Алекс Кош
Лакомство за вампир (14)

Глава 14

Обадих се на Шики и зарадвах йокаите с новината, че с Месиел всичко е наред и че е дошъл на себе си. На заден план се чуха радостните възгласи на китсуне — виж ти, дори не бях предполагал, че е способна да прояви каквито и да било положителни емоции. По-скоро в неин стил би било да заяви, че прекалено дълго съм се мотал и че въобще всичко се е случило заради мен. Нима „лисицата“ наистина се беше притеснявала толкова много за Месиел?

Когато колата спря пред училището, тъкмо бях приключил разговора с танукито, който ми даваше последни указания как да използвам търсещите гофута. Беше създал няколко варианта за търсене, с постепенно стесняващ се радиус на действие и по-конкретни условия. По-универсалните гофута, с удобна визуализация върху картата, щяха да ми позволят да открия абсолютно всички прокълнати в сградата на училището, а после вече, от по-близко разстояние, да проверя сред тях конкретно за нашето проклятие. Раницата ми буквално беше натъпкана с листове енергопроводяща хартия, включително и празни, защото търсенето можеше да се проточи доста. А гривната с ампулите ми се наложи да оставя в колата, за да не привличам излишно внимание в училище. Все пак беше доста обемиста и стърчеше изпод ръкава на якето ми.

Едва когато видях снежнобялата сграда на училището, със закъснение си спомних, че все още не бях докладвал за резултатите от разследването на основния си работодател, ако може така да се нарече Алина Князева. Веднага й се обадих и накратко й обясних ситуацията.

— Може би ще е по-лесно да повикаме всички в концертната зала? — предложи тя. — Ще направиш търсенето направо там.

— Прокълнатият може и да не дойде — отбелязах аз. — Но като цяло идеята не е лоша.

— Само че в най-добрия случай ще мога да измисля нещо едва утре, тъй като днес съм заета в министерството.

— Няма проблем. Днес ще си опитам късмета със свои сили, а ако нищо не се получи, утре ще направим събирането. А в училището нали има камери?

— Само отвън, в коридорите, столовата и актовата зала. Но мога да предупредя охраната да си затворят очите, ако се появиш на мониторите им.

— Вероятно така ще е най-добре — съгласих се аз. — Ученик, който тича из училището и пали хартиени листи, може да изглежда много подозрително.

— Кхм… Надявам се, че целта ти не е да убиеш прокълнатия, ако го намериш, нали? — попита жената след кратка пауза. — Смърт на ученици не влиза в плановете ми. Трябва да се търсят други решения.

Леле, тя наистина ли си мисли, че съм чудовище, способно на хладнокръвно убийство?

— Най-важното е да го намерим и изолираме — казах аз, леко обиден. — И чак после ще търсим решение. Надявам се.

— Добре — въздъхна с облекчение Князева.

— Исках да уточня още нещо — сигурна ли сте, че наистина можете да ме включите в списъка на учениците, които ще отидат на екскурзия в Златната академия? И доколко е задължително да посещавам училище през цялото това време, след като обезвредя убиеца?

— Аз си държа на думата. Но трябва да покажеш добри резултати — твърде изоставащ ученик няма да мога да „прокарам“ дори аз.

Въздъхнах тежко. Не се получи.

— Разбрах.

— Дръж ме в течение на разследването. Искам да разбереш кой точно е отговорен за убийствата. Да заловиш прокълнатия не е достатъчно.

— Разбира се.

След като приключих разговора, аз бързо изскочих от колата, осъзнавайки, че до началото на часа не остава много време.

— Ще чакам на паркинга — предупреди ме икономът Хан. — Ако нещо се случи, веднага ми се обади.

Мисля, че мога да спра да го наричам иконом — той беше по-често мой шофьор или телохранител. А и сега присъствието му не ме караше да се чувствам неудобно, по-скоро точно обратното. С неговите бойни умения се чувствах много по-спокойно, знаейки, че е наблизо и ще се притече на помощ при първото обаждане.

Бялата мраморна сграда блестеше на сутрешното слънце, а огледалните прозорци от пода до тавана заслепяваха очите. Паркингът, както обикновено, беше пълен с луксозни автомобили, от които разпокъсана редица ученици бавно се точеше към входа. И аз се присъединих към този поток, превръщайки се в един от многото тийнейджъри в сиви училищни униформи.

Училище, училище, никак не ми липсваш.

— Гледай къде вървиш! — излая някакъв младеж, блъскайки ме с рамо.

Какво, по дяволите? Това същият идиот ли е, или всички простаци следват един и същ сценарий?

