Алекс Кош
Лакомство за вампир (23)

Епилог

Вайз се влачеше през пустинята под яростно напичащото червено слънце, а четирите лапи на тялото, което обитаваше, затъваха дълбоко в пясъка. Далеч назад го следваха десетина бездушни твари, мечтаещи да го разкъсат на парчета. Този маратон продължаваше вече почти денонощие и на упоритостта на демоните можеше само да се завиди. Въпреки че при тях проблем с прехраната нямаше — на всеки няколко часа чакалите изяждаха по един от глутницата и с нови сили се втурваха да го преследват. За Вайз обаче нямаше абсолютно нищо за ядене — нито една душа в радиус от стотици метри. По-далеч той не можеше да „погледне“ — силите, останали в откъснатия фрагмент от пострадалата душа на божеството, бяха твърде малко.

„Как врагът успя толкова лесно да ме победи в собствения ми вътрешен свят? — мислеше си гневно. — Ако тези мерзки мелези не ме изядат, непременно ще се върна и ще си отмъстя. Третият път със сигурност ще го погълна!“

Отзад се разнесе ръмжене и чакалите леко изостанаха — изглежда беше дошло време за поредното им хранене.

„Празен свят. Празни създания — помисли си гневно Вайз. — В момента съм готов да погълна каквото и да е, дори душата на някое животно или човек.“

Ако имаше повече сили, щеше да разкъса преследващите го създания още в мига, в който се беше появил в този свят. Но фрагментът от душата едва смогваше да управлява пленения демон — той дори не можеше да се прехвърли в друго тяло. Затова се налагаше да бяга.

Чакалите подновиха преследването и постепенно започнаха да настигат Вайз. За съжаление тялото, което наследи, беше пострадало в битката с хората и вече не издържаше на темпото — сухожилията се късаха, мускулите атрофираха. Колкото и високоразвито същество да беше Вайз, не можеше да контролира мъртво тяло.

„Наистина ли в този скапан свят няма нито една жива душа?“ — проплака мислено той.

И тогава, далеч напред, на границата на достъпните за Вайз усещания, примигна слабата светлина на човешка душа.

„Храна!“ — зарадва се божеството и с удвоени усилия започна да мести лапи. Дори да беше само човек, а Вайз не можеше да понася слабите им душички, просто нямаше друг избор. В този миг той беше готов да погълне дори слабата душица на отвратителен човек.

Разбира се, божеството не знаеше нищо за света, в който беше попаднал, и със сигурност не можеше да си представи, че в този свят изобщо не би трябвало да има хора.