Алекс Кош
Лакомство за вампир (2)

Глава 2

— Бойни костюми! — радостно възкликна танукито и започна да рисува някакви руни във въздуха. — Винаги съм искал да ги видя в действие! Да видим колко дълго ще издържат!

Още щом ни видяха, железните чудовища веднага откриха огън от вградените в ръцете им автомати, но кралица Снежанка махна с ръка и между нас и нападателите се появи огромна ледена стена. Оцелелите джуджета веднага се пръснаха и се скриха в сенките, подготвяйки се за битка, въпреки че не знам как биха могли да се противопоставят на стоманените гиганти със своите ножчета.

— Да не сте посмели да се намесвате — извика след тях кралица Снежанка, сякаш беше прочела мислите ми. — Сега сте под моя закрила! По-добре отидете в града и съобщете, че кралицата се е върнала и вече никой няма да посмее да ви преследва!

— Каква радост — обади се вампирката. — Била се върнала.

— Подчиняваме се! — раздаде се от мрака строен хор от гласове.

Кралица Снежанка напълно игнорира заяждането на чернокосата красавица и насочи недоволния си поглед към мен.

— Значи това са хората, които са се осмелили да разрушават планините ми?

— Не съм сигурен за тези конкретно, но като цяло, да — кимнах, докато напрегнато гледах полупрозрачната преграда, зад която се трупаха смътни сиви сенки и избухваха ярки експлозии. — Между другото, нямах възможност да попитам, но как да се обръщам към вас?

— С ваше величество, разбира се — високомерно отвърна момичето. — Как иначе може да се обръщаш към коронована особа?

Вампирката не можа да се сдържи и отново насмешливо изсумтя.

— Колко патетично. И кой те короняса? Шепа джуджета? — тя приближи до мен и ме прегърна през кръста. — Скъпи, към мен можеш да се обръщаш както си искаш, главното е да го правиш по-често.

От другата страна на ледената стена бойните костюми използваха цял арсенал, за да пробият до нас. Мощните им оръжия с лекота биха пробили обикновен лед, но това, което кралица Снежанка създаде, явно беше нещо много по-здраво. Непрестанните изстрели и експлозии звучаха толкова приглушено, че дори не пречеха на разговора ни.

— Ти сега не можеш да ми навредиш — отбелязах аз, неволно потръпвайки от докосването й. — Което означава, че не би могла да пиеш кръвта ми.

— Бих могла, ако ми позволиш — намигна ми тя, прокарвайки алено езиче по устните си. — Сигурна съм, че ще можем да се споразумеем. Ще го направя така, че определено ще ти хареса.

В този момент зад ледената стена се раздадоха поредица от особено силни експлозии и тя се пукна по средата. Веднага през отвора влетя някаква граната и избухна още във въздуха. За щастие танукито, за разлика от мен, не си беше губил времето и ни прикри с предварително подготвен защитен екран. Заради разговора с вампирката аз дори не бях помислил какво мога да направя, за да противодействам на бойните костюми. В главата ми се въртеше много смътна информация за това какво могат да правят лявата и дясната ми страна, но бях объркан от рефлексите, които бях придобил — прекалено различни бяха. Вампирската ми част предлагаше да се движа под тавана, а „ледената“ предлагаше опции за създаване на ледени стени, хвърляне на кубчета лед и оформяне на ледена броня. Проблемът беше, че по някаква причина успях да покрия само дясната си страна с тази броня, което изглеждаше и се усещаше много странно.

— Приличаш на образец на леден рицар — веднага коментира танукито.

Вампирката продължи да ме прегръща, въпреки появата на половинчатата ми броня.

— Скъпи, защо не се отдръпнеш, докато възрастните и… — тя погледна към танукито — животните не се справят с проблема.

— Ей, ти! — възмути се танукито. — Комарче недорасло! Тогава ти си насекомо!

Но вампирката вече не го слушаше, а се втурна право към първия боен костюм, който се появи от пролуката. И тук, изглежда, косата срещна камък, или по-точно, кървавите остриета на вампирката не успяха да пробият докрай стоманената броня. Неспособна да измисли нищо по-добро, тя просто го удари с такава сила, че костюмът отлетя обратно в отвора, събаряйки с ужасен грохот другарите си, които го следваха. Това ми даде възможност да огледам по-добре нашите противници — броните им много приличаха на тези на Братството от „Фолаут“^[1] или най-първите, обемисти версии на „Железният човек“. Отличаваше ги единствено наличието на множество руни, в които лесно се разпознаваше стилът на църковните служители.

