Алекс Кош
Лакомство за вампир (12)

Глава 12

В мига, в който осъзна какво има под капака, икономът го затвори и бързо отнесе подноса в колата ни. След това двамата се върнахме в ресторанта, където отново се опитахме да разпитаме сервитьорката, но тя не можа да каже нищо, сякаш част от паметта й е била изтрита. Най-вероятно така и беше.

— Трябва да прегледаме записите от охранителните камери — заяви икономът на управителя, който имаше явна семейна прилика с него.

Той отговори нещо недоволно на китайски и последва кратък спор, след което най-накрая бяхме отведени до тяхната сървърна стая. Аз не съм много наясно с подобна техника, но икономът уверено започна да рови из приложенията, избирайки нужните ни времеви рамки. И дори намери момента, в който подносът се появи в ръцете на сервитьорката. За съжаление това се случи в сляпа зона, където няма камери. Естествено, тази зона се оказа тоалетната.

— Очевидно, който и да ни е изпратил главата, познава това място или има познания в сферата на видеонаблюдението — предположих аз, докато трескаво размишлявах кой и защо би могъл да ми изпрати главата на йокая.

И по всичко излизаше, че, както и подозирахме, виновник ще е клоунът. Той имаше странната мания да къса глави, а освен това обичаше глупавите шеги. Очевидно съществото беше затаило злоба към мен, след като едва не го погълнах, и сега се опитваше да си отмъсти.

— Или който е донесъл главата, просто може да усеща чужди погледи — недоволно отвърна икономът. — Има както хора, така и същества с такива способности.

Хм… ами, да, можех и сам да се сетя. Хората в този свят имаха най-различни способности и много от тях бяха доста непредсказуеми.

— Трябва да изпратим видеото у дома, на Катя — предложих аз. — Може пък тя да успее да открие нещо.

Икономът кимна, направи копие на видеото от всички камери и го изпрати по имейл, явно на нашето момиче-призрак. Или просто на домашния имейл. В допълнение аз изпратих съобщение до Катя, в което накратко описах ситуацията и й обясних какво да търси.

„Ще бъде направено!“ — отговори тя само след няколко секунди.

После отидохме и старателно огледахме тоалетната. Уви, не открихме никакви следи. Честно казано, не знам на какво разчитахме. Едва ли този, който е изпратил главата, ще е оставил съобщение там или ще си е загубил паспорта, ако съществата изобщо имат такива.

— Трябва да пообиколя наоколо — казах аз на иконома.

Щом камерите не помогнаха, може би щях да успея да разпитам призраците? Естествено, икономът ме последва, без да се отделя и на крачка от мен. Можех да му обясня, че все още съм зареден с духовната енергия на две невероятно могъщи същества и едва ли нещо би могло да ме заплашва, но помислих малко и реших да си замълча. Ако иска да ме охранява, за мен ще е по-добре.

Поне веднъж извадих късмет и почти веднага срещнах адекватен призрак. Красиво момиче с азиатски черти седеше на пейка близо до ресторанта и наблюдаваше преминаващите коли. И съдейки по плътността й, беше напълно осъзната.

— Здравей — казах й аз, сядайки до нея.

Момичето ме погледна изненадано и радостно каза нещо на китайски.

— О, мамка му…

— Какво има? — напрегна се икономът.

— Призракът говори само на китайски… Макар че, изчакайте малко.

Нямах гофу със себе си, затова бързо нарисувах руната „Покажи скритото“ върху лист енергопроводяща хартия — и момичето веднага стана видимо. Но тъй като още бях малко нервен заради горкия Госу, се престарах и влях в гофуто повече енергия, отколкото възнамерявах. Много повече. Все пак още бях препълнен с това, което бях попил от вампирката и кралицата. Хартията пламна и мигновено изгоря, а едва доловима вълна от енергия премина по земята във всички посоки, бързо изчезвайки зад близките сгради.