Излишно е да казвам, че на входа ме причакваше ефектна двойка — блондинка и брюнетка. Сивите им поли до коляното изглеждаха просто божествено на тях, както и белите им блузки. Сякаш дизайнерите на училищната униформа бяха почерпили вдъхновение от аниме.

— Ето го! — възкликна радостно Рая, сочейки ме с пръст.

Мда, трябваше по-добре да проуча плана на училището, за да намеря друг вход — за учителите или обслужващия персонал, например. Прекалено трудно е да общуваш с досадните момичета, без да се ядосваш и да отвръщаш остро. А днес и не се бях наспал.

— Михайлов! — извика ми Ада със заповеден глас. — Трябва сериозно да си поговорим!

Никога досега тези думи, излезли от устата на жена, не са водили до нещо добро за мъжа.

— Здравейте, момичета — поздравих ги аз, надявайки приветлива усмивка на лицето си. За щастие, моето „проклятие на истината“ не се разпростираше върху мимиките ми. — Изглеждате чудесно. Как мина уикендът ви?

— Ужасно! — заяви брюнетката. — Защо, по дяволите, не отговаряш на съобщенията ми?

— Работех.

— Преследвал си разни чудовища и призраци? — попита Рая. — Искаме да знаем всичко!

— А при мен се натрупаха много въпроси! — включи се Ада. — Дори си направих списък.

И тя съвсем сериозно посегна към телефона си!

Леле, май ме заболя главата.

— Урокът започва скоро, не искам да закъснявам — казах спокойно. — Освен това, стоим на входа и пречим на другите. Хайде да поговорим по-късно.

— Как можа… — чак се задави от възмущение Ада. — Искам да знам къде изчезна призракът на Лиза! И всички ли хора стават призраци и защо? И как можем да се борим с тях? В книгите пише, че солта помага.

— Аха, сол, червен пипер и розмарин на вкус — изсумтях аз. — Всичко това са глупости.

Въпреки че за мен всъщност беше изненада, че солта изобщо не действа на призраци. Във филмите от моя свят кръгът от сол винаги стопроцентово работеше, докато не го отвееше вятърът от счупен прозорец. Ами ако просто се намокри солта и кръгът стане много по-устойчив? Или я изсипя в кух гимнастически обръч и го нося със себе си — хоп, слагам такъв обръч на някого и той е в безопасност. И защо в някои филми солта се поръсва само по праговете, щом призраците могат да преминават през стени? А ако си вземеш вана с морска сол, ще бъдеш ли сто процента защитен? Макар че, защо вана? Просто хубаво се изпотяваш и хоп — имаш си защита.

— Но защитните руни на църквата работят, нали? — жално попита Рая, поглеждайки към едва различимите шарки по стената на училището.

— Разбира се.

— А срещал ли си зомбита? А вампири? Наистина ли са невероятно красиви? А сукуби съществуват ли?

Да, сега определено ме боли главата, а учебният ден едва започва.

— Хайде да поговорим за това след часовете — умолително казах аз. — Сега може някой да ни подслуша, а аз не планирам да се разкривам. Ако не сте забравили, тук тайно търся убиец.

— Доста зле се справяш с търсенето — отбеляза Рая. — Онзи ден убиха медицинската сестра, и това е вече третата жертва. Имаш ли някакви следи, някакви заподозрени?

Честно казано, абсолютно не исках да казвам на момичетата за ругару и проклятието. Кой знае на кого ще кажат и как ще реагират. Освен това, да се споделят подробности за разследването не е много професионално. Затова, осъзнавайки, че потокът от въпроси няма да секне, аз се промъкнах покрай Ада и Рая и се отправих към класната стая.

— Хей, почакай! — те се втурнаха след мен, а аз ускорих крачка. — Чакай де! Кабинетът по математика е на третия етаж, вървиш в обратната посока!

А, вярно — тук съм едва за трети път и още не съм запомнил къде са всички кабинети.

— Кхм… благодаря.

— Ако така търсиш и убиеца, значи имаме проблем — изхихика Рая. — Училището скоро ще опустее, а убиецът-канибал ще умре от преяждане. Което, между другото, в известен смисъл е и решение на проблема.

Язва.

Едва когато влязох в класната стая, си спомних, че вече нямам призрак, който да ми подсказва, и с ученето може да се появят известни трудности. За щастие, поне първият час беше по математика, а тя със сигурност не се различаваше по нищо от тази в моя свят. Благодарение на времето, прекарано в лабораторията на Семьонов през първите дни след появата ми в този свят — той ми организира сериозни изпити, като ме прекара през всички области на знанието — аз доста освежих паметта си. Така че би трябвало да се справя с уравнения на ниво гимназия.

