Алекс Кош
Лакомство за вампир (10)

Глава 10

Но, противно на очакванията на жената-лисица, въпросът се реши много просто. Кралица Снежанка и аз вече бяхме сключили договор, според който тя не може да ми навреди, и това ниво на доверие беше повече от достатъчно, за да се постави необходимия печат върху душата й. И, още по-изненадващо, тя изобщо не възрази.

— Нямам причина да не ти вярвам — уверено каза белокосото момиче, приемайки нематериална форма, която в нейния случай наподобяваше лека, мразовита мараня. — Направи каквото е необходимо.

Отне ми известно време да се успокоя и да се настроя за работа, но в крайна сметка всичко мина добре. Вече бях станал доста умел в нанасянето на руни върху душите на съществата. Както казваше Шики, това умение максимално ме доближавало до рисуването на руни директно във въздуха, или по-точно, върху горния слой на „обратната страна“ — трябвало ми само повече практика. Само че откъде да намеря каквото и да е време за това занимание? Дори за ядене и сън се налага да крада по някоя минута.

— Искам да изляза на чист въздух — веднага заяви кралица Снежанка с треперещ от нетърпение глас, след като печатът беше поставен. — Вече прекарах твърде много време под земята.

Всъщност, след като печатът беше поставен, кралица Снежанка абсолютно нямаше от какво да се притеснява. Малко вероятно е Даймъндови дори да я търсят, камо ли в имението на Михайлови. Освен това те си имат много други проблеми.

— Така изведнъж?! — възмутено извика китсуне. — Дори Мако и Садако, с твоите идиотски печати, излязоха само веднъж, и то под охрана! А тя, на чист въздух, още в първата минута…

Между другото, да, бях забравил да попитам как е минало първото им излизане във външния свят. Съдейки по новите им тоалети, определено са ходили на пазар, но Садако, по някаква причина, все още не беше сменила старата си шапка — сигурно я пазеше като скъп спомен.

Кралица Снежанка погледна жената-лисица с презрение.

— Защо това същество постоянно крещи?

Шики се ухили.

— И аз често си задавам този въпрос.

Танукито вече беше видяло нашата високомерна гостенка, затова беше предпочел да се присъедини към Семьонов и сега двамата разгорещено обсъждаха възможния произход на руните на моята рисунка, но явно следеше разговора и успя да вмъкне тежката си дума.

После Лора и Дони решиха да се намесят в разговора, като опитаха да се представят на кралица Снежанка, но на смутения им поздрав тя само отсече:

— Човеци? Не ме интересуват.

За щастие, винаги веселата Лора не се разстрои много, само сви рамене, а Дони, според мен, като цяло му беше все едно. На него му беше достатъчно дори просто да стои тук като наблюдател и да гледа йокаите, сякаш са екзотични животни в естествената им среда.

— И след това ми казват, че имам лош характер — изкикоти се китсуне. — Аз съм истинска сладурана в сравнение с тази арогантна кучка.

Кралица Снежанка направо онемя от подобна наглост, а после вдигна ръка, очевидно с намерението да атакува „лисицата“ с всичките си налични сили. Въпреки че не съм сигурен, че в момента изобщо притежаваше такива.

— Прос-стете й — намеси се Мако, стана от дивана и се поклони ниско по японски. — Китс-суне е прос-сто твърде емоционална. Аз с-се казвам Мако и много с-се радвам да с-се запозная с вас-с.

Кралицата веднага омекна.

— Най-накрая се намери някой с добри обноски. Мако, значи? Мога да ти позволя да станеш първата ми прислужница в тази дупка.

— Пфу — изсумтя китсуне и демонстративно се обърна.

— И аз искам да бъда прислужница — прошепна Садако, хващайки се за дрехата на Мако.

Кралица Снежанка я погледна и гнусливо се намръщи.

— Не, ти си страшна. Не ми трябват такива прислужнички.