— Здравички са — изненадано констатира вампирката и скочи след тях, превръщайки двете си ръце в червени остриета, които подозрително приличаха на отварачки за консерви. — Ще е забавно!

Оттам веднага се чуха серия от изстрели и звън на стомана, но отворът в ледената стена продължи да се разширява и в един момент няколко бойни костюма нахлуха в пещерата едновременно. Кралица Снежанка, макар и неохотно, се присъедини към касапницата, като моментално превърна двама от петимата появили се противници в ледени буци. Но те веднага почервеняха, явно се нагряха до много висока температура, и дори магическият лед започна бързо да се топи. След по-малко от половин минута те отново бяха свободни.

„Добре са се подготвили — отбелязах си мислено. — Странно само защо още отначало не са изпратили тези високотехнологични чудовища в пещерата?“

Към нас отново полетяха куршуми и дори ракети и в един момент защитата, издигната от танукито, не издържа. Аз поставих пред себе си щит, направен от лед, прикривайки себе си и йокая, а кралицата, вместо да се защитава, премина в нападение, като започна да хвърля по нападателите ледени копия, дълги няколко метра и дебели колкото човешка ръка. Те летяха в непрекъснат поток, но само отблъскваха бойните костюми, разбивайки се в бронята. Няколко пъти копията отскачаха към вампирката от другата страна на ледената стена, но това очевидно беше случайно, защото договорът не позволяваше на момичетата да се нараняват умишлено. Не знам защо точно сега, но изведнъж започнах да се чудя как да възприемам тези същества: като красиви момичета, като зрели жени или изобщо да не ги обвързвам с човешките стандарти. Въпреки че изглеждаха като млади красавици, и от двете се излъчваше нещо древно, опасно и неразбираемо.

— Ей, защо застина?! — извика криещото се зад гърба ми тануки.

— Извинявай, замислих се.

Аз също опитах да създам ледени копия и да ги хвърля към нападателите, но не се получи толкова добре — първото се разтвори във въздуха, преди да достигне целта си. Второто пък се завъртя на място, като едва не ме нарани. Знанието си е знание, но явно ми липсваше практика, за да боравя със способностите на кралица Снежанка. Затова пък в отговор бойният костюм стреля точно и прониза частта от гърдите ми, която не беше покрита с броня. Направо побеснях, с един скок приближих до него и с всички сили го ударих с меча си по шията, отсичайки главата му с неочаквана лекота. Мимоходом отчетох, че почти не усетих съпротива от стоманената броня, но повече бях притеснен за раната, която получих. Първо обаче довърших още един стоманен противник, като буквално го разрязах наполовина, и едва след това уморено се отпуснах на колене, опитвайки се да преценя щетите, които бях получил.

— Жив ли си? — притеснено попита танукито, като приближи до мен и прокара лапичка право в дупката с размерите на човешки юмрук, която зееше в гърдите ми. — Мес ще ме убие, ако нещо ти се случи.

Колкото и да е странно, нямаше никаква болка, само леко усещане за сърбеж.

— Да, като че ли… съм добре — отговорих несигурно.

Кралица Снежанка довърши останалите трима и сега битката продължаваше само от другата страна на ледената стена, където вампирката героично удържаше отбраната, без да пуска никой друг в пещерата.

— Човеко, добре ли си? — попита ме кралицата с такъв тон, сякаш по някакъв начин се бях опозорил пред нея.

Раната заздравяваше буквално пред очите ни и изчезна напълно за около половин минута. Може би процесът на оздравяване значително бе ускорен от тона на ледената дама.

— Всичко е наред — отговорих възможно най-твърдо.

— Благодарение на душевната енергия на вампирката — констатира Шики. — Ще трябва да я издоим подобаващо, след като се измъкнем оттук. Ампули с нейна душевна енергия трябва да станат задължителна част от оборудването ти.

И, дявол да го вземе, бях напълно съгласен с йокая, единствено бих заменил глагола „доя“ с нещо по-неутрално, иначе тя може да ме разбере погрешно.

— Да, вампирите са много опасни и силни същества — съгласи се кралица Снежанка, докато гледаше продължаващата от другата страна на ледената стена битка. — И коварни.

Между другото, вампирката беше станала доста умела в убиването на противниците си. В най-буквалния смисъл на думата, тъй като смъртта им започваше именно с разрушаването на някоя от сглобките на бронята, след което тя използваше тази уязвимост, за да достигне до „плътта“ вътре в здравата черупка. Но в прохода се появиха нови бойни костюми, въоръжени с огнехвъргачки и още някакво непознато за мен оръжие, което изстрелваше широки сини лъчи, един от които с лекота отряза ръката на вампирката до рамото.

