Алекс Кош
Лакомство за вампир (3)

Глава 3

За мой късмет кралица Снежанка се свести доста бързо, но почти веднага се разкри един доста неприятен факт — напълно беше загубила способността си да управлява леда.

— Съвсем ли? — ококорих се аз.

— Защитата, която изградих около планината, изискваше твърде много сила — въздъхна тежко момичето и леко се олюля.

С рязко движение се опитах да я хвана, но кралицата веднага се стегна и извика:

— Не смей да ме докосваш без разрешение!

— Вие просто изглеждахте така, сякаш всеки момент ще паднете.

— Това е временна слабост — промърмори тя. — Сега ще се оправя. Но, за съжаление, ще ми отнеме поне месец, за да се възстановя напълно.

Да кажа, че се разстроих, е все едно да не кажа нищо. Всичко, което правех, за да помогна на джуджетата, до голяма степен беше свързано с факта, че с огледалата си тяхната кралица може да гледа в други светове. Като минимум щях да имам шанс да видя новинарските канали в моя свят и да разбера какво се случва там, а като максимум — да се свържа с някой от роднините си, използвайки собствения си телефон. Щом кралица Снежанка може да хваща телевизионен сигнал, тогава може би и GSM-ът може да се справи? И изведнъж — греда.

— А огледалата, с чиято помощ гледахте сериалите, ваше величество? — попитах напрегнато. — Ще успеете ли да ги създадете? Това не би трябвало да изисква големи усилия.

— Огледала? — намръщи се момичето, сякаш се опитва да си спомни нещо. — Може би… май имаше нещо подобно… но не помня — погледът й леко се замъгли. Честно казано, в момента не изглеждаше много адекватна. — Времето, което прекарах в самота, седнала в тронната зала, сякаш ми е в мъгла… да, виждах истории от други светове! И беше прекрасно!

По дяволите, наистина — когато се срещнахме за първи път, кралица Снежанка изобщо не реагираше на външни стимули, вероятно тогава е била в транс. Може би и самата тя не е разбирала какво всъщност се случва? Но как да я накарам отново да създаде тези огледала? Всъщност в момента имах по-належащи задачи, като например да напусна върха на планината и да се върна в Барса.

— Уморена съм — с нетърпящ възражение тон заяви кралица Снежанка. — Трябва да се върна в замъка и да си почина.

— Страхотно — съгласих се аз, извадих телефона и се опитах да хвана сигнал. Уви, снежната буря, обгръщаща планината, не пропускаше никакъв сигнал. — Отличен план. Но замъкът е разрушен, а аз не знам как да сляза оттук.

Кралицата сви рамене.

— Тогава просто ще отидем при моите поданици, те ще решат всичките ни проблеми.

— Де да беше толкова лесно…

— Толкова ли си глупав? — изсумтя кралица Снежанка. — Протегни ръка и аз ще взема силата си. Енергията, която погълна от мен, ще е достатъчна, за да създам платформа и да отлетим до Белград.

Така ли се казва градът на джуджетата? Нека позная на кого е кръстен.

— Добре — веднага се съгласих аз, защото това наистина беше идеалното решение на проблема. Дори и да успеех да създам и управлявам ледената платформа, определено щях да се изгубя някъде в безкрайните коридори и разломи, които пронизваха планината.

Протегнах ръката, в която продължаваше да се усеща енергията на студа, и кралица Снежанка я сграбчи така, както удавник сламка. Всъщност сравнението на дебелината на ръката ми със сламка далеч не беше метафорично, така че пръстите на привидно крехкото момиче ми причиниха сериозна болка. Но колкото и да опитваше и да се напрягаше кралицата, аз не усетих никакво изтичане на енергия.

— Дай си ми моята енергия — повиши глас тя. — Дай ми я!

Бих й я дал, но тялото изобщо не реагираше на заповедите ми. Сякаш някъде вътре в мен се е скрило ненаситно същество, което е впило зъби в плячката си и отказва да я пусне. И дори, напротив, сякаш се опитваше да изсмуче още енергия от момичето.

— Изглежда нямам достатъчно сила, за да си върна силите — леко изненадано и дори обидено констатира кралица Снежанка, пусна ръката ми и приглади разрошената си коса. — Щом е така, то проблемът ще трябва да го решиш ти.

Момичето внезапно кихна и шокирано ме погледна.

— На мен… ми е студено? Това е невъзможно!

Мда, изглежда, че като загуби силата си, тя загуби и устойчивостта си на ниски температури. Аз самият като цяло се чувствах нормално, дори другата половина на тялото ми, тази с енергията на вампирката, усещаше само лек дискомфорт. Затова, без да му мисля много, свалих жалкото си скъсано яке, или по-скоро това, което беше останало от него, и го метнах върху раменете на кралицата.