Въпреки че предишната Садако се опита да ме убие, тази беше съвсем невинна, като дете. А да говориш такива неща на наивно дете не е хубаво. И съдейки по изражението на обикновено спокойната Мако, думите на снежната девойка и на нея не й се понравиха.

— Крас-сотата има различни форми — изсъска Мако, прегръщайки успокояващо Садако, която се беше скрила зад шапката си, придърпвайки я чак до брадичката. — И на някой с-с прекалено голяма ус-ста може много лес-сно да бъде с-съсипана.

Китсуне се разплу в доволна усмивка от ухо до ухо, толкова щастлива, че дори частично загуби човешката си форма.

— О-о, направи голяма грешка, като обиди нашата Садако. За нея Мако ще те разкъса на части.

Сякаш в потвърждение на думите й, жената-змия оголи тънките си като на змия зъби. Усетила, че ситуацията наистина става опасна, кралица Снежанка бързо приближи до мен и ме хвана за ръката.

— Край, повече не искам да стоя тук — капризно заяви тя. — Тези същества са ми неприятни.

— Взаимно е — веднага се отзова китсуне.

Честно казано, искаше ми се да видя как йокаите ще се разправят с високомерната кралица. Но като се има предвид, че на практика е изгубила силите си, всичко това можеше да завърши много зле за нея. А кралица Снежанка все още ми беше нужна — само тя умее да създава огледала, способни да надзърнат в моя свят. Пък и нека бъдем честни, лошият характер все още не е причина някой да бъде убит.

— Хайде да се качим горе — предложи Михайлов-старши, сякаш прочел мислите ми, и протегна ръка към белокосото момиче. — Ще ви покажа къде ще отседнете.

Той наблюдаваше всичко, което се случваше, с любопитство, и високомерното поведение на кралица Снежанка изобщо не го смущаваше. Предполагам, че възприемаше всички тези същества като неразумни деца — и като цяло беше напълно прав. Само че, според мен, има неща, които не бива да се прощават дори на деца.

— Отивам да настаним нашата гостенка и после ще се върна — предупредих аз Шики. Той и Семьонов обаче бяха толкова погълнати от разговора си, че изобщо не се интересуваха от случващото се около тях.

Междувременно Лора и Дони се бяха върнали към прекъснатия си разговор с йокаите, с които бяха развили доста приятни отношения, основани на споделената им любов към телевизионните сериали. Освен това Лора се интересуваше изключително много от съществата, а Мако и китсуне обичаха да дърдорят, макар и по доста различаващи се начини.

В асансьора се опитах да заговоря кралицата за способността й да създава ледени огледала, но момичето изцяло ме игнорира.

— А къде ще живея? — нетърпеливо попита тя. — В стаята ми ще има ли телевизор и компютър?

— Разбира се — увери я Михайлов. — Стаята за гости има всички удобства и е на последния етаж.

Веднага щом вратите на асансьора се отвориха, пред нас се появи Катя.

— Намерих!

— Какво по-точно? — попитах аз.

Кралица Снежанка величествено премина през момичето, промърморвайки недоволно:

— Тук и гадни призраци има…

За щастие, Катя или не чу думите й, или беше станала значително по-устойчива емоционално. Във всеки случай, тя не изчезна с типичното си „ой“, а продължи да говори:

— Информация за съществото с вълча глава! С много голяма степен на вероятност това е ругару.

— Кой? За първи път го чувам.

Михайлов-старши ме потупа по рамото, докато минаваше покрай мен след кралица Снежанка.

— Аз ще настаня Снежанка, а ти се захващай за работа. Няма нужда да я дундуркаш постоянно.

— Наистина ли? — попитах подозрително.

— Отгледах две деца, повярвай ми, имам богат опит с разглезени тийнейджъри — подсмихна се „татко“. — Нека Шики и Семьонов да умуват как да измъкнат йокая от затвора, а ти помогни на полицията. Ако някаква твар убива деца, тя трябва да бъде спряна.