— Точно така, справяш се чудесно! — помаха й с лапичка танукито и започна бързо да рисува руни директно върху ледената стена, след което се обърна към кралица Снежанка. — Ей, ваше величество, помогнете ми.

Колкото и да е странно, кралицата не се възмути от подобно фамилиарно отношение и мълчаливо възстанови ледената стена, оставяйки вампирката от другата страна. Вероятно съвестта ми би се разбунтувала срещу подобна постъпка, но острозъбата първоначално искаше да убие всички ни и щеше да го направи, ако не беше изнудването от страна на танукито. Освен това, тя ме караше да настръхвам, в най-лошия смисъл на това биологично-психологическо явление, така че аз само се радвах да се отърва от компанията й. А за това, че тя ще оцелее, изобщо не се съмнявах, съдейки по собствените си усещания за силата й.

— Има ли друг изход оттук? — обърна се йокаят към кралица Снежанка.

Синеоката красавица се огледа леко разсеяно.

— Друг? Защо?

— За да избягаме, разбира се — изсумтя танукито.

Очите на кралицата студено проблеснаха със синя светлина.

— Това са моите планини. Тук мога да ходя където си поискам и със сигурност няма да бягам никъде!

Тя махна с ръка и ледената стена започна да се отдалечава от нас като преса, докато не стигна до края на пещерата. Не знам дали нападателите успяха да избягат в тунела или просто бяха смазани, но изстрелите веднага секнаха. За вампирката изобщо не се притесних, тя със сигурност беше оцеляла.

— Преди да реша какво да правя, трябва да се поогледам — след кратко замисляне каза кралицата и започна да прави движения с ръце, създавайки във въздуха пред себе си гладки ледени овали.

Аз минах зад гърба й и погледнах в огледалата, а танукито направо скочи в ръцете ми, за да вижда по-добре. А там пред нас беше пресъздадена цяла система за видеонаблюдение както на пещерите във вътрешността на планината, така и на пространството около нея. И имаше какво да се наблюдава: пред всеки вход на мината Даймъндови бяха струпали въоръжени мъже и БМП-та, а над планината висяха множество дронове и дори няколко хеликоптера. Нямах идея как е реагирал представителят на Асоциацията на всички тези действия; в края на краищата, агресията беше явно насочена към мен. Освен това там някъде се мотаеха и хората от ОСС, нали разследваха мястото на производство на опасен наркотик. Как не са ги притеснили военните действия в близост до града?

— И какво им е щукнало на Даймъндови? — попитах аз, макар и сам да не знаех кого. — Планината ли ще събарят?!

— Трябва да се кача нависоко — твърдо каза кралица Снежанка.

— Много нависоко? — уточних аз.

— На върха на планината — потвърди тя и по някаква причина ме погледна въпросително, сякаш аз можех някак да разреша този проблем.

Да, имах възможност да погълна ампула с душевна енергия на трупояд, и ако тази сила не сметне кралицата за живо същество… Но танукито е прав, и така можех да се пръсна от излишъка на двете душевни енергии, така че да поглъщам и трета беше прекалено рисковано.

— С нищо не мога да помогна — отговорих предпазливо.

— Да помогнеш? — надменно вирна брадичка кралицата. — На мен? Просто се чудя дали да ви взема с мен или не.

Разбира се, ние с танукито веднага заявихме, че тя непременно трябва да ни вземе със себе си. Нямах никакво желание да стоя повече в пещерата, а и ми беше интересно да видя какво смята да прави кралица Снежанка. А тя реши проблема с издигането нагоре много просто: създаде ледена платформа под краката ни и върху нея ние полетяхме в един от тунелите. Аз мислех, че таванът над главите ни ще се отвори и ще ни позволи да се издигнем нагоре, но се оказа, че трябва да се движим през пещерите, правейки неочаквани завои в различни равнини. Но и така много бързо стигнахме до шахта, водеща право нагоре, все едно е гигантска тръба, и вече по нея се издигнахме до самия връх на планината, дори десетина метра над него.

По време на бързото вертикално издигане ушите ми заглъхнаха, сякаш се намирах на излитащ самолет, а когато се озовахме на открито, двамата с танукито почти бяхме съборени от силния вятър. За щастие, ледената ми броня сама се вкопчи в платформата и ние останахме до кралица Снежанка. Благодарение на безоблачното небе гледката оттук беше просто невероятна, а сумракът ни позволи ясно да видим светлините на хеликоптерите, колите и цялата останала техника и хора, които Даймъндови бяха докарали.

