Алекс Кош
Лакомство за вампир (6)

Глава 6

Бях толкова шокиран, че направо загубих дар слово.

— Предполагам, че би трябвало да сте доволни от такава присъда, защото Рей Даймънд, наред с други престъпления, е отвлякъл и се е опитал да изнасили вашата приятелка — продължи следователят.

— Да, разбира се, Рей Даймънд е истински негодник и заслужава да умре — казах съвсем честно аз.

Но не и Месиел.

— И ние решихме така — кимна сериозно азиатецът, ставайки от масата. — Ако нямате какво повече да кажете, разговорът ни може да се счита за приключил. Или има нещо друго, свързано с този въпрос, което бихте искали да ми съобщите?

Ама че подлец, защо формулира въпроса точно така?!

— О, много неща искам да ви кажа — неволно се изтръгна от мен през плътно стиснатите ми зъби.

Изуми Нейджи се отпусна обратно на стола и ме погледна с интерес.

— За какво?

Тук, за мое огромно щастие, се намеси Леонард:

— Мисля, че това е достатъчно засега — каза той бързо. — Останалата информация е свързана с поръчката и не може да бъде разпространявана открито, въпреки че Асоциацията ще ви изпрати доклад веднага след проверката. Всичко е както обикновено.

— Предполагам, че тайните ви са свързани с онази снежна виелица, която се появи около планината? — предположи следователят.

Кимнах мълчаливо, само по някакво чудо не изтърсих цялата история за кралица Снежанка наведнъж.

— Но няма никаква заплаха за града?

— Асоциацията го гарантира — увери го Леонард, което ме изненада много. Мислех, че не е чул обяснението ми какво се случи в планината. А той тук дори дава гаранции.

— Добре, тогава ще го оставим така — заключи азиатецът с очевидно разочарование. — Чакам доклад от Асоциацията — той ми подаде визитка. — И ако попаднете на някаква информация за „стим“ и вампири, непременно се свържете с мен.

— Разбира се — уверих го аз. — Аз също съм против наркотиците — и не можах да се сдържа да не добавя: — Но не съвсем против вампирите.

Следователят се намръщи.

— В какъв смисъл?

— Ами, не всички вампири убиват хора и произвеждат наркотици — опитах да се оправдая аз. — Животът на вампирите понякога също е важен.

Леонард Айнс ме погледна по такъв начин, че лесно можех да прочета мислите му: „Млъкни най-после!“

— Важен е — кимна Изуми Нейджи. — Дотогава, докато не нарушат човешките закони. А вампирите правят това почти винаги. Всичко е заради усещанията, които изпитват, докато се хранят с кръв. Тя им действа като наркотик, потапя ги в лека еуфория. Представете си наркоман, чието единствено меню е наркотикът, към който е пристрастен — това при всички случаи ще доведе до престъпление — той се опомни. — Въпреки че, на кого го казвам? Вие и сами го знаете.

Кхм… ами, да, знам. Просто си мислех, че Итания реагира така само на моята кръв, но очевидно, благодарение на моята особеност, за нея аз се превърнах в най-мощния наркотик, който някога е опитвала. Оттам и това пристрастяване.

— Да, знаем — потвърди Леонард. — Но дори в такива случаи няма място за видова дискриминация; винаги има изключения. Макар че, разбира се, ако открием нещо, веднага ще го съобщим.

На такава демократична нота се сбогувахме със следователя и няколко минути по-късно вече крачехме към паркинга в компанията на двамата Палмър.

— Хайде, покажи ми! — подскачаше около сестра си Дони.

— Остави ме на мира! — въртеше се с гръб към него момичето. — Това е моето обезщетение, защо ти е да знаеш колко е?

— Любопитно ми е! Нали вече ти платиха веднъж, защо биха ти плащали още?

— Първия път беше подкуп от Ейдриън Даймънд, за да мълча за случилото се — поучително каза Лора. — А това сега е официално обезщетение, което ОСС ми дава от името на семейство Даймънд. И то е значително по-голямо.

— Уау! — възкликна възхитено младежът. — Много яко.

— Нали помниш, че едва не ме изнасилиха и убиха? — напомни му Лора. — Това не може да се изкупи с никакви пари.

Дони се смути.

— Да, разбирам, но…

— Върза се — ухили се момичето. — Разбира се, това е огромна сума. Явно Даймъндови са осъзнали, че без производството на диаманти ще станат лесни мишени за мнозина, и когато мама и татко разберат за случилото се, може да започнат сериозно да си отмъщават.

— Надявам се, че нямаш намерение да им казваш? — напрегна се Дони.