Дори не знам кое говореше по-силно в Михайлов-старши — желанието му да ме разсее от темата за спасяването на Месиел от затвора или професионалната му учтивост. Или и едното, и другото. Но като цяло и самият аз не бях против — абсолютно не исках още някой да пострада, и особено Ада и Рая. С тях се бях виждал само няколко пъти, но момичетата наистина бяха мили, а и като цяло лично аз съм против убийството на деца, дори и на не най-добрите.

Евгений Сергеевич и кралица Снежанка излязоха на двора, а аз продължих да разпитвам моя личен призрак-хакер:

— Вече ти изпратих информацията на телефона, но накратко, това нещо е канибал…

Не можах да се сдържа да не се подсмихна.

— Наистина ли? Изобщо не се досетих по труповете.

— А ти ме изслушай! — ядоса се Катя. — Той е канибал, но не по свой избор. Това е човек, който е прокълнат като наказание за предателство, и така се е превърнал в същество с глава на вълк, и сега преследва други като него — които са предали нечие доверие и се чувстват виновни за това.

— Значи, това е по-… специфична версия на върколак? Със специфични кулинарни предпочитания.

Катя кимна.

— Приблизително. Подобно на върколаците, ругару може дори да не знае какво прави в трансформираната си форма.

— А откъде идва това проклятие?

— Разбира се, някой го е наложил — отговори момичето-призрак, намествайки очилата си.

— Аха. Значи, ако досега търсех само убиеца, сега трябва да намеря не само прокълнатия, но и този, който го е проклел?

— Явно, да — потвърди Катя, свивайки рамене. — Съвсем логично е.

Чудесно, просто прекрасно. Тъкмо се зарадвах, че най-накрая съм разбрал кой е виновен, и изведнъж всичко се оказва още по-сложно.

— Можем да намерим потвърждение, че именно ругару е замесено — продължи да обяснява момичето. — Единствено ругару разчленява хората по начин, който причинява максимална болка, обикновените върколаци не се контролират и просто убиват жертвите си. Също така на местопрестъплението би трябвало да мирише на блато.

— Блато? — учудих се аз. — Откъде в центъра на града блато?

— Не знам. Но ругару се смятат за блатни създания.

— Добре — въздъхнах тежко. — Сега ще прочета материалите, може би ще разбера малко повече.

Но преди да задълбая в това, със закъснение си спомних, че бях обещал на Джен да се свържа със следователя. Нали държаха местопрестъплението недокоснато специално за мен. Разбира се, тялото едва ли са го оставили там, но можех да опитам да погледна в огледалата и, хм, да потърся някакви остатъчни следи от блатна миризма. Кой знае?

Така че се обадих на Даниел Грант, за да проверя дали поканата му все още е в сила. Следователят вдигна веднага и така се зарадва да ме чуе, сякаш цял ден е стоял до телефона в очакване на обаждането ми.

— Ще ти изпратя адреса. Наистина се надявам да видиш нещо в огледалата, младежо. Отчаяно се нуждаем от каквато и да е следа. Това е вече трето убийство и ако скоро не разреша този случай, ще загубя чина и работата си.

— Не обещавам нищо — както винаги честно казах аз. — Но ще направя всичко по силите си. И бихте ли ми изпратили личното досие на жертвата? Дори най-добре и на трите.

— Кхм… — замисли се за момент следователят. — Това всъщност е класифицирана информация, но ще ги осигуря на моя отговорност. Съдебният експерт ще ти изпрати всичко. Знам адреса на асистентката ти.

— А имате ли някакви идеи как трите жертви биха могли да са свързани?

— Ако имах някакви идеи, нямаше да седя тук и да те чакам да се върнеш от невероятно важната ти работа извън града.

Игнорирах този доста наивен упрек.

— Тогава кога ще мога да направя оглед на местопрестъплението?

— Ще те чакам там след половин час.