— Опс…

Икономът ме погледна подозрително, но не попита нищо, а започна да говори с момичето-призрак. Те си приказваха дълго време, а накрая икономът каза:

— Момичето не е видяло нищо необичайно.

— Абсолютно нищо ли? — разстроих се аз и се огледах с надеждата да намеря друг призрак. — А някакъв черно-бял клоун?

Изведнъж някъде на съседната улица се раздаде силен трясък и човешки писъци.

— Нещо се случва там!

Аз трепнах и понечих да тръгна натам, но икономът ме спря.

— Това не е наш проблем.

Една жена на около петдесет години притича панически покрай нас.

— Призрак! Там има призрак!

— Не, проблемът е точно по моята част — въздъхнах аз, май започвах да разбирам какво е станало.

Завивайки зад ъгъла, видях как насред улицата, между колите, се лута един премазан мъж — бос и целият в кръв. Тоест аз и преди можех да го видя, но сега изглежда призракът беше станал видим за всички наоколо. И не само той. Малко по-нататък по улицата вървеше момиченце-призрак в розова рокля, а недалеч от нея кола се беше блъснала в сграда, очевидно опитвайки се да избегне внезапно появилото се дете.

Хора излизаха тичешком от близките сгради, някъде в далечината се чу още един силен трясък, завиха и сирени. Въпреки че в този свят призраците бяха доста често срещано явление, обикновените хора рядко се сблъскваха с тях. И реакциите им бяха доста бурни.

— Изглежда ще трябва да реша този проблем — въздъхнах тежко. — Малко се престарах и направих видимо не само нашето момиче-призрак.

— Кхм.

Икономът се опита да запази каменното си изражение, но леко разширените му очи го издадоха. Дори не знам кое в тях беше повече — изненадата или неодобрението.

А аз трябваше да се заема с призраците, тъй като нямах представа колко дълго ще трае действието на руната. Добре, че Джеймс беше успял да ми набие в главата най-важното правило на медиумите — винаги да си нося запас от енергопроводяща хартия. Иначе щеше да се наложи да запечатвам призраците в себе си, което, меко казано, бе доста опасно.

Икономът ме следваше неотлъчно, буквално ме настъпваше по петите. Изглежда кървавата пратка, получена в ресторанта на неговия роднина, сериозно го беше изнервила, макар че не го показваше външно. Предполагам, че дори хладнокръвните убийци, в свободното си от убийства време, могат да се тревожат за близките си.

Едва след час и половина събрах всички появили се призраци и успяхме да потеглим. От колата се обадих на Катя, за да разбера дали е успяла да открие нещо подозрително.

— Здравей. Слушай, това е такъв ужас — да изпратиш главата на горкото същество на поднос, това го е направил някой много болен. Записите, които ми изпратихте, разбира се, не бяха достатъчни за сериозно търсене, затова хакнах всички камери в района. Изглежда, че нашият любител на рязане на глави някак си успява да избегне всички погледи — и човешки, и електронни.

— Съвсем нищо ли не успя да намериш? — попитах разочаровано.

— Ами, всъщност има нещо, но не съм сигурна дали е свързано с главата от ресторанта. Една камера на улицата се активира само при движение и в момента на включване е успяла да улови силует, който бързо изчезва от зоната на видимост. Само няколко кадъра са, но може да се различат някои неща.

— Тогава ги изпрати!

— Вече го направих.

След като благодарих на момичето-призрак, аз бързо отворих полученото съобщение и нетърпеливо се взрях в снимките. И наистина, там можеше да се различи само смътен силует, но аз го познах веднага — много приличаше на мъгливата котка, която неведнъж ми бе спасявала живота. Сестрата на Месиел?! Наистина ли?! Вярно, преди беше мъгливо черна, а сега по някаква причина е бяла. Едва ли си сменя козината като катерица преди зимата. Освен това зимата е още далеч, а и по тези географски ширини сняг практически няма. Или това е просто друго бакенеко? Дали не си имат някаква вътрешновидова вражда с Мес и затова е нападнал нашия йокай?

