Алекс Кош
Лакомство за вампир (11)

Глава 11

— Ще опитам да намеря карта на канализацията и ще пратя хора да слязат там и да огледат. Но ще отнеме време.

— Разбира се — съгласих се аз. — И аз ще продължа да ровя. Да ви изпращам ли всичко, което открием за това същество?

Следователят се замисли за момент и кимна, видимо неохотно.

— Да, трябва да разберем с какво си имаме работа. Въпреки че полицията се опитва да избягва подобни случаи и ги оставя на Асоциацията на медиумите, но тук не ни остава друг избор.

— А Асоциацията? Не са ли изпратили свой човек?

Даниел ме погледна странно.

— Мислех, че са изпратили теб.

— Кхм… ами, да, предполагам.

След като се разделих със следователя, аз се върнах в колата при Хан и го помолих да ме закара до офиса. Моят офис. Все още звучеше странно, особено като се има предвид, че почти не ходех там. Вярно, вече беше късно, но Джен ми писа, че ме чака и че трябва да обсъди нещо с мен.

Икономът не попита нищо, той по принцип не обичаше излишните разговори. Всъщност, той никакви разговори не обичаше, истински скъперник на думите. Затова пък можеше много изразително да мълчи. Ето например сега усещах, че е напълно спокоен и като цяло доволен от действията ми — можеше дори да се каже, че мълчанието му е одобрително.

Влязох в офиса с чувството, че ме е нямало цял месец, а не само няколко дни. Не знам как Джен е успяла да го направи, но абсолютно всичко беше променено — като се започне от тапетите и мебелите и се свърши с дреболиите по рафтовете. Строгото бежово беше отстъпило място на по-веселото синьо, а строгите класически дървени мебели бяха сменени с хайтек стил. Бившата ми телохранителка беше премахнала дори сертификатите и грамотите на Джеймс, сякаш специално беше решила да се отърве от всичко, което й напомняше за предишния собственик. На мястото си бяха само купата с бонбони и кафемашината — като неотменими части от уютния офисен живот.

— Уау — възкликнах, докато се оглеждах. — Страхотно.

— Катя помогна с дизайна. Всички сметки са на имейла ти, въпреки че трябваше почти да изпразним картата — скромно отвърна Джен. — Но решихме, че ще е по-добре да персонализираме всичко, за да ни е по-удобно.

Не бях съвсем сигурен кои са тези „ние“, тъй като мен никой за нищо не ме е питал, но както и да е. Като цяло, обновяването ми хареса — най-малкото мястото вече не миришеше на алкохол и цигари. А в моя кабинет вече имаше истински телевизор, наистина удобен геймърски стол и компютър.

— А открихте ли нещо общо между жертвите на ругару? — веднага преминах към работата аз, потънал в големия кожен стол.

— Внимателно проучихме цялата информация за ругару и стигнахме до заключението, че няма никаква връзка между жертвите.

— Как така?

— Ругару убива онези, които се чувстват виновни в предателство, и всъщност на него му е все едно кого точно. Така че ако изобщо има връзка, то тя би трябвало да е между прокълнатия и този, който го е прокълнал. Като дори това не е задължително — може просто да си имаме работа с някой психопат.

Въздъхнах тежко.

— Защо колкото повече информация получавам, толкова по-сложно става всичко?

Джен, както винаги, спокойно сви рамене.

— Надявам се, че в един момент ще се натрупа критична маса от факти и всичко ще се разреши наведнъж.

— Би било хубаво, ако стане така. Засега обаче тази маса от факти само ме погребва все по-дълбоко и по-дълбоко.

— Затова пък Катя вече намери карта на канализацията и сега изчислява възможните местообитания на ругару — опита се да ме развесели асистентката ми. — Нещо, свързано с теорията на вероятностите и адресите на жертвите. Казва, че с всяка нова смърт шансовете да го намери ще се увеличават.

— Ами, да, давай да чакаме, докато изяде половината град — изсумтях аз.

— Не. Според всички легенди, проклятието ругару действа само сто дни, след което човек се връща към нормалното си състояние. Докато проклятието действа, той не помни какво прави, но щом то свърши, всички спомени за убийствата и яденето на човешка плът се стоварват върху него. Това е много жестоко наказание, след което абсолютно всички прокълнати полудяват.

Колко брутално. Какво ли е направил горкичкият, за да бъде прокълнат така? Или е тя. Силуетът на съществото беше доста слабичък.

— А защо това го нямаше в информацията, която ми изпрати по-рано?

— Ами, знаеш, Катя продължава да рови, да събира данни зрънце по зрънце не от открити източници, а от кратки споменавания на най-различни места. Това изисква време.