— Ъ-ъ…

Исках да му кажа, че имам нужда от малко почивка, но не успях — той вече беше затворил. Какво пък, ще трябва да отида до апартамента на мъртвата медицинска сестра, след това да спася Месиел, и чак след това да си взема истински почивен ден. Някъде, където няма нито йокаи, нито призраци, нито демони.

— Катя, опитай се да намериш някаква връзка между трите жертви — помолих аз. — Ако откриеш нещо, веднага ми се обади.

— Тъй вярно! — отдаде чест Катя.

Естествено, не взех никой от йокаите или Палмърови с мен. Но Михайлов любезно изпрати иконома Хан и познавайки бойните му умения, се чувствах в пълна безопасност. Той можеше да се справи дори с демони, ако внезапно изскочат от спонтанно образувал се портал.

По пътя в колата най-накрая се обадих на Джен, за да проверя как стоят нещата в офиса. От всички хора около мен само бившата телохранителка, сега асистентка, се отнесе към случилото се в Даймънс абсолютно спокойно — не зададе излишни въпроси, не ме обвини в изчезване или че не съм споделил подробности за случилото се. Всъщност тя не прояви никакво излишно любопитство. И аз започвах да ценя това нейно качество все повече и повече.

— По регламент отчетът трябва да бъде предаден в Асоциацията в рамките на два дни от приключването на поръчката — само предупреди тя. — Можеш да го напишеш със свои думи, а аз ще го редактирам. Тогава ще се запозная и с всички подробности.

Какво пък, логиката й беше ясна — едва ли едно петнайсетгодишно хлапе би написало нещо лесно смилаемо. Може би си струваше да си припомня работата в държавните структури и да й напиша нещо бюрократично и много подробно, току-виж съм я изненадал.

— А какво става с документите от Даймъндови?

— Подготвих нашата версия. Но Евгений Сергеевич ми се обади и също поиска да прегледа документите и да направи корекции.

Тук със закъснение си спомних, че дори не го бях попитал доколко е заинтересован да се намесва в моите, засега още хипотетични, финансови потоци. Все пак в първоначалния договор беше посочено само моето име, а не семейство Михайлови.

— И какво точно иска да промени Михайлов? — попитах напрегнато.

— Не знам, все още не съм получила неговите корекции.

— Тогава първо ми подготви справка, в която подробно опиши какво точно иска да промени. И не изпращай нищо на Даймъндови, докато не потвърдя всичко.

— Разбира се. Трябва ли ти и някаква друга помощ?

— Даниел Грант ще ти изпрати личните досиета на жертвите на убиеца-канибал, трябва да се потърсят евентуални пресечни точки в тях.

— Обиждаш ни. Ние си имаме Катя, тя отдавна се сдоби с цялата информация и двете сме проучили всичко. Единственото, което ги свързва, е твоето вече практически родно училище. Вътре, разбира се, има камери, но информацията не се записва, а се предава директно на монитори. Това е общо правило за образователните институции от подобно ниво. Други варианти за намиране на някаква връзка между тях не знам.

— Остава единствено да се говори със съучениците и колегите на жертвите — заключих аз. — Ще помисля какво може да се направи по въпроса, когато се върна в училището.

Само като си представих училищната суматоха с всички тези тийнейджъри, живеещи в собствения си малък свят от тревоги, трагедии и бушуващи хормони, и почувствах лека мигрена. По-скоро пак бих слязъл в мините и бих се изправил пред кралица Снежанка и вампирката, отколкото отново да се потопя в тази тийнейджърска мелодрама.

След като приключих разговора си с Джен, се заех с материалите, които Катя беше събрала. Ругару се оказа част от северноамериканския фолклор, като повечето легенди произхождаха от Луизиана. Блата там имаше повече от достатъчно, така че нямаше нищо изненадващо, че върколаците се свързваха именно с тях. Това означаваше, че като открием хора с дори малко индианска кръв, бихме могли да съставим списък със заподозрени, способни да хвърлят проклятието. Разбира се, това е при условие, че Катя е права и убиецът е ругару.