— Не, разбира се! Те първо на нас ще откъснат главите, и никога повече няма да ни пуснат от вкъщи.

Докато вървяхме по коридора, аз се оглеждах за призраци, но така и не видях. Ако бяха някъде наблизо, вече щяха да дойдат да говорят с мен. Определено бях видял призрак на покрива, но просто така да се кача там беше проблематично и подозрително, а и не съм сигурен дали той изобщо е успял да види нещо отгоре.

— Никой? — уточни Леонард, който отново беше вдигнал стола си във въздуха и сега се носеше пред нас като крайцер.

На улицата аз още по-старателно започнах да се оглеждам, все още с надеждата да открия мистериозно изчезналия Госу и да разбера от него какво се е случило с Месиел и защо той не е избягал от ОСС. Това би бил идеалният изход — Рей Даймънд е избягал от правосъдието и се крие някъде, и не е убит в мините от кралица Снежанка, след като го отвлякохме от дома му.

Естествено, не планирахме да обсъждаме нищо сериозно в сградата на Даймъндови, която на всичкото отгоре сега беше заета от ОСС. Но един въпрос все пак ме вълнуваше и аз веднага го зададох на Леонард. Дори и да ни подслушваха, щях да се радвам да чуя мнението и на следователя по въпроса — просто не ми остана време да го попитам.

— Леонард, вие, като член на управителния съвет на Асоциацията, сте наясно със ситуацията с Орлови, нали? — попитах аз.

— Разбира се — кимна той.

— Тогава защо толкова спокойно пуснаха Орлов-старши от островите след всичко, което е направил, а Рей Даймънд ще го екзекутират възможно най-бързо, в рамките на 24 часа след произнасянето на присъдата му?

Медиумът се намръщи.

— Ти сам си отговори на въпроса. ОСС се наясно, че ако случаят се проточи, Даймъндови ще задействат връзките си и все някак ще го измъкнат. Изуми се отнася към работата си много сериозно, освен това едно от децата му почина след употреба на „стим“, така че той приема лично всичко, свързано с наркотици. А предвид маниерите на Рей Даймънд, той вероятно не е бил много учтив, така че за Изуми това е станало двойно лично. Сам знаеш, че японците са обсебени на тема маниери.

Уф, значи сме имали „късмета“ да попаднем на прекалено честен следовател. Явно и Месиел е изиграл неприятния младеж прекалено реалистично — и така си е спечелил бързо производство. Понякога прекаленото вживяване в ролята си има минусите.

— Може би трябва да дадем шанс на Даймъндови да отърват младежа, а? — предложи Лора. — А после Месиел спокойно може да избяга.

Вече вървяхме по улицата, но въпреки това аз се напрегнах при споменаването на името на йокая и предпазливо се огледах.

— Изчакайте с обсъжданията, докато се качим в колата — сякаш прочел мислите ми, помоли Леонард. — Не ни трябват излишни уши — и умишлено високо добави: — дори и да не обсъждаме нищо осъдително!

За други както и да е, но техномедиумът със сигурност би трябвало да знае дали ни следят или не, а сега явно наистина ни следяха. Но като цяло идеята на Лора не беше чак толкова лоша. Единствено се притеснявах къде се е дянал Госу. Щом ОСС не са успели да разпознаят йокая в Рей, то и Госу едва ли са заловили. Но къде е тогава?

Палмърови бяха дошли със собствена кола и щеше да е странно да я оставят тук, така че Дони караше след нас, а Лора се качи в бронираната кола на Леонард, тъй като беше толкова заинтригувана от всичко, което ми се беше случило в мината, че не издържаше повече. Наложи се да й разкажа с най-големи подробности за приключенията си, докато Леонард се преструваше, че слуша музика. Впрочем, той може и наистина да го правеше, защото колата му дотолкова беше претъпкана с всякакви технологии, че нищо не му пречеше да направи запис и да го прослуша по-късно.

— Казах ти, че просто й е трябвала приятелка! — искрено се зарадва Лора, след като чу, че кралица Снежанка идва с мен в града. — Сега отиваме в Барса, така че ще й организирам кралска нощ с тур по клубове и караоке. Това за нула време ще й махне депресията!

— Мисля, че тя е прекалено асоциална за подобни купони — намръщих се аз. — Първо ще й трябва някакъв курс по общуване с нормални хора. Много професионален. Аз дори името й още не знам.

Много се надявам, че докато са в руните, съществата не могат да чуват какво говорим тук, отвън.