— Здравей — поздрави ме някакво момиче, с което си спечели яростните погледи на Ада и Рая. Изглежда приятелките вече ме смятаха за своя собственост.

Колкото и да е странно, младежът, който последния път се опита да ми вземе тетрадката с руни, сега само мълчаливо ме проследи с гневен поглед. Не бях запомних името му, а и честно казано, дори не бях опитал. Надявах се да няма конфликт, в момента изобщо не ми беше до това.

Седнах до прозореца и извадих учебника и тетрадката си. Между другото, кой ми е приготвил чантата за училище, ако аз не съм го направил? Нима Хан и това прави? Нямаше да се изненадам, ако ми беше написал домашното, но тетрадката беше празна. Въпреки че, доколкото си спомням, Ада ми изпрати нещо, но аз съвсем го бях забравил.

— Добро утро на всички — бодро поздрави учителят, влизайки в класната стая. Беше сравнително млад мъж, видимо под тридесет години, с чиста, перфектно нагласена прическа, облечен в бяла риза и бежови панталони. Приличаше повече на служител по обслужване на клиенти в банка. — Заемете местата си и да започваме.

Ох, надявам се, че днес няма да проверява домашното.

— Всички ли са си написали домашното?

Е, разбира се, как иначе?

За мой късмет, никой не предаваше тетрадката си. Учителят просто извика няколко ученици на дъската, за да покажат решенията на уравненията от домашното. Разбира се, по закона на гадостта извикаха и мен, но уравнението не беше трудно и успях да го реша без никаква подготовка, с което си спечелих удовлетворено изсумтяване от страна на учителя. Върнах се на мястото си и се замислих как сега да сканирам цялото училище с търсещи руни. Гофутата се получиха доста неудобни и дискретното им използване в училище, пълно с ученици и учители, беше доста проблематично, а най-важното е, че интерпретирането на резултатите от сканирането също създаваше определени трудности.

Танукито ме предупреди, че проклятията са най-различни и повечето от тях са твърде слаби, за да причинят реална вреда. Понякога обикновените хора проклинат някого и техните пожелания създават микропроклятия за кратко време. Едно обстойно търсене би могло да засече и тях, въпреки че Шики се беше постарал да филтрира най-слабите със задаване на по-прецизни условия.

И така, базовото търсещо гофу представляваше опростена карта на сградата — с руни, насложени върху нея. За да активирам търсенето, трябваше да излея специална течност върху свитъка, след което да я запаля. И тогава картата щеше да бъде прогорена на местата, където има прокълнат. Не беше GPS със сателитно позициониране, нито дори Хитроумната карта^[1], но беше по-добре от нищо. След това всеки от прокълнатите трябваше да бъде проверен с гофу с по-конкретни условия от близко разстояние. Но как да направя всичко това, без да привлека внимание? Действията ми със сигурност щяха да повдигнат много ненужни въпроси. Въобще когато Шики е правел търсещите гофута, очевидно не е мислил как ще ги използвам. Как да активирам гофу дискретно?

И тогава ми просветна. Вдигнах ръка и попитах:

— Мога ли да изляза? Наложително е!

Кристалночиста истина.

— Е, щом наистина се налага — кимна учителят. — Тогава, разбира се, вървете, Михайлов.

Под любопитните погледи на съучениците ми аз извадих търсещите гофу от раницата си и ги пъхнах във вътрешния джоб на якето.

— Нашето училище не е толкова бедно, че да пестим от тоалетна хартия — отбеляза учителят, предизвиквайки бурен смях.

— Просто обичам да чета в тоалетната — отговорих съвсем честно.

Училището имаше четири етажа, включително мазето, и ми предстоеше да използвам същия брой гофу за първия етап на търсенето. По едно за всеки етаж, тъй като иначе щеше да е трудно да се определи на кой конкретен етаж се е прогорила точката. Много се надявах Шики да е преувеличил и да няма прекалено много прокълнати. А най-добре да е само един.

Реших да започна с минус първия етаж, където се намираха библиотеката и складовите помещения, защото с много голяма вероятност прокълнатият нямаше да е там. И наистина, веднага щом активирах търсещия свитък за този етаж, по него премина огнена вълна, без да остави нито една следа от изгаряне. И в този случай негативният резултат беше добра новина, нямаше да се налага да провеждам допълнителни индивидуални проверки.

Но първият етаж поднесе неприятна изненада — картата разкри цели десет прокълнати! Откъде се взеха толкова много?!