Девона Лоурънс живееше близо до училището, но не във висок етаж като предишната жертва, а в градска къща. Помолих иконома да ме остави малко по-рано, за да мога да се разходя и да потърся призраци, които да разпитам, и дори намерих един, но се оказа „зациклен“ и не каза нищо полезно. Напоследък нещо нямах много късмет с призраците. А аз си мислех, че тази способност ще ми бъде много полезна в търсенето на каквато и да е информация.

Даниел Грант, мускулест мъж с очила и сив костюм, вече ме чакаше на входа в компанията на млад полицай.

— Добър ден — поздрави ме учтиво следователят, протягайки ми ръка.

Отговорих на твърдото ръкостискане с максимална сдържаност, за да не си счупя пръстите, и първото нещо, което попитах, беше:

— Тялото нали вече не е в къщата?

— Разбира се — кимна Даниел Грант. — Но донесох снимки и доклада. Ако видиш нещо, което е по твоята част, веднага ми кажи.

Къщата беше запечатана и на полицая му трябваше известно време, за да свали печата. Той представляваше не обикновена хартиена лента, както в моя свят, а нещо по-сложно, включително и осветено от църквата.

— За този случай използвахме редките църковни печати — обясни ми следователят. — Свещениците ме увериха, че благодарение на тях дори и най-малките следи от душата на починалия ще останат на място. Помислих си, че може да е от полза.

Иска ми се да знаех дали ще ми е от полза или не. Но е съвсем логично остатъчните изображения в огледалата да не се запазват вечно и рано или късно да избледняват, така че тези печати определено не бяха лоша идея.

Градската къща беше ниска постройка, разделена на няколко секции, като торта. Частта от „тортата“, собственост на училищната медицинска сестра, се намираше на ъгъла на сградата и можеше да се похвали с очарователна градинка.

— Съседите, разбира се, нищо не са видели или чули — продължи Даниел Грант, след като влязохме вътре. — Охранителните камери на околните сгради никого не са засекли, сякаш тя е била сама от вечерта до сутринта.

Докато вървях из къщата, се опитах да подуша нещо, с надеждата да доловя някаква блатна миризма, каквато и да е, но усетих само тежката металическа миризма на засъхнала кръв.

— Има ли някакви следи от взлом? — попитах аз, след което поясних: — Все още не съм имал възможност да прегледам документите подробно.

— Да. Няма следи от взлом, няма пръстови отпечатъци, сякаш убиецът е призрак.

— Хе, де да беше така — изтърсих неволно.

Влязох в спалнята на жертвата и осъзнах защо следователят разчиташе толкова много на мен — таванът вътре се оказа огледален. Бинго! Тук щеше да е трудно да не видя убиеца! Медицинската сестра явно е била голяма палавница в личния си живот, а и, съдейки по всичко, беше загинала в леглото. Някога белите чаршафи бяха покрити със засъхнала кръв, както и цялото пространство около леглото. Събирайки смелост, аз се насилих да надникна в папката, която Даниел ми беше дал, и видях как са лежали останките. Да, същата нелепа купчина плът и кости, в която едва се разпознаваха човешки очертания, точно като при другите жертви.

— Е? — с надежда попита следователят. — Виждаш ли нещо?

— Само минутка — помолих аз.

Застанал прав с вдигната глава, не можех да видя добре целия таван, затова намерих най-чистото място на пода в центъра на стаята и легнах по гръб. Последния път всичко се случи от само себе си — изображението се появи веднага щом погледнах в огледалото. Този път се наложи да почакам малко: отначало нашите отражения изчезнаха и стаята остана празна. След това вратата се отвори и влезе медицинската сестра. Беше ми странно да гледам всичко под този ъгъл, отгоре — като в компютърна игра. Тя беше сама и почти веднага започна да се съблича, явно с намерението да си легне. Не че бях гледал много стриптийз изпълнения, но се беше случвало, включително и на компютърния монитор, и този ъгъл беше доста необичаен дори за опитен наблюдател. След като се съблече напълно, момичето се пъхна под завивките и, за мое огромно разочарование, изгаси лампата. И не, не ме вълнуваше нейната голота — просто исках да виждам какво се случва. Отгоре Девона изглеждаше толкова мила и сладка, че потръпнах при мисълта какво щеше да й се случи след малко. Само че не можех да откъсна поглед, страхувайки се да не пропусна момента, в който ще се появи убиецът.

