Алекс Кош
Лакомство за вампир (4)

Глава 4

— И защо трябва да го правя? — попитах, опитвайки се да запазя гласа си спокоен.

Кралицата явно се накани да отговори, но отвори уста… и не намери думи. Дори тя разбра, че лично аз не й дължа нищо, по-скоро обратното — тя и джуджетата ми бяха сериозно задължени за помощта. Впрочем, джуджетата винаги се държаха повече от уважително, според мен дори прекалено, виковете им „слава на Джеймс“ и „слава на Роман“ бяха много смущаващи.

— Разбира се, ще платим за услугите ти — каза кралица Снежанка, след като се замисли за момент, изненадвайки ме доста. — Сигурна съм, че с нашите диаманти можем да купим всичко, от което бих могла да се нуждая, и дори ще останат малко за теб като бакшиш.

Подобна мисъл вече ми беше минала през главата, но формулировката на кралица Снежанка не звучеше особено приятно, затова реших веднага да поставя арогантната дама на мястото й:

— Но в цивилизования свят, за да продаваш диаманти, са необходими документи, които потвърждават техния произход. Също така те трябва да бъдат обработени правилно, както и да имат съответните документи за качеството на обработката. И, между другото, според човешките закони, цялата тази планина е собственост на Даймъндови.

Вярно, говорех за това как стояха нещата в нашия свят, тук всичко можеше да е съвсем различно, но шансовете за това бяха много малки. Цивилизованото общество винаги се стреми да систематизира потоците от пари и ценности, за да знае какво и откъде е дошло.

— Ние можем да обработваме камъните по-добре от хората — увери ме Успокойн. — Наскоро говорихме за това. Просто ни трябват примери или инструкции как точно да го направим.

Кралица Снежанка мълча известно време, размишлявайки сериозно за нещо, докато изведнъж не заяви:

— По принцип ние можем да продаваме диаманти на Даймъндови, да речем, за две трети от пазарната им стойност, и да ги оставим те да се занимават с продажбата им. На тях дори няма да им се налага да влагат усилия и пари за добива и обработката им. Това ще бъде изгодно за всички.

Удивено се втренчих в нея, губейки дар слово.

— Какво? — надменно, но изненадващо сладко се усмихна тя. — Гледала съм много икономически сериали, знам как се правят нещата. Но ще работим само чрез теб. Ще бъде честно, ако и ти получиш част от печалбата като бакшиш.

Тук започнах да разбирам, че момичето не се опитва да ме обиди, а просто говори с фрази, които е чувала в телевизионни сериали, и самата тя не разбира напълно значението им. В нейните представи „бакшишите“ са просто плащане и в тях няма нищо обидно.

— По принцип това е отличен план — съгласих се аз. — Ако не беше едно „но“ — вие изядохте сърцето на сина на Ейдриън Даймънд. След това той едва ли ще е склонен да сътрудничи.

Момичето ме погледна озадачено.

— А той знае ли за това? Откъде?

Хм… вярно, как би могъл да знае, че Рей Даймънд е мъртъв, нали Месиел все още се представя за него? И ако никой не ме попита директно, причината и мястото на смъртта му завинаги ще останат тайна.

След като помислих малко, решително наредих на Успокойн:

— Така. Сега можеш да изпратиш джуджетата при разрушения замък, да намериш тялото на Даймънд и да го скриеш някъде, но аз да не знам къде е.

— Ъ-ъ… добре, но защо?

— За да мога, когато му дойде времето, да мога честно да кажа на баща му, че нямам представа къде е синът му.

— Разбирам — кимна джуджето. — Той може да усеща лъжите.

Замълчах, при това не защото исках да скрия патологичния си стремеж към истината, а просто защото ме мързеше за пореден път да го обяснявам. А и кралицата, ако разбере за тази моя особеност, сигурно ще се опита да се възползва по някакъв начин от нея. Понякога изглежда като глупачка, но имах усещането, че леко се преструва.

— А можем ли някак да решим въпроса с продажбата на диамантите? — попита кралицата, потвърждавайки подозренията ми за нейната адекватност, и за първи път тонът й се доближи до умолителен. Почти. — Контрабандисти, черни пазари?

На въпросителния ми поглед тя поясни:

— Детективски сериали.