— За какво ми е жалката ти роба? — подсмърчайки, промърмори момичето, но все пак се загърна плътно с якето. — Създай ледена платформа, а аз ще ти покажа пътя.

Ох, само ако знаеше тази арогантна красавица колко много рискува живота си, като стъпва на създадената от мен платформа. Тя дори външно изглеждаше груба и крива, като леден къс, образувал се по естествен път някъде в океана. Но важното е, че успявах да я задържа във въздуха и дори горе-долу да я контролирам, като послушно следвах маршрута, посочен от кралица Снежанка. За щастие, по пътя не срещнахме никакви врагове в бойни костюми или без, а и вампирката се изгуби някъде. Така че никой не ни попречи и след около половин час летене през подземни тунели наистина стигнахме до града на джуджетата. Леденият къс се понесе над града, привличайки вниманието на жителите му.

— Кралицата! — раздадоха се отделни викове, които мигновено преминаха в дружни овации. Нещо повече, появата ни предизвика истински фурор, джуджетата се изсипаха по улиците и започнаха да скандират: — Слава на кралицата! Слава на Роман!

— Какво викат? — намръщи се кралицата, кихайки злобно. — Как смеят поданиците ми да славят някой друг освен своята единствена кралица?!

При това тя ме погледна така, сякаш възнамерявах да заема мястото й на трона.

— Те така поздравяват всички — направих опит да се измъкна аз, но май само влоших нещата. Сега гневът на момичето се насочи основно към бедните обитатели на подземното градче.

За щастие, когато се приземихме, потокът джуджета веднага подхвана кралицата и я отнесе някъде в съседните пещери, където, очевидно, вече бяха приготвени подходящи за нейния ранг покои — не й подхождаше да бъде настанена в миниатюрните къщички. На мен Успокойн ми даде знак да го последвам в църквата, където дълго ме разпитва за всичко случило се. Не скрих нищо, включително за появата на вампирката и за загубата на силите на кралица Снежанка. Наложи се да седя на пода в поза лотос, но поне бяха изнесли всички мебели, така че нищо не се забиваше в меките ми части.

— Благодарение на кралица Снежанка планината е защитена от подлите Даймънд и другите хора — усмихнат доволно в брадата си, каза свещеникът. — Сега вече няма от какво да се страхуваме, нашите подземия са напълно безопасни. Сигурен съм, че с времето кралицата ще се възстанови, а ние определено ще се погрижим за нея.

— Отличен план — одобрих аз, вдигайки палец към Успокойн.

Честно казано, леко се бях притеснявал, че ще „окачат“ момичето на мен. Разбира се, джуджетата обожествяваха арогантната красавица, но ми беше трудно да повярвам, че ще успеят да се грижат за нея подобаващо. Най-малкото, защото тук кралицата щеше да полудее без любимата й телевизия.

— Но ще ни е необходима вашата помощ, за да придвижим нещата с външния свят. Кралицата заслужава най-добри условия на живот и за да й ги осигурим, ние сме готови да си сътрудничим с хората — джуджето ме погледна с надежда. — Надявам се, че ще станете наш представител, разбира се, не безплатно. Нашата благодарност ще бъде повече от достойна.

Ох, сякаш си нямам достатъчно проблеми. Аз и така не мога да си представя как ще се оправя с Даймъндови: дали да напусна тайно града или, напротив, да действам по-нагло и да се възползвам от защитата на Асоциацията на медиумите. Макар че, докато все още имам силата на вампирката, мога да се считам до известна степен неуязвим, но това пък означаваше, че определено не бива да се бавя с излизането навън. И, между другото, ако снежната буря около планината е създадена с помощта на силата на кралица Снежанка, то благодарение на сключения между нас договор на мен тя не би трябвало да ми причини никаква вреда. Тоест ще мога спокойно да влизам и излизам оттук. На теория.

— Ще се радвам да ви помогна, но първо трябва да разбера какво изобщо става навън — отговорих предпазливо.

— Разбира се, Роман — кимна джуджето в знак на съгласие. — Вярвам, че ще успеете да уредите всичко, за наша взаимна изгода.

При това той ме гледаше с такава надежда, че не можех да му откажа. А и освен това, да стана на практика ексклузивен доставчик на диаманти, които дори не е необходимо да добивам, определено е печеливш бизнес. И най-важното — този бизнес ще бъде лично мой, защото на Даймъндови, след като вече три пъти се опитаха да ме убият, определено няма да оставя нищо. Да, вярно, те вече имат фабрики за обработка на диаманти и дистрибуторска мрежа, а аз тепърва ще трябва да решавам тези проблеми. Но пък джуджетата някак си са нанесли своите руни върху камъните, което означава, че умеят да ги обработват по някакъв начин.