Мда, дори с видеото нещата не се изясниха, само се появиха още въпроси. Както обикновено. И далеч не е сигурно, че това същество изобщо е свързано с появата на отрязаната глава на горкия Госу.

По пътя към имението неусетно задрямах. Изглежда умората продължаваше да се натрупва. Или просто много се претоварих, когато създавах глупавата руна. Във всеки случай, спах без сънища, а това подсказваше за силно изтощение.

— Пристигнахме — информира ме икономът, като внимателно ме бутна по рамото.

— Кхм… благодаря — промърморих аз, отваряйки очи с усилие.

Взех снопа гофу със запечатаните призраци и се отправих към лабораторията, а икономът ме последва с подноса с главата на Госу. Все още не бях казал на никого какво има на подноса — само Катя знаеше, но тя не можеше да слезе долу. Затова по пътя към асансьора се опитах да събера мислите си, за да измисля как най-добре да съобщя тази новина на йокаите. За съжаление, в такива ситуации е трудно да се намерят подходящите думи.

— Най-накрая се върна — посрещна ме китсуне веднага щом вратите на асансьора се отвориха, сякаш през цялото време е стояла пред него и е чакала този момент. — А каза, че излизаш само за пет минути.

Обходих лабораторията с поглед: Садако и Мако седяха на диваните и ровеха в телефоните си, Семьонов и Шики се взираха в компютрите. Китсуне стоеше пред мен с недоволно изражение на красивото си кръгло личице, като съпруга, чакала цяла нощ съпругът й да се прибере от кръчмата. Затова с огромно удоволствие я игнорирах, погледнах към иконома и с кимване му посочих къде да остави покрития поднос.

— А къде са Лора и Дони?

— Прибраха с-се вкъщи — отговори Мако, без да се откъсва от телефона. — Обещаха да ти пишат по-къс-сно. И ни добавиха като приятели, така че с-сега ще пишат и на нас-с.

Садако ми показа екрана на телефона си.

— Сега си имам приятели.

Леко се напрегнах, приближих се странично до Шики и тихо попитах:

— Хей, наистина ли е добра идея да се дава телефон на Садако? Може да започне да ловува човешки души чрез него.

— Нашата Садако не е такава — уверено отвърна танукито. — С телефона най-много да ловува дрехи на промоция. А и Мако винаги е с нея, ще я държи под око.

Споменът за коса, която излиза от телефона ми, беше все още пресен в съзнанието ми, така че останах дълбоко скептичен към уверенията на Шики. Както и да е, ще се тревожа за това по-късно, ако наистина нещо се случи. А и в момента имаше по-актуални проблеми.

— Слушайте всички! — извиках силно аз.

Не можах да се сетя за по-подходящ начин да се обърна към тях. „Господа йокаи“ или „другари йокаи“? Глупости. А и по някаква причина не можех да си обърна езика да ги нарека приятели — не сме чак толкова близки.

— Имам някои не особено добри новини за вас…

Китсуне, осъзнавайки, че не й обръщам никакво внимание, се заинтересува от подноса и, подушвайки предпазливо, започна да се приближава към него.

— А кога изобщо от теб е имало други? — изсумтя жената-лисица, протягайки ръка към подноса, но бързо я дръпна обратно под намръщения поглед на иконома. — Усещам нещо подозрително под капака.

— Да. Този, който уби Госу и повлия на Месиел, ми изпрати съобщение.

— Нали с-стигнахме до извода, че може още да е жив — плахо напомни Мако.

— За съжаление, не е — отвърнах аз.

Икономът Хан, усещайки, че моментът е дошъл, вдигна капака на подноса. От онзи момент в ресторанта не бях посмял да погледна „пратката“ и сега за първи път видях цялата глава на бедния Госу.

— О, не! — ужасено възкликна Мако.

Садако се скри по-дълбоко във възглавниците на дивана и тихо заплака.

— Горкичкият — въздъхна Шики, скочи от масата и пристъпи към подноса. — И това как изглежда само потвърждава всичко, което успяхме да научим за клоуна. Той е виновникът, само това същество харесва подобни гадни шеги.