Да, приемането на момичето-призрак в екипа ни беше най-доброто ми решение — иначе щеше да ми се наложи да кисна денонощно пред компютъра.

— За това ли искаше да говорим? — попитах аз. — Можеше да ми го изпратиш като текст. Или реши да се похвалиш с новия дизайн на офиса?

Скулестото лице на жената, която, както наскоро бях установил, се оказа елфийка, остана напълно спокойно.

— И това също. Но основно исках да поговорим за нещо много по-интересно. В момента в съседната сграда се продава хотел, а точно под нас има нелош бар, и си помислих, че би било добра идея да ги купим.

Явно говореше за хотела, в който бях настанен по време на обучението си при Джеймс.

— Да допуснем, че с хотела всичко е ясно — в него бихме могли да настаним йокаите, щом нещата малко се успокоят. Но бара? — попитах объркано. — Защо?

— Първо, това е чудесна инвестиция — обясни Джен. — Катя е направила проучване и след около половин година същото помещение ще струва три пъти повече.

— Ако дотогава демоните не унищожат Острова — напомних й аз. — Предишният собственик на този офис неслучайно избяга на континента. Може би цените са паднали заради спонтанно появяващите се портали?

— Разбира се, че заради тях — потвърди помощничката ми. — Точно затова сега е моментът да се инвестира в недвижими имоти.

— Не виждам логиката — признах си аз.

Джен търпеливо обясни:

— Много е просто. Ако заплахата от демоните не изчезне, градът ще бъде заличен от лицето на земята и парите вече няма да имат значение. Но ако всичко се размине, ти ще станеш собственик на много изгодни недвижими имоти.

— Що за елфийски фатализъм е това?

— Да, може и така да се нарече — съгласи се Джен. — Елфите са свикнали да играят дългосрочно, да знаеш.

Закономерно се запитах защо досега не е правила така, след като е живяла достатъчно дълго, за да завърши няколко висши образования. С такива амбиции досега би трябвало да е натрупала значително състояние. Или пък играе толкова дългосрочно, че резултатите ще се появят едва след двадесетина години?

И, разбира се, не се сдържах и я попитах.

— За това си има определени причини — уклончиво отговори Джен. — Трябваше да загърбя всичко и да започна живота си от нулата. Затова работехме като телохранители.

Осъзнах, че няма да чуя никакви подробности, поне не и сега, и се върнах към основната тема на разговора:

— А втората причина? — напомних й аз. — Каза първо, значи трябва да има и второ.

Тук жената леко се смути.

— Честно казано, отдавна искам да приложа на практика знанията, които съм усвоила в университета. Да съм асистентка на медиум, разбира се, е добре, но аз спокойно бих могла да управлявам и още няколко бизнеса — и хотел с бар е добро начало.

Какво пък — кой съм аз, че да лишавам една амбициозна елфийка от шанса да ми изкарва пари? Очевидно беше почувствала вкуса на интересна работа, към която има далеч по-голяма предразположеност, отколкото към професията на телохранител.

— Слушай — хрумна ми изведнъж. — Щом толкова искаш да се захванеш с бизнес, мога да ти дам още една интересна идея. Какво ще кажеш за развлекателната индустрия?

По принцип вече знаех, че Джен е елфийка, дошла при нас от друг свят, унищожен от демоните на Лимба. Въпреки че поради енергията на този свят — толкова различна от тази, с която беше свикнала — външният й вид сега беше далеч от този на тези красиви създания, тя си оставаше извънземна. Затова се почувствах свободен да й разкрия тайния си произход, тъй като бяхме практически колеги — пътешественици между световете. Вярно, тя го беше направила в материално тяло, а аз — само с духа си.

Не ми отне много време да обясня ситуацията си и както обикновено, Джен прие всичко съвсем спокойно.

— Интересно. Но защо ми го казваш точно сега?

— Имам голям брой песни от моя свят, които никога не са били написани тук. Не съм много наясно, но потенциално те са огромен капитал, ако измисля как да ги използвам.

— Песни? — заинтригува се елфийката, показвайки за първи път доста силни емоции. Дори очите й сякаш светнаха отвътре. — Интересно!

Между другото, елфите са известни не само с красотата си, но и с изтънчеността и майсторството си в изкуствата, и особено в пеенето. Може би да я помоля да се заеме с песните от моя свят е идеалното решение. Как досега не съм се сетил за това?

— Ще ти изпратя цялата музика чрез Катя, а вие двете сами подберете групите, които никога не са съществували в този свят. А след това ще очаквам предложения как да използвам този материал. Свържи се със звукозаписни компании или намери продуцент, който създава музикални групи.

Джен бързо кимна.