— А вие знаете ли как се шлифоват диаманти? — обърнах се с надежда към джуджето аз.

— Да ги шлифоваме? — озадачено се почеса по сивата брада той.

— Да ги оформяте в красиви фигури с правилна форма и гладки ръбове — отговорих аз, без наистина да си представям как се прави това. — Мисля, че мога да намеря точни инструкции как точно се прави.

— Камъните са красиви по природа — уверено отговори Успокойн. — Но ако е необходимо, ние, разбира се, сме способни да придадем на диамантите всякаква форма.

— Чудесно!

Може би наистина ще успея да си намеря свой личен начин за печелене на пари, който ще ме направи истински свободен! Да, Михайлов-старши започна да се отнася към мен като към пълноправен член на семейството и да ме подкрепя доста осезаемо, но за един възрастен човек да е толкова зависим от друг възрастен все пак е неудобно. Освен това, с доходите от диамантите със сигурност ще мога да си позволя много неща — собствен дом, кола, мотоциклет…

Така се размечтах, че не забелязах как няколко джуджета се втурнаха в църквата.

— Успокойн, отвън се появи ужасно тъмно същество, изисква да се срещне с медиума!

— Изисква? — повторих по инерция, въпреки че вече се досещах кой може да е. — Тогава трябва да се срещна с нея.

Разбира се, оказа се вампирката. И изглеждаше така, сякаш току-що е излязла от салон за красота, а не се е била с бойни костюми само преди половин час. Стилът на черната й рокля се беше променил на по-скромен, но не по-малко ефектен, а прическата й представляваше някаква сложна фигура, държаща се на нещо като фиба, направена от костица от човешки пръст. И имах сериозно подозрение, че съвсем доскоро този пръст е принадлежал на един от собствениците на бойни костюми.

— А, ето те и теб, сладък мой — усмихвайки се хищно, измърка тази елегантна жена. — Остави ме да оправям проблемите ти, а после избяга, значи? Колко грозно… И колко възбуждащо.

Частта от джуджетата, която не последва своята кралица, предпазливо надничаше иззад ниските къщи.

— „Сладкият“ щеше да умре, ако беше останал там — опитах да се оправдая, стараейки се да не забелязвам похотливия поглед на вампирката, от който по гърба ми пробягаха мравки.

Тя кокетно прокара нокът по една от къщичките на джуджетата, оставяйки дълбока драскотина.

— Много се уморих, докато се разправях с хората на Даймънд, и съм убедена, че заслужавам награда — тя отново облиза устни. — Имам нужда от малко кръв и ласки, за да се възстановя.

Със сигурност нямах намерение да споделям кръвта си с нея, камо ли девственото си тяло. Кой знае какви последствия би могло да има това за мен? Първо ще се консултирам с йокаите, ще получа потвърждение, че всичко е напълно безопасно, и чак тогава, и то не директно, а чрез епруветка и стерилизирана игла, ще й отделя една стотна пинта от кръвта си. И никакви ласки — как изобщо си го е въобразила. Моята роза не е цъфтяла за нея.

— Според мен вие изглеждате страхотно — съвсем искрено, особено след като не можех иначе, отговорих аз. — Не изглеждате, сякаш имате нужда от помощ. Вие буквално пращите от здраве. И, между другото, как да се обръщам към вас?

— Ами определено не с „ваше величество“ — иронизира тя отсъстващата кралица Снежанка. — Ако толкова ти е интересно, някога ме наричаха Итания.

— А сега? — не се сдържах аз. — Сега как ви наричат?

— Черната смърт — показа снежнобелите си зъби вампирката в самодоволна усмивка.

— Итания, Итания е добре — бързо казах аз. — Много красиво и необичайно име.

Все още се притеснявах, че вампирката просто от злоба може да извърши геноцид над джуджетата, затова се стараех да говоря с нея възможно най-учтиво. А и като цяло ми се искаше да установя макар и не много близък, но доверителен контакт с такова могъщо същество, защото в бъдеще тя би могла да ми помогне много, например в търсенето на Ездача на трупове. Между другото, тя наистина би могла да знае нещо за него.

Беше много странно да стоя и да разговарям насред миниатюрните и симпатични къщички, високи горе-долу до врата ми, но не рискувах да я заведа в църквата. Първо, не беше сигурно, че ще се поберем там, и второ, все пак вампир и църква са доста съмнителна комбинация, дори джуджетата да нямат нищо общо с християнството. Но ситуацията изобщо не смущаваше Итания, затова се възползвах от момента и я попитах за Ездача на трупове, Доктора и другите членове на Братството.

— Чувала съм нещо подобно — за голяма моя радост отговори вампирката, а след това веднага ме разстрои: — Но лично никога не съм ги срещала, просто не са ми интересни. Там в Братството май имало един Господар, който можел да контролира същества, по едно време го търсех, за да проверя колко е силен, но тази гадинка се скри някъде, въпреки че прерових всички Острови.