Да, наистина. Танукито определено беше прав, защото ми бяха изпратили не просто отрязаната глава на йокая. От устата й стърчеше печена ябълка, а изглежда и самата глава е била сготвена.

— Ще се добера до това същество — изръмжа през зъби китсуне и лицето й се преобрази в хищна животинска муцуна. — Ще го р-разкъсам!

Шики делово скочи на масата с подноса и започна да разглежда главата. Извади ябълката, надникна в устата, след което започна да изследва раната на врата и да взема проби с памучен тампон, като старателно ги пъхаше в торбички.

— Възможно е да успеем да научим нещо. Въпреки че, като цяло, вече знаем с кого си имаме работа.

— А има ли някакъв напредък във връзка с рисунката на стената на пещерата? — попитах, стараейки се да не гледам главата на Госу.

— Да, един от колегите ми е открил нещо — потвърди професор Семьонов, приближи до главата на йокая и започна да я разглежда. — Това са ритуални пиктограми, използвани от един от най-големите народи в Нигерия — игбо. Рисували са ги върху олтара на местния бог-хитрец Еквенсу, бог на хитростта, който обожава злите шеги и насилието.

— Тоест, сблъскали сме се с африкански бог? — попитах смаяно.

— С божество — поправи ме танукито. — По същество не са много по-различни от йокаите.

Тук се намеси Семьонов:

— Освен че притежават значително по-голяма сила благодарение на поклоненията и жертвоприношенията.

— Но тъй като по-голямата част от Африка, и то точно онази част, където са живели игбо, е потънала, той е останал без поклонници — ревниво го поправи Шики. — Вероятно затова е започнал да ловува йокаи тук. Един от африканците, които се преселили тук, създал олтар и го призовал на Островите, а след това божеството се е развихрило. Прикрепил се е към един от нас и по някаква причина не е успял да се измъкне от подземния ни град. Мисля, че го е задържала защитата, която държеше трупоядите навън.

— Отлично. Сега вече знаем с кого си имаме работа — потрих ръце аз. — И какво ни дава това? Какво можем да направим с тази информация?

— Да се радваме на наличието й — изсумтя Шики. — Засега това е всичко.

— Ами, може би имам малко информация за това кой е донесъл главата на Госу — аз се обърнах към Семьонов. — Снимката вече е в пощата, изкарайте я на екрана.

На големия екран се появи леко размазано изображение на бяла котка.

— Мелис-са! — изненадано възкликна Мако.

— Ъ-ъ… кой? — попитах аз.

— Сестрата на Месиел — отвърна Шики. — Вярно, по някаква причина е променила цвета си, но не е трудно да я познаеш.

— Само по една снимка?

— Разбира се — изсумтя китсуне и ме погледна презрително.

— Не е толкова трудно, колкото изглежда — поясни танукито. — За хората йокаите от един вид може и да си приличат, но ние много добре виждаме разликата.

Така, сега наистина нищо не разбирам. Мислех, че тя е на моя страна. Тя ме беляза, спаси ми живота няколко пъти. Защо изведнъж нападна Госу и му откъсна главата? И още повече, защо после ми я изпрати?

— Мисля, че тя е под контрола на клоуна, точно както аз бях някога — каза танукито, докато гледаше замислено снимката. — Само не разбирам как изобщо е успял да намери нашето мъниче. Но това обяснява какво се е случило с Месиел — сестра му му е въздействала с нейната способност. Мисля, че със силите на африканското божество, тя с лекота е успяла да преодолее съпротивата му.

— И какво ни дава това?

— Просто е — доволно потри лапички Шики. — Това означава, че с помощта на душевната енергия на Мес ти можеш да го върнеш в нормално състояние.

— Значи всичко, което трябва да направя, е да се срещна отново с него, като предварително погълна способността му да командва йокаи? — уточних аз. — И да му заповядам да дойде на себе си?