— Ще чакам с нетърпение. Това ще е много интересна задачка!

Разбира се, в момента цялата музика беше в професор Семьонов, но мисля, че ще успея да взема всички записи от него. А и между другото, той беше регистрирал някакви патенти за технологиите от телефона ми — трябва да се уверя, че всичко там е направено както трябва. Тази задача също я прехвърлих на Джен — щом толкова иска по-активно да се занимава с бизнес, аз ще й осигуря толкова активност, че свят ще й се завие. А и бара с хотела също ще купим — парите, които получихме от Даймъндови, тъкмо би трябвало да стигнат.

В крайна сметка, след като натоварих асистентката си с работа, се отправих към имението на Михайлови с чувство на облекчение. На теория в момента бях много богат човек: имах бизнес с диаманти, плащания от СБРЗО, църквата и болницата, хотел, бар, практика на медиум, стотици гениални музикални композиции, принадлежащи изключително на мен. А, да, също и тайника на йокаите, до който така и не успяхме да се доберем. Но в действителност сега имах точно толкова пари, колкото в самото начало — само това, което беше в картата, дадена ми от Евгений Михайлов. Джен беше източила всички пари от личната ми карта за ремонта на офиса.

В един момент покрай нас профучаха добре познатите ми бронирани машини на СБРЗО с емблемата с кръстосани мечове и демонска муцуна.

— Портал от Лимба? — предположих на глас. — Колко ли е далеч от тук?

— Искате ли да отидем да погледаме? — без да се обръща, попита икономът.

— СБРЗО ми забраниха да приближавам до порталите, за да не провокирам повишаването на нивото им и агресията на демоните. Така че, точно обратното, най-добре е да се отдалечим възможно най-много от него.

— Добре.

Икономът включи радиото, по което точно тогава съобщаваха за появата на нов портал и изреждаха районите, в които хората трябва спешно да се евакуират или поне да слязат в убежищата.

— Порталът се е отворил точно на пътя ни — предупреди икономът. — Или трябва да заобиколим по много широка дъга, или да изчакаме половин час. Обикновено бойните операции на СБРЗО не продължават повече.

Замислих се за момент. Всъщност това бе чудесна идея — да спра в някое кафене, да хапна нещо и да си почина малко. Да сменя обстановката, така да се каже. Освен това вече беше късно, а последно бях ял в имението по време на разговора с Михайлов-старши.

— Да спрем да хапнем в някое кафене — казах решително.

Икономът кимна и без повече въпроси ме закара до луксозно заведение, подобно на онова, в което преди време се бях срещнал с Михайлов-старши. Въпреки че отвън не изглеждаше такова — малката, невзрачна табела „Ин и Ян“ изглеждаше минималистична, а пред черните стъклени врати дори нямаше портиер.

— Нямаше ли нещо по-обикновено? — попитах скептично, докато влизахме вътре.

Да, ресторантът беше малък, но това само допълнително засилваше усещането за лукс. Черният стъклен под буквално блестеше, белите маси и столове изглеждаха като острови в пространството, а красиви сервитьорки в черни рокли и бели ръкавици сновяха из помещението. Концепцията от името на заведението стриктно се спазваше във всеки един детайл.

— Щом отговарям за вашата безопасност и свободно време, не мога да си позволя да избера нещо банално — сухо отвърна икономът. — Това заведение е известно в целия град, масите се резервират поне седмица предварително.

— Как ще седнем тогава?

— Имам роднини, които работят тук, така че маса ще се намери.

Той кимна на някого зад бара и пред нас веднага се появи сервитьорка. Стройна като сърна китайка — с черна рокля, бели ръкавици, светло лице, което сякаш никога не е виждало слънце, и очи, подчертани с черни очни линии.

— Добре дошли в ресторант „Ин и Ян“ — място, където светлината среща сянката. Всичко тук е изградено върху баланс: топло и студено, пикантно и деликатно, черно и бяло. Всяко ястие тук е дует от противоположности, а вашата храна — малък път към вътрешна хармония — изчурулика на един дъх тя. — Имате ли резервация?

Защо ми се случва това? Исках само да хапна. Дано не се наложи след тези ястия от противоположности цяла нощ да прегръщам тоалетната чиния. Представях си просто да хапна бургер и кафе с нещо сладко, без излишни перчения и екзотика.

Икономът я помоли да извика управителя и скоро се появи азиатец, чиито черти видимо наподобяваха неговите. Това ли е роднината? Те си размениха няколко думи на китайски, след което сервитьорката ни заведе до една от белите маси в самия център на салона.

— Това е най-доброто място, за специални гости — сладко изчурулика момичето, разгръщайки пред нас елегантни черно-бели кожени папки. — Менюто. Ако имате въпроси или сте готови да поръчате, просто си помислете за мен.