Какво пък, донякъде беше права, но аз нямах такива връзки. А и не съм сигурен, че Михайлов-старши ще се зарадва, че се занимавам с нещо незаконно. Все пак за бившия началник на полицейското управление в Барса това би било сериозен удар по репутацията. Така че най-добрият вариант за нас би бил някак си да се споразумеем с Даймъндови.

— Ще се опитаме да разрешим този проблем — отговорих неохотно. — Но ще отнеме време.

— Тогава ще приспаднеш възнаграждението си от парите, които ще получим по-късно — радостно заяви белокосото момиче. — А сега можем ли да тръгваме за града? Ще отидем с кола, нали? Между другото, искам да се науча да шофирам.

Хм, честно казано, а аз и не мога иначе, нямах представа дали можем свободно да напуснем мината. Не се знаеше какво става там отвън, зад стената на виелицата. Какво е установила Островната служба за сигурност при разследването на Даймъндови и ще може ли Леонард да ме защити от нея? Асоциацията на медиумите, и в частност Леонард Айнс, като член на Съвета, би трябвало да са на моя страна, но досега той всъщност не се беше намесил в нищо. Така че като напускам това място, аз поемам огромен риск, но така или иначе трябваше да го направя.

— Във всеки случай вие не можете просто така да излезете оттук — казах неохотно, вече примирен с факта, че няма да се отърва толкова лесно от леденото момиче. — Ако семейство Даймънд ви свържат със самоличността на кралица Снежанка, ще възникнат сериозни проблеми. Затова ще трябва да ви изнеса тайно.

— Какво означава „изнеса“? — попита тя, присвивайки очи.

Колкото и кралица Снежанка да се опитваше да се държи като глупачка, веднага улови този нюанс.

— Ще трябва да ви запечатам…

— Не!

— Само така мога безпрепятствено да мина покрай охраната. Щом се озовем на пътя за града, веднага ще ви пусна — замислих се за момент и добавих с тайна надежда: — Но може да останете тук, а аз ще се върна за вас, когато напълно разреша всички въпроси.

— Не! — отново повтори момичето.

Тъкмо реших, че кралица Снежанка е напълно адекватна, и разглезеното дете в нея отново се събуди. Въпреки че, какви ги говоря, то никога не е заспивало.

— Няма други варианти — казах твърдо.

Момичето известно време се противеше, но в крайна сметка беше принудено да се съгласи с моето условие. Нея също трябваше да я запечатам върху тялото си, най-малкото, защото гофутата ми бяха свършили. А дори и да имах, щеше да е по-добре да не рискувам, ако щяха да ме претърсват обстойно при напускането на мината.

Когато напусках града в компанията на Саботьор, Отрова и Убиец — оцелелите бойни джуджета, Успокойн се опита да ми връчи съвсем не малка торбичка с диаманти. Но семейство Даймънд можеха да сложат ръка на скъпоценните камъни, тъй като по всички закони планината все още им принадлежеше, така че бях принуден да откажа. От друга страна, след като всички проблеми с Даймъндови бъдат решени, аз с удоволствие ще взема скъпоценните камъни, професорът би могъл да ги използва в неговите изследвания, а и финансовото ми положение съществено ще се подобри.

— За да можеш да се свързваш с нас, Саботьор и Убиец ще тръгнат с теб. И не се тревожи, те знаят как да се крият и ще следват теб и нашата кралица незабелязано. Ако поискаш да ни кажеш нещо, просто извикай някой от тях, той ще ни предаде съобщението.

Мда, това ще е дори по-лошо от поща с гълъби. Колко време ще му отнеме на едно късокрако джудже, дори и да е обучен нинджа, да стигне от Барса до планината? Би трябвало да се научат да използват телефони или нещо подобно, но някой друг път, когато има време, особено ако с тях ще правя съвместен бизнес.

— Слава на Роман! Слава на Роман! — с дружни викове ме изпратиха джуджетата. За щастие, кралица Снежанка беше запечатана и не чу, иначе със сигурност щеше да бъде обзета от кралска ревност.

