на останалите йокаи какво се е случило с Госу и Месиел. В края на краищата се чувствах отговорен за тях и изглежда ужасно ги бях подвел. И ако за Месиел все още имаше шанс да се спаси, то старият Госу почти сигурно вече беше мъртъв.

— Ние идваме с теб! — категорично заяви Лора.

— А после родителите ви няма ли да ви откъснат главите, задето ви няма толкова дълго? — попитах аз.

— Те така или иначе ще ги откъснат — усмихна се момичето. — А главата ми е само една, не могат да я откъснат два пъти, така че сега няма какво да губим.

Впрочем, попитах по-скоро от приличие, всъщност нямах нищо против компанията на Палмърови. Все пак йокаите, Джен, Катя и Михайлов-старши не можех да ги нарека близки. Йокаите зависеха от мен и не знам как щяха да се държат в различна ситуация. За Михайлов със сигурност не съм роднина, а просто пришълец от друг свят, от който може да има полза. А виж Дони и Лора се отнасяха с мен по-лично — ако не като с приятел, то със сигурност като с добър познат. А и с тях се чувствах по-подкован по мистичните въпроси, отколкото съм всъщност, сякаш наистина заслужавам документа си за медиум.

Докато пътувахме към имението — Палмърови в тяхната кола, а аз и танукито в микробуса — последният седеше замислен, очевидно потънал в мислите си. Аз също се опитвах да намеря изход от ситуацията, но по всичко изглеждаше, че идеята да се промъкна в затвора и да запечатам Месиел беше най-простият и ефективен вариант, макар и такъв, който изисква сериозно планиране.

— За да принудиш Мес да приеме нематериална форма, можеш да използваш способността му да заповядва на йокаите — внезапно каза Шики. — При нас има от неговата душевна енергия.

— А ще проработи ли върху него?

— С цялото ми уважение към Мес, твоята душа е много по-силна — уверено отвърна танукито. — С това проблем няма да има.

Значи всичко, което ми трябва, е да намеря план на затвора и да разбера къде точно държат Месиел. Е, и да се надявам, че там няма защити, способни да спрат преминаващи през камък същества. Външните стени със сигурност са защитени, но ако вляза вътре като посетител и чак след това се спусна през пода, може би ще се получи. Но ако килията има допълнителни защити, тогава щях да имам проблеми.

Икономът Хан ни посрещна на входа, измери всеки със студен поглед, но не ни спря. Вече беше виждал Палмърови, така че не каза нищо.

— Евгений Сергеевич вкъщи ли е? — попитах аз.

— Да, в кабинета си — потвърди икономът.

— Тогава заведи нашите гости в лабораторията, а аз ще дойда малко по-късно. Ще се опитам да говоря с… главата на семейството — не веднага намерих правилните думи. Все пак не исках да го наричам татко. — А вие се запознайте с другите йокаи, те също са доста… интересни.

И икономът Хан се подчини, въпреки че май за първи път се осмелявах да го моля за нещо. Макар изражението на азиатеца да беше такова, сякаш се кани да отвърне нещо от рода на „сам си ги заведи, тук ти си никой“, той си замълча. Палмърови нямаха нужда от убеждаване — след като бяха слушали толкова много от мен за подземната лаборатория и нейните обитатели, те с радост се втурнаха към асансьора след иконома. Оказа се, че далеч не всеки има подобни съоръжения под дома си, и Михайлови в това отношение много се отличаваха.

— Ще те чакам долу — каза ми Шики, клатушкайки се към асансьора. — Сигурен съм, че ще измислим нещо.

— Разбира се — кимнах без особен оптимизъм.

Честно казано, просто бях намерил чудесен повод да отложа слизането до лабораторията при йокаите. Изобщо не исках да им съобщавам лошите новини — по-добре да оставя Шики да го направи.

Когато стигнах до кабинета на Евгений Сергеевич, аз спрях за момент, за да събера мислите си. Предстоеше ми да разказвам много неща и трябваше да измисля в каква последователност ще е най-добре да поднасям информацията.

Накрая почуках и влязох.