Едва тогава осъзнах, че икономът Хан за пръв път сяда на масата с мен. Опитах се да скрия изненадата си — разбира се, без успех.

— Ще ядем на една маса? Мислех, че при вас това не е прието.

Азиатецът си остана непроницаем, поне лицето му все така не изразяваше нищо.

— Нека просто кажем, че това е моето извинение за грешката, която направих при стимулирането на акупунктурните точки. Бих искал да споделя трапеза с вас в знак на помирение.

— Но вие изпълнявахте заповед на Виктор — напомних му аз и по някаква причина се смутих. Всъщност съвсем доскоро си мислех как някой ден ще си отмъстя за цялата болка и проблеми, които ми беше причинил. Но сега, честно казано, изобщо не ме вълнуваше какво се беше случило тогава.

— Да. Но резултатът съвсем не беше очакван, и аз все още не разбирам защо.

Какво пък, ако иска да се извини по този начин, няма да откажа.

— Препоръчвам „Огнен лед“, „Сянката на слънцето“ и за десерт — „Мълчание под маска“ — каза икономът, отваряйки менюто си. — А аз ще си взема сезонното „Ястие на деня и нощта“.

Отваряйки менюто, бях леко изненадан от контрастните вкусове. Всичко беше както бяха обещали — сладко и горчиво, сладко и солено, сладко и пикантно, сладко и кисело. Изглежда почти всяко ястие съдържаше сладост като противоположност на други вкусове. И между другото, от всички описания, тези, препоръчани от иконома Хан, изглеждаха най-адекватно. В менюто нямаше снимки, вероятно за да не се разваля изненадата, но като цяло описанията бяха достатъчни:

„Огнен лед“ — скариди в лют карамел с чили върху канапе от охладено манго.

„Сянката на слънцето“ — говеждо карпачо с ледени стърготини уасаби и капка мед.

„Мълчание под маска“ — чийзкейк върху въгленов блат с полупрозрачен захарен воал.

Поръчах си и „Чай на нощта и зората“ — натрапчиво горчив черен чай с лавандула и сладък бял чай с жасмин, единият се отпива след другия.

Колкото и да е странно, всички ястия се оказаха наистина вкусни. Кой би си помислил? Не знам кога пак ще мога да дойда, но определено ще опитам всичко тук: „Бяла смърт“, „Два погледа“, „Вечен спор“, „Сълзите на луната“ — много поетични имена и още по-интересни съставки.

Малко се притесних, че по време на храненето не разменихме нито дума. От друга страна, за какво да говоря с един иконом-убиец? Затова пък успях пълноценно да се насладя на необичайните вкусове, концентрирайки се единствено върху храната. Може би в това беше смисълът на мълчанието му?

— Порталът вече е затворен, можем да тръгваме — каза азиатецът, точно когато довърших невероятно красивия десерт.

Захарният воал звучно се чупеше при допир и падаше върху чийзкейка като сняг, сякаш на забавен каданс, а после хрущеше между зъбите в контраст с най-мекия чийзкейк и черната коричка. Божествено!

Тъкмо се канехме да поискаме сметката, когато се появи сервитьорката и постави в центъра на масата огромен поднос с похлупак.

— Какво е това? Не съм поръчвал нищо друго — казах изненадано.

— Това е… подарък…

Сервитьорката изглеждаше малко странно и говореше мудно, сякаш беше изпила опаковка успокоителни между основното ястие и десерта. Зениците й също изглеждаха като огромни черни чинийки, сякаш и тя беше възприела концепцията на ресторанта.

Преди да успея да реагирам, икономът ме дръпна настрани и ме прикри с тялото си.

— От кого е подаръкът? — попита напрегнато.

Момичето изглеждаше като зомби, застинала напълно неподвижно.

— Аз… не знам…

— Така. Всички да се отдръпнат! — заповяда икономът, взе подноса и много плавно го понесе към изхода.

Естествено, аз го последвах под смаяните погледи на клиентите и персонала на ресторанта. Беше късна вечер и на улицата, за щастие, нямаше никой. Икономът постави подноса по средата на тротоара, отстъпи назад и махна с ръка, изстрелвайки нагоре едва различима стоманена нишка, която прелетя над уличната лампа, след което се спусна точно към капака и се уви около дръжката. Уау, истинска магия!

— Внимавай — предупреди ме той и много бавно започна да вдига капака.

Нямаше експлозия. Капакът се повдигна с десетина сантиметра и аз веднага осъзнах какво има на подноса — продълговатата глава на изчезналия Госу. Значи все пак беше мъртъв.