— Като се има предвид, че кралица Снежанка притежава цяла диамантена планина, тя може да си позволи всякакви курсове, и дори да си купи нощен клуб и да се държи там, както си иска — щракна с пръсти Лора. — А ти, като единствен, който може да преговаря с джуджетата за доставките, лесно би могъл да си осигуриш стабилен доход. И то не малък! Вярно, без Даймъндови реализацията на камъните ще е проблематична — те имат собствена дистрибуторска мрежа, име, лицензи…

— Да! И аз така реших! — зарадвах се аз, въпреки че всъщност нямаше за какво особено да се радвам. Все пак продажбата на диаманти беше тясно свързана с Даймъндови, неслучайно те дори бяха променили фамилията си, за да съответства на сферата на интересите им.

— А ти кога ще я пуснеш? — нетърпеливо попита Лора. — Много искам да се запозная с нея.

— Чак когато приключим с всичко тук и се върнем в Барса. Твърде рисковано е да го правим на това място. Даймъндови може да се досетят коя е тя, а и самата кралица Снежанка е твърде неконтролируема. Но мисля, че вече можем да освободим Шики, помощта му може да ми потрябва.

След кратко замисляне използвах душевната си енергия, за да унищожа руните и да освободя танукито.

— О! Най-накрая е топло! — радостно възкликна йокаят, появявайки се на пода на бронираната кола. — Тъпите руни оставят неприятен послевкус от усещания преди запечатването, който остава за цялото време вътре.

— Между другото, какво е усещането да си запечатан в руни? — попитах аз, след като разговорът вече се насочи към това. Бях искрено любопитен какво чувства и чува кралица Снежанка в този момент.

— Трудно е да се обясни на човек — комично сбърчи носле танукито. — Мисленето се забавя. Не виждам какво се случва навън, но все пак усещам нещо чрез теб. Предполагам, че ако говорим с разбираеми за теб категории, усещането е като човешки сън — поне на мен така са ми го описвали.

Между другото, за мен беше изненада, че йокаите изобщо не сънуват — вероятно това е свойство изключително на човешката душа.

След като чу последните новини, танукито поклати глава.

— Госу не може просто така да изчезне, определено нещо му се е случило. Иначе досега щеше да се е свързал с теб. От цялата ни шесторка… тоест, вече петорка, той е най-разумният.

— И аз така мисля — съгласих се. — Няма ли някакъв начин да го намерим?

— Разбира се, че има. Ние можем да се усещаме един друг, макар и само на близко разстояние. За начало бих отишъл до къщата, където Мес се е преструвал на онова момче, и да потърся някакви следи от него там — танукито погледна Лора и сладко присви очи. — Ще ме заведеш ли там, красавице?

Не бях забелязал йокаите да имат слабост към флирт с хора. И бих разбрал, ако Месиел е този, който флиртува, но Шики? Или просто е прекалил с аниметата, докато се мотаеше в подземната лаборатория? Садако и Мако гледаха на големия екран не само сериали, но и японска анимация. Сред местните анимета обаче не бях видял добре познатите истории от моя свят.

— Чудесна идея — зарадва се момичето, обръщайки се към мен. — Ние с Дони ще отидем да търсим Госу, а междувременно ти се опитай да говориш с Даймъндови.

Като цяло звучеше като добър план, затова решихме да го изпълним.

— Явно ще трябва да се срещна с Кристина Даймънд — предположих аз. — Щом сега тя е глава на семейството, възможно е да се опита да помогне на брат си. Освен това, аз така или иначе трябва да й докладвам — не можах да се сдържа да не се усмихна леко — за свършената работа.

Защото на практика семейството на Кристина ми плати, за да ги лиша от основния им доход. Иронията на живота. От друга страна, те отново се опитаха да ме убият, така че май сме квит.

Лора и Шики се прехвърлиха в колата на Дони и тръгнаха към извънградското имение на Даймъндови, а аз се обадих на Кристина, за да си уговорим среща. Тя изобщо не се изненада от обаждането ми, тъй като очевидно вече беше чула, че съм излязъл от мината. Естествено, веднага ме смъмри, че не съм й докладвал на мига след излизането си, но го направи някак без страст, по-скоро като рефлекс. А когато споменах, че ме е привикал следователят от ОСС, всички претенции изчезнаха и спокойно се разбрахме да се срещнем в кафене близо до хотела. Аз изобщо не се притеснявах за живота си, и не само защото Даймъндови вече нямаха причина да ме убиват, а и защото благодарение на душевната енергия на вампирката и на кралица Снежанка до края на деня щеше да е много трудно някой да ми навреди.

— Ще ме закарате ли? — леко смутено се обърнах към Леонард.