Най-близкият беше буквално в класната стая отсреща. Надникнах през вратата с полупрозрачно стъкло и веднага разбрах от местоположението на точката, че прокълнатият е учителят. Което си беше напълно логично — горкичкият човек вероятно беше мишена на много проклятия от ученици, които са получили лоши оценки или са били извикани пред дъската в неподходящ момент.

Разстоянието до учителя беше напълно достатъчно, за да активирам свитъка от второ ниво. Той работеше по старомодния начин, просто трябваше да светне в червено, ако наблизо се намира носителят на древното индианско проклятие. Разбира се, това беше при условие, че той се намира в обсега на гофуто, който беше приблизително седем метра. И след активирането на гофуто стана ясно, че учителят определено не е ругару, тъй като то не се активира и просто се разпадна на пепел.

Хвърлих поглед към камерата в края на коридора и отдадох чест на охраната. Сигурен съм, че са видели какво правя и много се надявах да не говорят за това.

За петнадесет минути проверих целия етаж и, изненадващо, абсолютно всички учители се оказаха прокълнати. Горкичките. Надявам се поне да са добре платени в този свят. Въпреки че това е най-доброто училище на Златния остров, заплатите би трябвало да са прилични. Но все пак бих предписал на всеки учител седмични посещения в църквата — сигурен съм, че там щяха старателно да прочистят аурите им. Ще трябва да кажа на Князева и сам да проуча по-подробно този въпрос — със сигурност фонът от проклятия причинява известен дискомфорт и неразположение, а дори би могъл с течение на времето да доведе и до смърт.

— Хей, какво правиш тук? — извика някой зад мен. — Забранено е да се разхождаш по етажите по време на занятия.

Обърнах се и видях двама младежи със златисти ленти на предмишниците. И двамата бяха по-високи от мен, по-едри и значително по-тежки. Не че планирах да се бия с тях, но това доста се набиваше в очи.

— Кои сте вие?

— Дежурни от дисциплинарната комисия. Кажете си фамилията? От кой клас сте? — попита строго първият.

Ясно. Учениците сами поддържат дисциплината, учат се на отговорност и така нататък. И, разбира се, никой не би могъл да ги предупреди за мен.

— Нов съм тук — отговорих, като внимателно подбирах думите си. — Просто не знам къде е тоалетната.

Наистина не знаех, но просто защото не я търсех.

— Ами да, и табелата е напълно незабележима само на няколко крачки от теб — насмешливо отбеляза вторият.

— Сега знам — кимнах аз.

Наложи се наистина да отида до тоалетната, а след това, под подозрителните погледи на дежурните, да се върна в час. Но не можех да отложа проверката на другите етажи, защото след края на урока много ученици щяха да се преместят в други класни стаи и аз трябваше да започвам всичко отначало. Така че, след около пет минути, отново вдигнах ръка.

— Може ли да изляза?

Учителят ме погледна недоверчиво.

— Пак ли?

— Не довърших работата — отговорих възможно най-честно. — Наистина се налага.

За щастие, учителят не се заяде и ме пусна втори път.

— Изглежда човекът има сериозни стомашни проблеми — чу се демонстративно силен шепот, последван от още няколко по-неприятни епитета, свързани с посещението на тоалетната. Смехът обаче изобщо не ме интересуваше. Ако трябва, за да не ме заподозрат, бях готов да се върна в час с тоалетна хартия, залепена за обувката ми.

Излязох от класната стая и слязох на втория етаж. Отново активирах гофу с карта, като този път се скрих в тоалетната. Какво да кажа? Горките учители отново се оказаха прокълнати, но този път някои от учениците също бяха прокълнати. Но ругару на този етаж така и не се намери.

Няколко пъти ми се наложи да си играя на криеница с дежурните, но всичко се получи. Сега оставаше да проверя само третия етаж, където беше и моят клас. Умишлено го бях оставил за накрая. Въпреки че по всички правила на жанра прокълнатият най-вероятно щеше да се окаже някой от съучениците ми, се надявах да не е така. Човек би казал, че дори не съм запомнил имената на повечето, така че защо да ме е грижа? Но все пак, ако трябваше да осъдя някого на смърт, щеше да е по-добре да е някой, когото изобщо не познавам.

Проверих всички класове, като моя запазих за накрая. Вече знаейки как ще свърши всичко, аз активирах гофу и, наистина, за първи път руните сработиха, проблясвайки с пурпурна светлина. Прокълнатият беше точно тук и всичко, което трябваше да направя, беше да използвам свитък от трето ниво, за да определя точно кой неволно си играе с човешка плът.