— Да не сте зает?

— Не чак толкова, че да не чуя историята за работата ти с Даймъндови — отвърна главата на семейството, стана от масата и надвисна над мен като скала. — Семьонов ми каза някои неща, но това беше само откъслечна информация.

Неочаквано той ме прегърна и леко ме потупа по гърба.

— Радвам се, че с теб всичко е наред.

Нещо ми подсказва, че ако не беше лютата смес от душевните енергии на вампирката и кралица Снежанка, крехкото ми телце сериозно щеше да усети това потупване. Евгений Сергеевич беше три пъти по-тежък от мен и всичко по него беше стегнати мускули. Сигурен съм, че без никакви Х-способности можеше да пробие стена с юмрук. Но защо такава нежност? Никога преди не беше проявявал такава емоция. Много странно.

— Ще бъде дълга история — предупредих, гледайки го озадачено. — Не съм сигурен, че ще ви е интересно.

— Не бързам за никъде — увери ме Михайлов-старши.

За моя изненада да разкажа цялата история ми отне само двадесет минути. Изглежда, че ако се махне ненужната информация, не се бяха случили чак толкова много събития. Докато разказвах, в кабинета тихо се появи Горта, масивната като професионален борец готвачка на Михайлови, и, както обикновено, нареди на масата „лека закуска“ от десетина ястия. Едва тогава осъзнах колко съм гладен всъщност и се нахвърлих върху храната като прегладнял вълк. Евгений Сергеевич ме остави да си напълня стомаха и чак тогава продължи разговора:

— Трябваше да се консултираш с мен, преди да правиш дори устно споразумение с Даймъндови — неодобрително поклати глава той. — Но като цяло си постъпил правилно. В момента ние не бихме могли да излезем на пазара на диаманти, а семейство Даймънд имат всички необходими връзки, лицензи и възможности. Просто е трябвало да сключиш договора за една година с опция за удължаване. Не е невъзможно в бъдеще ние да поемем целия този бизнес.

— А кралица Снежанка? Добре ли е, че я доведох тук? Първо йокаите, а сега и това същество. Тя може да бъде опасна, когато си възвърне силата, а и характерът й е особен.

— Мисля, че е било неизбежно — замислено каза Евгений Сергеевич. — Доколкото разбирам, всички тези същества са привлечени от теб. Йокаи, призраци, демони. И за разлика от последните, йокаите поне могат да бъдат полезни.

Тук вероятно беше прав. Честно казано, най-големият ми страх беше, че някой ден близо до мен ще се отвори портал от Лимба и всички демони ще се втурнат да ме преследват. И с вероятност деветдесет и девет процента това щеше да е краят на моята история, освен ако, разбира се, нямам ампула с душевна енергия на трупояд. Тогава поне ще мога да избягам.

— А и сега с кралица Снежанка вече имаш шанс да видиш твоя свят в нейните огледала, правилно ли разбрах? — уточни Михайлов-старши.

— Може би. Ако силите й се върнат и тя си спомни как да го направи.

— Значи всичко е наред. Един йокай повече, един по-малко — няма значение. А Семьонов ще се радва, че се е появил нов обект за изследване.

Като цяло, звучеше логично. Михайлов винаги е бил пределно логичен и готов да ми помогне. Дори беше изненадващо колко много ми се доверява — повече, отколкото аз самият бих се доверил на себе си.

— Но определено съм против това да се промъкваш в затвора — неочаквано заяви той. — Ако по някаква причина те хванат или дори само те свържат с бягството, това ще срине остатъците от репутацията на семейството.

Изглежда малко прибързах с прекомерното доверие — дори то си има граници.

— И предлагате да оставим Месиел там? — попитах, опитвайки се да скрия раздразнението си. — За да го екзекутират и да разкрият, че не е човек?

— Като цяло, това ще удари само по семейство Даймънд — отбеляза Михайлов. — Всички ще решат, че са предали някакво същество вместо Рей, а самия младеж са го скрили някъде. ОСС направо ще ги стрие на прах.