— Нали си наясно, че аз съм член на борда на Асоциацията на медиумите, а не твой шофьор? — попита плешивият медиум, но не недоволно, а по-скоро с насмешка. — Освен това, работата ми тук на практика приключи. Уверих се, че градът е безопасен, а ти подхождаш към работата си достатъчно сериозно.

— И просто повярвахте на думите ми? — не можах да устоя на желанието да не задам един напълно логичен въпрос. — Ами ако лъжа… — осъзнах, че съм казал глупост, и се поправих: — или греша и снежната буря, например, може да се придвижи към града? Или джуджетата може да полудеят и да започнат да нападат хора.

— Разбира се, за такива сериозни неща не вярвам само на нечии думи — спокойно отговори медиумът. — Аз си имам собствени методи за намиране на информация, не само от дигитални източници, но и от други. От друга страна, не мога да отговарям за всичко и ако се случи нещо лошо, това ще бъде на твоята съвест и Асоциацията ще те държи отговорен. Но пък ако не се доверяваме на собствените си медиуми, процесите на проверка на резултатите щяха да са безкрайни, тъй като работим с много нееднозначни същности.

И сам не знам на какво разчитах, тъй като Леонард още от самото начало беше заявил, че е само наблюдател. Просто при първата ни среща той беше говорил от името на Даймъндови и чак по-късно се изясни, че си има свои цели като член на съвета на Асоциацията. Но отношението му към случващото се оставаше непроменено — не искаше да вниква в нищо и не искаше да участва в нищо.

Но все пак ме закара до хотела и дори се показа на Кристина Даймънд, преди да си тръгне.

— За да не се изкуши момичето да направи още един опит да те убие — поясни медиумът. — Аз я предупредих, че повече никой медиум от Асоциацията няма да приема поръчки от тях, така че отсега нататък всички техни въпроси могат да ги решават само с теб. Не ни харесва, когато някой заплашва нашите медиуми, още по-малко, когато се опитва да ги убие.

След като направи последно внушение към момичето, поело управлението на семейната компания, Леонард ме остави пред кафенето и спокойно си замина. Огненочервеното момиче ме гледаше свирепо, докато вървях от паркинга към кафенето. Не можех да се сдържа и вървях умишлено бавно. Само погледът на момичето предизвикваше в мен такава вълна от раздразнение, че веднага ми се приискваше наистина да я ядосам.

— Не бързаш особено — недоволно измърмори тя, хвърляйки ми презрителен поглед. Наистина, в момента изглеждах, меко казано, мърляво, но просто така и не бях имал време да се преоблека.

Трябва да кажа, че въпреки неприятния си характер, момичето изглеждаше просто перфектно. Вероятно благодарение на умелия грим, защото едва ли последното денонощие е било леко за нея: затварянето на завода, спирането на добива на диаманти, арестът на брат й, а сега е станала и ръководител на компанията и е принудена да се справя с всички тези проблеми.

— А за къде да бързам? — свих рамене аз. — Може би за закуска? Не съм ял нищо от вчера.

И още щом го казах на глас, осъзнах колко гладен съм всъщност. Стомахът ми изкъркори и аз бързо продължих да говоря, за да заглуша звука.

— Така че, колкото по-скоро се нахраня, толкова по-скоро ще можем да започнем разговора си. Не обсъждам бизнес на празен стомах.

Кристина Даймънд присви очи и ме дари с унищожителен поглед.

— Не си ли прекалено нагъл?

Толкова много очаквах този момент, че с искрено удоволствие изрекох думите, които бях подготвил по пътя за насам:

— Нека си помисля — за човек, за когото са изпратили Висш вампир да го убие, аз съм необичайно нагъл и необичайно жив. Не е ли това удивително?

За момент момичето загуби строгото си началническо излъчване и през прекалено престореното й недоволство пролича неувереност.

— Не разбирам за какво говориш.

— Итания. Говорих с нея и знам, че вие сте я насъскали срещу мен.

— Насъскали? — леко нервно повтори Кристина. — Глупости. Тя просто тръгна да отмъщава за убит роднина, ние нямаме нищо общо с това.

— Но й казахте за мен, нали?

— Разбира се — вече по-уверено отговори момичето. — Все пак тя е Висш вампир. Не посмяхме да спорим с нея и й казахме всичко, което знаехме.

— А откъде разбрахте, че точно аз съм виновен за смъртта на нейния роднина?

— Бях там и те видях как слизаш от колата и изчезваш във въздуха — напомни момичето. — Кой друг би могъл да го убие?