— Дръжте се здраво — заповяда кралица Снежанка.

Вдигайки ръце нагоре, тя затвори очи и започна тихо и напевно да мърмори нещо под нос. Няколко минути по-късно над нас започна да се образува малък снежен вихър, който бързо започна да се увеличава по размер, обгръщайки първо нас, а след това и планинския връх с полупрозрачния воал на много силна виелица.

Бяхме забелязани и един от хеликоптерите направи опит да се приближи, но виелицата го улови като перце, завъртя го и го запокити надолу в планинските зъбери. Видях експлозията, но не чух нищо заради воя на вятъра. Изглежда същата съдба сполетя и всички летящи дронове, а и лагерите на Даймъндови пред входовете на мините пострадаха не по-малко. Постепенно виелицата обхвана цялата планина, включително лагерите на миньорите в подножието й, без да показва никакви признаци, че ще отслабва. Толкова силен вятър би могъл да отнесе не само покриви, но и цели сгради, заедно с основите и мазетата.

— Ето това е сила! — възхитено възкликна танукито, докато здраво се беше вкопчил в мен с острите си нокти. Ако не беше временно придобитата способност на тялото ми да се възстановява бързо, той определено щеше да остави дълбоки рани по кожата ми. — Тя е невероятна!

Внезапно кралица Снежанка отвори очи и започна бавно да пада напред, но аз успях да я хвана с едната си ръка.

— Сега кралството ми е защитено — усмихна се слабо тя и загуби съзнание.

И веднага ледената платформа под нас се разпадна и аз, с танукито на шията си и кралицата в ръце, полетях надолу. За щастие, височината не беше чак толкова голяма и успях да омекотя падането си, като създадох под краката си малка снежна пряспа. Защо просто не направих летяща платформа като тази на кралица Снежанка? Помнейки неуспешните експерименти с ледените копия, се страхувах, че ще направя нещо неправилно и само ще влоша положението ни. А така просто се озовахме в снежна пряспа на самия връх на планината, в относителна безопасност, където можех спокойно да тренирам създаването и управлението на подобна летяща платформа, за да напусна някак това място. Уви, не се получи много добре — платформата или се разпадаше по време на движение, или се движеше на тласъци, сякаш начинаещ шофьор от автоматична е преминал на ръчна скоростна кутия.

— Не забравяй, че макар да си получил нейните способности, имаш много по-малко сила, така че действай по-пестеливо — напомни ми танукито, докато наблюдаваше усилията ми. — Ако ще се спускаме обратно в планината или в подножието й на платформа, не бих искал тя внезапно да изчезне изпод краката ти.

— Справедливо — признах аз.

Най-малко проблематична беше способността на трупоядите, тя работеше безпроблемно и не изискваше особена енергия, докато телекинезата на Госу бързо изчерпваше собствените ми сили. А и управлението й, въпреки автоматично придобитите умения, беше много трудно. Със силата, получена от вампирката и ледената дама, всичко беше още по-сложно — аз се чувствах като човек, който току-що е започнал да се пързаля с кънки и от който очакват да се изяви на Зимните олимпийски игри. Сравнително добре разбирах на какво са способни техните сили, но виж прилагането им предизвикваше множество проблеми. Освен това, дори и да създам нормална летяща платформа, ние стигнахме до тук през толкова объркващи тунели във вътрешността на планината, че да се изгубим там щеше да е детска игра. И това не беше всичко — въздухът ставаше все по-студен и по-студен…

— Това не е обикновен студ — отбеляза танукито, душейки комично с черното си носле. — Дори мен ме пронизва до кости, а аз съм йокай, ниските температури не ме притесняват.

Всъщност, като се има предвид, че съм на върха на планината, и то в центъра на виелица, не се чувствах толкова зле. Само едната страна на тялото ми замръзваше — тази, която беше получила енергия от вампирката, но едва ли беше изложена на риск от измръзване, а страната, защитена от ледена броня, всъщност се наслаждаваше на студа. Така че можех просто да изчакам, докато кралица Снежанка се събуди. Вярно, притисналото се плътно до мен тануки започна да трепери силно и да подсмърча, затова му предложих временно да го запечатам в нематериална форма. Тогава установих, че бях изразходвал всички гофу, и се наложи да рисувам руни направо върху тялото си, и по-точно върху тази част от него, която беше поела душевната енергия на вампирката, по памет.

Останал сам на върха с продължаващата да лежи в безсъзнание кралица Снежанка, аз се почесах объркано по тила. Какво следваше да направя сега?