— Мисля, че да. И дори няма да се налага да се прониква тайно и да се организира бягство. Мес сам ще избяга или дори ще се престори на мъртъв по време на екзекуцията. За йокаите това е нормална практика.

Въздъхнах с облекчение. Може би това беше най-добрият начин да решим нашия проблем.

— Но въпросът с клоуна все още остава нерешен — недоволно напомни китсуне. — Трябва да намерим това същество, за да може нашият медиум да го погълне изцяло.

— Нашият медиум? Откога станах ваш?

„Лисицата“ махна с ръка.

— Не се хващай за думата, човеко. Сега сме съюзници.

Изглежда, че когато й е изгодно, китсуне все пак е готова на сътрудничество.

— Съюзници? Че аз дори не знам още името ти — напомних аз.

— Пфу — изсумтя жената-лисица и се обърна.

— Надявам се, че пробите от главата на Госу ще ни помогнат да открием това същество — намеси се Шики. — Трябва ми съвсем малко душевна енергия, за да направя търсещо заклинание.

— Всъщност, знаеш ли какво — замислено каза професорът. — Добре би било да се свържеш с тази твоя Асоциация на медиумите и да попиташ за африкански шамани, може би някой от тях ще знае за Еквенсу. Ще ни е достатъчно да се доберем до ритуала за призоваването му и най-вероятно това същество няма да може да устои.

Всъщност сега, когато знаех точното име и мястото на произход на това същество, да направя запитване наистина стана по-лесно. Да питам за черно-бял клоун, поглъщащ същества, беше доста глупаво. Но с такава конкретика можех да се обърна и към църквата, и към Асоциацията — все някъде щеше да се намери полезна информация.

— Ще се заема с това — кимнах аз.

Вярно, вече наближаваше полунощ и нямаше гаранция, че някой ще отговори, но си струваше да опитам. Леонард, разбира се, се оказа недостъпен. Така че звъннах на отец Павел, но отговорът му само ме разочарова:

— Съжалявам, но църквата никога не е насърчавала изучаването на култове. Може би с този въпрос трябва да се обърнеш към Марго Морети? Тя е най-голямата ни бунтарка. Въпреки че винаги се е интересувала повече от същества, Марго може би познава някой, който е изучавал африканските божества.

Нямах абсолютно никакво желание да се забърквам с Марго — маниакалният й интерес към мен откровено ме плашеше. Всеки поглед на монахинята буквално ме разфасоваше на парчета и ме слагаше в буркани за анализ. Но поради дефицита на време трябваше да използвам всички достъпни източници, така че се наложи да й се обадя, а тя посрещна обаждането ми като манна небесна.

— Ще потърся информация за това божество, но трябва да обещаеш, че ще присъствам на призоваването му! Нали това е същият клоун, който се вселяваше в йокаи. Трябва да се сдобия с образци от неговата същност!

— Ъ-ъ… ако наистина успееш да го призовеш — отговорих колебливо. — Тогава няма проблем.

— Добре, чао! Нямам време! — бързо изстреля монахинята. — Ще ти се обадя, когато намеря подходящия ритуал. Или африкански шаман. Да, второто е дори по-добро…

Е, с тази задача нещата горе-долу се изясниха. В допълнение се обадих на Джен и също я натоварих да потърси информация за африканското божество в базата на Асоциацията. Може пък да успеем да минем с по-малко усилия и да се справим без обсебената на тема изследвания монахиня.

— Трябва да извършим погребален ритуал — каза Мако, след като малко се успокои. — За целта ще трябва да излезем навън, най-добре — в гората.

Всички веднага погледнаха към китсуне.

— Духом ще съм с вас — изръмжа тя, мръщейки се. — Не очаквайте да позволя на някой да се рови в душата ми с мръсни ръце само заради погребална клада.

Докато йокаите подготвяха ритуала, аз накратко разказах на Шики какво бях научил за убиеца-канибал. Макар танукито да не знаеше нищо за ругару, щом чу за проклятието, той само се ухили доволно:

— Ама това е направо прекрасно!