— Добре, а експлозивите в мините също са се озовали там сами?

— Ние сме в минния бизнес, така че, разбира се, понякога се използват експлозиви — вече съвсем спокойно отговори момичето. — Защо изобщо са тези глупави въпроси?! Ти трябва да докладваш на мен, а не обратното.

Е, за разлика от мен, момичето можеше да лъже колкото си иска и да се състезавам с нея в това умение беше просто глупаво, нали аз изобщо го нямах.

— Първо закуска, после доклада — казах твърдо, решавайки да стигна до края. До края на закуската, разбира се.

— Добре тогава — студено каза момичето. — Давам ти петнайсет минути да си напълниш стомаха.

Влязохме в кафенето заедно. Аз си поръчах кафе с класическа английска закуска и без да бързам, се насладих на храната. Всичко ми беше двойно по-вкусно благодарение на това, че пред мен седеше недоволната червенокоса кучка. Едва след като демонстративно бавно изпих останалата пяна от чашата си с кафе, оставих подноса настрана.

— Сега можем и да поговорим.

— Каква е тази снежна мъгла около нашата планина? — веднага излая Кристина.

— Не съм сигурен, че планината е ваша — усмихнах се аз. — Джуджетата са живели там много преди вашата поява. Хората са били просто неканени гости в техните пещери, дори бих казал — крадци, но сега истинската господарка на планината е защитила владенията си.

— Тоест ти все още не си се разбрал с кралица Снежанка?

— О, разбрах се перфектно. Ледените парчета повече няма да се появяват — пределно честно отговорих аз, неволно докосвайки страната със запечатващите руни. — Но сега никой от вашите работници няма да може да влиза в мините.

— Но ние се разбрахме за друго!

— Договорът е за премахване на ледените парчета и за решаване на проблема с кралица Снежанка.

— И за достъпа до мината!

— Две от три съвсем не е лошо — отбелязах аз. — Впрочем, аз също смятам, че работата не е изпълнена както трябва. Така че не е нужно да ми плащате втората част от сумата, посочена в договора.

— Наистина ли? — язвително каза момичето. — Каква невиждана щедрост… Разбира се, че няма да получиш нито цент повече! Работата не е свършена! Миньорите не могат да влязат в мините!

— Но производството така или иначе е спряно от ОСС — напомних аз.

Кристина изсумтя.

— Това са само временни трудности, всичко може да се реши.

— Ами, предполагам, че е добре, че са временни. Но снежната виелица около планината ще продължи дълго и вече няма да можете да „добивате“, ако така наричате кражбата от джуджетата, диаманти — не се сдържах аз. — Освен това, джуджетата вече не е нужно да ги съхраняват в пещерите. Така че дори и да влезете в мините, едва ли ще можете да ги добивате наистина, поне не и в същите количества.

— Не разбирам за какво говориш — опита се да запази репутацията си новият шеф на компанията.

— Хайде да говорим честно — предложих аз. — Разбира се, можете да се опитате да стигнете до планините, да преодолеете снежната виелица и да започнете да преследвате джуджетата. Но не е гарантирано, че ще се получи, особено като се има предвид, че никой от медиумите на Асоциацията няма да работи с вашето семейство.

— Има и медиуми, които не са членове на Асоциацията — озъби се момичето.

Да? Не знаех.

— Успех — свих рамене аз. — Но едва ли са много. И не е сигурно, че ще успеете дори с тях.

— Очевидно не казваш всичко това просто така — отбеляза Кристина, продължавайки да ме гледа гневно. — Имаш ли някакво предложение?

— Може и така да се каже. Мога да убедя джуджетата за доставки на вече обработени диаманти. Дори няма да ви се налага да пускате отново завода, само ще трябва да продавате камъните.

Червенокосото момиче присви очи.

— И, разбира се, няма да го направиш безплатно.

— Аз ще действам като доверено лице — съгласих се аз. — И ще получавам процента си съвсем обосновано.

Странно е, но след като споменах моя дял, момичето започна да ме гледа малко по-различно. Сякаш в погледа й се промъкна нещо като уважение.

— И на каква цена джуджетата ще ни доставят диаманти?

— Осемдесет процента от пазарната стойност.

Джуджетата говореха за две трети, но при всяка сделка пазарлъкът трябва да започне със завишена цена. А и това все още са предварителни разговори.

— Съгласна съм — веднага изстреля Кристина Даймънд.

Аз леко се обърках.

— Ъ-ъ… какво?

— Съгласна съм, вълнува ме само обемът на доставките и колко бързо могат да започнат.

За такъв обрат бях малко неподготвен.