Между другото, пеша до изхода би отнело няколко часа, но аз създадох ледена платформа и уверено я подкарах по подземните тунели, благодарение на което с джуджетата стигнахме до портите буквално за петнайсет минути. През това време успях да помисля за факта, че сега се е получила много странна ситуация, защото напусках мината по-притеснен, отколкото когато влизах в нея. Наистина, неслучайно казват, че хората са най-страшните зверове, дори с призраците и съществата има по-малко проблеми, защото те поне са предвидими. Движехме се през пещерите, покрай опразнените временни миньорски лагери, и аз ставах все по-нервен, докато накрая сам се сритах в задника. За какво изобщо се притеснявам? Справих се с мозъчните гноми, със Садако, с трупоядите, защо да се страхувам от някакви си Даймъндови и ОСС?

Щом приближихме до изхода и ледената платформа се отпусна на земята, джуджетата, като истински нинджи, изчезнаха в сенките. Аз приближих до стоманените порти и спрях за миг. Така. Ако навън бушува магическа виелица, тогава кой ще ми отвори портите?

Опитах се да ги бутна отвътре и се уверих, че са здраво заключени. Разбира се, ако имах способността на трупояд, щях да се гмурна под тях и да премина през камъка… и дори имах съответната ампула, но дали щях да успея да я погълна? Танукито каза, че вече съм препълнен с чужда душевна енергия, но пък на теория вече подобаващо бях изразходвал ледената енергия на кралица Снежанка.

— Псст, наблизо има още един изход — раздаде се от мрака гласът на един от нинджите. — Да ти го покажа ли?

Уф, как не се сетих сам? Джуджетата нали постоянно напускат планините, без да използват портите.

— Разбира се, покажи ми. Но тогава можем ли да излезем някъде по-далече от лагера?

Джудже в тъмни, безформени дрехи и маска, покриваща лицето му, се появи от сенките и посочи с ръка към стената точно вдясно от портите.

— Тук. Това е джуджешка магия, трябва наум да повториш думите „гунуд кур нарагин“, за да влезеш в тунела.

Изглеждаше като съвсем обикновен камък, но когато приближих, произнесох наум ключовата фраза и протегнах ръка, тя премина през стената. Изглежда току-що бях научил тайната за изчезванията на джуджетата-нинджи.

— Следвай ме — заповяда джуджето и ме поведе по таен тунел някъде встрани.

След около десет минути ходене той спря и посочи стената.

— Кажи думите още веднъж и ще се озовеш навън.

Така и направих и скоро наистина излязох от планината. Разбира се, първо предпазливо надникнах иззад скалата, за да се огледам, но всичко, което видях, беше бели вихри от снежната виелица. За щастие, благодарение на душевната енергия на кралица Снежанка, тя не ми причини никаква вреда, дори не пречеше на движението ми, така че преминах опасната зона без никакви проблеми. И тогава се озовах в пълно безветрие под безоблачно небе в светлината на изгряващото слънце. Контрастът беше толкова силен, че за миг застинах, стиснал очи, а когато примигнах и се огледах, видях оградата на лагера на около стотина метра разстояние. Няколко сгради бяха в зоната на снежната виелица и се оказаха частично разрушени, но в останалите явно продължаваше някаква вяла активност.

Телефонът бързо беше намерил мрежа и показваше седем сутринта, както и около стотина пропуснати повиквания, като продължаваше да получава съобщения едно след друго. Не исках да ги чета на откритото и добре осветено място, затова бързо се оттеглих зад най-близката скала и там вече на спокойствие ги прегледах:

22:00 Виктор Михайлов: „Имам идея как да се добера до Грей Донован, така че се подготви и намери този твой демон на измамата. Имаш две седмици за това.“

22:05 Лора: „Седим в колата на уговореното място, надявам се всичко да е наред.“

22:50 Джен: „Когато приключиш, веднага се върни в офиса. Даниел Грант, следователят по тежки престъпления, непрекъснато пита за теб. Ще държат местопрестъплението недокоснато, докато се върнеш. Дори са успели някак временно да замразят трупа в апартамента. Явно много разчитат на теб.“

23:00 Лора: „Леонард Айнс се свърза с нас и каза, че разследването на ОСС не е открило преки доказателства за участието на семейство Даймънд в производството на наркотици, но временно са спрели всичките им дейности. Фабриките са запечатани, разпитите на работниците продължават.“

00:40 Месиел: „Стоя в имението на Даймъндови. Да се преструвам на това разглезено хлапе не е проблем и мога да прекарам тук толкова време, колкото е необходимо. Госу се е настанил удобно в изоставено мазе наблизо и ме подсигурява.“