Ами да, скрил се е. В психиатрична клиника, там тя със сигурност не се е сетила да погледне.

— А защо се интересуваш?

— Трябва да убия Ездача на трупове — обясних аз.

— Сериозно?! — възхитено възкликна Итания. — Да го убиеш?! Младежо, ти все повече и повече ми харесваш!

— За съжаление нямам идея къде да го търся.

Итания замислено присви очи.

— Знаеш ли, мога да ти го намеря, но ще имам две условия.

— Какви? — попитах възможно най-спокойно, страхувайки се да не си прогоня късмета.

— Първо: в знак на благодарност ще получа твоя кръв. И не от епруветка, а от сладката ти шия — хищно се облиза вампирката.

По дяволите, тя да не чете мисли? За епруветката не го бях казал на глас.

— И второ, искам да гледам как го убиваш!

— Съгласен съм — отговорих веднага, без вече да крия радостта си.

— Отлично! — плесна с ръце вампирката. — Тогава веднага тръгвам да го търся!

И преди да успея да кажа нещо друго, тя пристъпи в сянката на една от къщичките и се разтвори в нея.

— Ъ-ъ… още сега? — беше всичко, което успях да кажа, но никой не ми отговори. Изглежда вампирката наистина беше изчезнала.

— До скоро, сладък мой — дочух тих шепот и усетих език да докосва врата ми, но когато се обърнах рязко, нямаше никого.

Застинах в очакване на още шегички от вампирката, но изглежда вече наистина си беше тръгнала. Едва след като осъзнах това, аз със закъснение съжалих, че я помолих да намери Ездача на трупове, вместо направо да го убие. Колко по-лесно щеше да е за мен! А и с нея покрай мен щеше да ми е много по-лесно да напусна планините и да се справя с Даймъндови.

Успокойн се появи до мен почти веднага.

— Тя тръгна ли си?

— Явно, да — отговорих неуверено.

С нейния характер вампирката като нищо би могла да се скрие някъде в градчето, за да се появи неочаквано. Което от друга страна нямаше да е толкова лошо, защото тогава щях да я помоля за помощ.

— Много опасно и непредсказуемо същество — поклати глава джуджето. — Не бих ви съветвал да се забърквате с такова.

— Човеко! — прозвуча взискателен женски глас.

Обърнах се и видях кралица Снежанка, вече сменила тънката си рокля с по-топли дрехи, да тича към нас между къщите.

— Та като стана дума за непредсказуемите и опасните… — неволно казах на глас аз, с което си спечелих неодобрителния поглед на джуджето.

Кралицата се приближи до мен и ме хвана за ръката.

— Човеко, спешно ми трябва помощ! Веднага! Въпросът е на живот и смърт!

— Роман — напомних й аз. — Казвам се Роман.

— Няма значение. Тук спешно трябва да ми се постави телевизор. Не един, много телевизори! Също така искам компютър. И телефон. И таблет!

Втренчих се изненадано в кралица Снежанка.

— Откъде знаете за всичко това?

Тя сви рамене.

— Видях ги в огледалата, благодарение на тях знам много за този свят.

— Значи сте си спомнила?!

— Разбира се — потвърди тя. — След като малко се възстанових от изтощението, седнах на приготвения от поданиците ми трон и осъзнах, че нещо липсва. И тогава в мен нахлуха спомени за огледалата и красивите истории, които видях там. Понякога в тях виждах и този свят, така че знам точно от какво имам нужда! Искам модерни… джа-джи! Джаджи!

— А можете ли да си спомните по-подробно за огледалата? — попитах аз, едва сдържайки нетърпението си.

И така, благодарение на това че спомените на кралица Снежанка се бяха върнали, успях да разбера, че способността й да създава огледала наистина е временно недостъпна. Това беше много разстройващо, но същевременно ми даваше надежда. Освен това, тя ме увери, че огледалата показвали само два свята: техния, тоест вече нашия, и втори, свързан с него. И интуицията ми подсказваше, че става дума именно за моя роден свят.

— А докато не си възвърна силите, имам нужда от достъп до човешката техника! — нетърпеливо заяви кралицата. — Спешно!

Изглежда това, че си спомни какво е гледала в огледалата, беше върнало и зависимостта й. И не съм сигурен, че това е добра новина.

— Снежната виелица около планините така или иначе не пропуска сигналите, така че техниката няма да е от голяма полза — отговорих по инерция и веднага съжалих.

— Значи с теб отиваме в града — уверено заяви кралицата. — И ти ще ми осигуриш всичко необходимо.

Боже мой, нямам ли си достатъчно проблеми?!