— Има ли нещо? — нетърпеливо попита следователят.

Аз само му изшътках и в същия момент видях вратата да се отваря. В стаята, без изобщо да се крие, влезе слаба тъмна фигура с вълча глава. Момичето я видя и скочи от леглото, но преди да успее да направи каквото и да е, фигурата с мълниеносен скок се озова плътно до нея, сграбчи я с лапи, сякаш я прегръща, и я събори обратно на леглото. А после започна истинският ужас — съществото разчленяваше горкото момиче с нокти като със скалпели с такава прецизност, сякаш познава човешката анатомия до съвършенство. А може и наистина да я познаваше.

Едва потиснах порива си да повърна, докато много внимателно наблюдавах движенията на съществото. За щастие или за съжаление, всичко се случваше в полумрак и не можех да видя всички неприятни детайли. Освен това е доста проблематично да изпразниш стомаха си, докато лежиш по гръб, но усещанията все пак бяха много неприятни. А не можех да се извърна, защото се надявах да видя нещо полезно. Към момента можех единствено да кажа, че фигурата на чудовището е доста слаба, може би дори женска. Но засега това беше само предположение.

Най-накрая съществото се насити и бързо напусна стаята през вратата, оставяйки на леглото максимално ужасяващ натюрморт. За съжаление огледалото нямаше режим за нощно виждане и не можех да видя нищо, което да подскаже самоличността на убиеца. Или по-скоро на прокълнатия. Най-малкото щях да мога да потвърдя, че това е ругару. Въпреки че все още имаше малък шанс да е някакъв друг върколак.

— Видя ли нещо? — нетърпеливо попита следователят, когато започнах да се изправям. — Убиеца?

— Да, видях го — потвърдих аз. — Но това не ни дава нищо.

— Но защо?! — негодуващо възкликна мъжът. — Поне някакви отличителни черти?!

— Убиецът беше човек с вълча глава — отвърнах раздразнено. — Най-вероятно жена.

Даниел въздъхна тежко и попита с надежда:

— С маска на вълк?

— Не, това е нещо като върколак.

— По дяволите! Така си и мислех, същество! — ядосано изръмжа следователят. — И какво да правя сега?

Разбирах го много добре.

— Единственият ви вариант е да ми се доверите. Ще направя всичко възможно, за да открия убиеца — уверих го аз и отново подуших въздуха.

Блато. Какво блато в центъра на града? Най-много канализация… Стоп. Точно така!

— Къде е канализацията в тази къща? — попитах нетърпеливо следователя.

— На минус първия етаж има котелно помещение и бойлер.

— Хайде да погледнем там.

Никога не съм бил на ти с подобни неща, но без проблем открих сивите пластмасови канализационни тръби в котелното помещение. След като ги разгледах обстойно, забелязах много хлабава връзка, която се отдели само при допир. От тръбата лъхна силна миризма на гнило и най-важното — от нея падна парче от нещо, което подозрително приличаше на плът. Аз внимателно го вдигнах и се уверих, че наистина е това, за което го помислих.

— Това човешка плът ли е? — едва ли не радостно попита следователят, изваждайки от джоба си найлонов плик и ръкавици.

— Видимо, да — потвърдих аз. — И мисля, че знам как съществото е прониквало в домовете на жертвите си.

— През такава малка тръба?

— И аз съм шокиран — признах си. — Видях това чудовище и то наистина е голямо. Но всичко сочи, че се придвижва именно по канализацията.