23:10 Аделия Майкълс: „Звъних ти, защо не отговаряш? Исках да поговорим за призрака на Лиза… и за призраците като цяло. Имам много въпроси!“

23:15 Аделия Майкълс: „Защо, по дяволите, не вдигаш телефона?“

23:17 Аделия Майкълс: „Ей! Ти да не ме игнорираш?!“

23:18 Аделия Майкълс: „(зловеща усмивка)“

23:19 Аделия Майкълс: „(много зловещи усмивки)“

23:18 Аделия Майкълс: „Е, добре“

23:20 Аделия Майкълс: „Добре ли си?“

Що за детска градина? Сякаш изведнъж съм се сдобил с досадна бивша приятелка. Въпреки че, не, тя е по-скоро като малка сестричка, във всеки случай просто не мога да я възприема по друг начин. Аз съм психологически нормален здрав мъж и ученичките изобщо не ме привличат. Тези нейни съобщения ми изглеждат малко смущаващи.

О, майната му, не искам да мисля за това. Но пък повече ме радва, че братчето се появи с напомняне за предстоящото посещение в Академията и за разпита на Грей Донован, изглежда все пак е повярвал в мен. А и следователят чака помощта ми в Барса, въпреки че и той беше настроен доста скептично, когато се срещнахме. Изглежда, че буквално съм много търсен, добре поне, че демоноборците, свещениците и госпожа Кацуги временно са ме забравили. Но съм сигурен, че рано или късно и те ще имат нужда от моята помощ.

Беше хубаво да знам, че Месиел успешно поддържа образа на убития негодник и ще успее изцяло да свали от мен подозренията, когато напуснеше имението. За мое огромно съжаление обаче в съобщенията нямаше никаква информация за това какво посрещане да очаквам от хората на Даймъндови, когато се появя в лагера до мината. Затова избрах единствения логичен вариант — набрах номера на Леонард Айнс.

— Ало — отговори той още след първото позвъняване. — Роман?

Съдейки по гласа му, въпреки ранния час той беше доста бодър, а не вярвах да е толкова притеснен за здравето ми, че да не е спал. Това означаваше, че има някакви други причини за това.

— Да. Приключих работата си в мината.

— А къде си сега? — напрегнато попита медиумът.

— Недалеч от портите, излязох встрани от лагера.

— Чудесно! Само не си помисляй да влизаш вътре, скоро ще пристигна!

Всъщност аз и нямах такова намерение. Но тонът на Леонард беше някак си твърде подозрителен, толкова подозрителен, че реших да надникна в лагера. Единственото, което трябваше да направя, беше да вляза във виелицата, да премина през нея до територията на лагера и там да надникна навън. В носа веднага ме удари сладникава миризма, която не можеше да се сбърка с нищо друго — миризма на смърт, болка и страх. И най-важното, усетих, че тук не е останал нито един жив човек. Знаех го със сигурност с някакво шесто чувство, излъчващо се от погълнатата душевна енергия на вампирката, и благодарение на него усещах, че пред мен има много кръв.

Какво се беше случило тук?!

Вече без да се притеснявам, аз излязох от виелицата и тръгнах да огледам лагера. Изглежда това, което смятах за резултат от виелицата, беше причинено от нещо друго. Или някой друг.

Сградите наоколо бяха осеяни с дупки от куршуми, навсякъде се виждаха следи от прясно пролята кръв, но никъде нямаше тела. Оставаше впечатлението, че тук е имало истинска касапница, и то съвсем наскоро. А когато стигнах до центъра на лагера, най-накрая разбрах къде са се дянали телата — всички лежаха тук. Не цели, а на части, но бяха подредени в линии, образуващи огромно сърце, което веднага се набиваше в очи. Изглежда труповете бяха подредени така, че да се натъкна на тях веднага щом изляза от мината.

Кървавата арт композиция изглеждаше отвратително и ужасяващо сама по себе си, но когато видях в центъра огромната буква „Р“, стана още по-страшна. И всичко това, защото осъзнах кой точно е сътворил целия този ужас. Итания. Очевидно вампирката беше решила да ми направи своеобразен подарък — като избие хората на семейство Даймънд, а може би дори и самото семейство.