— А това трябва ли ни? — отговорих бързо. — Нали планираме да продаваме диаманти чрез тях.

— За нас това е идеална ситуация, в която всеки резултат ще ни бъде от полза. Да, ако семейство Даймънд бъдат окончателно сринати, ще отнеме време, но в крайна сметка ще можем и сами да осъществим продажбата на диамантите.

Изгарях от желание да споря, но не виждах особен смисъл. Ако решах да направя нещо, така или иначе щях да го направя. А и все още не бяхме разгледали всички варианти, така че още беше рано да започвам конфликт.

— Ние все още разглеждаме различни варианти — отговорих уклончиво. — Възможно е да успеем да намерим някакъв начин да решим този проблем. Сега ще се посъветваме със Семьонов и йокаите по въпроса.

— Смятам да сляза с теб в лабораторията, ще ми е интересно да видя толкова древно същество.

Хм, тук май не ставаше дума просто за любопитство, Михайлов очевидно искаше да се увери, че няма да хукнем да влизаме в затвора.

Още щом излязох от кабинета след Михайлов, от нищото пред мен се появи Катя. Момичето-призрак не изменяше на стила си — дълга бяла коса, очила и изискано сиво костюмче. Всъщност призраците обикновено не могат да променят външния си вид, дори и да искат, така че това не беше изненадващо.

— Ти! — възмутено възкликна тя и заби пръст в гърдите ми. Той, разбира се, мина през мен, но жестът беше напълно разбираем. — Защо не се възползваш от мен?!

Бях малко изненадан.

— Какво?

В този момент Катя осъзна, че е казала нещо доста двусмислено и с гръмко „ой“ изчезна. Но бързо се справи със слабостта си и се върна.

— Казвам, защо не се обръщаш към мен за помощ? Разбрахме се, че няма да се меся в работите ти и няма да те шпионирам, но в крайна сметка така не участвам в нищо!

Михайлов-старши ме погледна с едва забележима усмивка, сякаш казваше: „оправяй се сам“.

— Просто не ни се е налагало да търсим информация — отговорих колебливо, поглеждайки настрани към Евгений Сергеевич. — Макар че… сега ми трябва карта на главния затвор на Барса. И трябва да знам къде е килията, в която държат Рей Даймънд.

Колкото и да е странно, Михайлов не ме спря, само ме погледна многозначително, напомняйки ми за забраната си.

— Разбира се, няма проблем! — зарадва се момичето-призрак.

— И също така, намери ли някаква информация за онзи клоун, който срещнахме в подземното селище на йокаите?

— Не — смутено отвърна Катя. — Помня, че подробно описа това същество, но в мрежата няма нищо подобно. Може би някъде в църковните архиви има описания на хартия, но аз, разбира се, нямам достъп до тях.

Между другото, може би наистина си струваше да опитам да се свържа с отец Павел или Марго Морети. Вярно, монахинята леко ме плашеше, но както се казва, за питане пари не вземат.

Моят нематериален хакер изчезна, тръгнал да търси, а ние с Михайлов-старши слязохме в лабораторията.

— Надявам се, че няма да направиш нещо глупаво — подхвърли мъжът, докато бяхме в асансьора.

— Ще се постарая да намеря вариант, при който няма да подлагам на риск семейство Михайлови — обещах съвсем искрено.

В лабораторията цареше такава идилия, сякаш току-що са се срещнали няколко стари приятели. Семьонов и Шики се бяха надвесили над електронните микроскопи и ампулите с душевна енергия, момичетата в лицето на трите йокаи и Лора обсъждаха нещо на дивана, и само горкият Дони беше някак не на място, седнал някъде по средата, опитвайки се да чуе разговорите и на двете групи.

— А ето го и него, най-накрая! — възкликна китсуне, скачайки от дивана и гледайки победоносно Мако и Садако. — Казах ви, че на хора не трябва да се доверяваш! Месиел и Госу се довериха, единият сега е мъртъв, а другият е загубил паметта си и скоро ще бъде екзекутиран! А той е жив и здрав, и е довел още едно женско същество в харема си!