Алекс Кош
Лакомство за вампир (5)

Глава 5

Съмнителната изненада на вампирката много ме разтърси. Веднага ми мина през ума, че тези хора са умрели заради мен, въпреки че лично на мен не са ми направили нищо лошо; всъщност дори не ги познавах. Тези охранители, съдейки по това, което бях видял, и така вече страдаха под тиранията на Даймъндови, и едва ли заслужаваха такава смърт. Ако знаех, че тя може да направи такова нещо, щях да забраня убийството на хора като част от сделката, но в онзи момент подобна мисъл изобщо не ми хрумна.

В далечината се чуха бумтящите звуци на двигатели и скоро в двора на лагера се появи БМП-то на Леонард Айнс, придружено от две съвсем малко по-малко модифицирани бронирани машини, от които веднага се изсипаха десетина бойци на Даймъндови. Помислих си, че веднага ще ми се нахвърлят и се приготвих за съпротива, но вместо това въоръжените мъже образуваха плътен кръг около нас, защитавайки ни.

Във въздуха пред мен увисна малък черен дрон, от който се раздаде гласът на медиума:

— Качвай се в колата. Побързай.

Нямах нужда от убеждаване, така че послушно се пъхнах в любезно отворилата се пред мен врата.

— Жив ли си? — попита риторично Леонард, гледайки ме с интерес от луксозната си инвалидна количка. — Имаш странно излъчване, сякаш си едновременно и същество, и човек. Това резултат от способността ти да абсорбираш чужда душевна енергия ли е?

— Вероятно — кимнах неуверено.

— А аз си помислих, че си умрял, когато снежната буря се вдигна около планините. Там имаше такъв изблик на душевна енергия, че сигурно са го видели дори колегите от съседните градове.

Не знам доколко силен беше като медиум, но като че ли погледът му се задържа малко по-дълго върху местата, където бяха нанесени запечатващите руни, зад които се криеха Шики и кралица Снежанка. Това леко ме напрегна, както и фактът, че той успя мигновено да разчете временните изменения вътре в мен, дължащи се на поглъщането на душевната енергия на вампирката и на кралицата.

— Виелицата не ме плаши — отговорих бързо, неволно отстъпвайки леко назад. — А и като цяло всичко мина добре, успях да договоря мир с кралица Снежанка и да обезопася града.

Медиумът внимателно погледна дясната ми предмишница — точно там, под дрехите, кожата беше обгорена от руни, в които беше запечатана виновничката за появата на снежната буря.

— Значи имаме споразумение?

В края на краищата, той наистина усещаше нещо. Дори бих казал, че направо знаеше, съдейки по недоволното изражение на лицето му.

— Но сега хората вече няма да могат да ходят в планините?

Без никакво действие от страна на плешивия медиум, БМП-то потегли и зад прозореца започнаха да пробягват дървета.

— Да. Всъщност на практика те не са добивали диаманти, а са ги крали, и сега кранчето е затворено, така да се каже — отвърнах аз, сядайки уморено на малък, удобен стол, очевидно предназначен за гости. — Кралица Снежанка реши да защити поданиците си и създаде тази виелица, но добрата новина е, че джуджетата са готови да обсъдят условията за доставка на скъпоценни камъни.

— Значи тази снежна стена няма да изчезне сама? — попита медиумът и без да чака отговор, продължи: — Впрочем, подробностите може да ги кажеш и по-късно, особено след като добивът на диаманти е твърде важен за Островите и този въпрос ще трябва да бъде решен така или иначе. В момента повече ме притеснява появата на вампирката. Все пак това е същество от втори клас на опасност, освен това е свързано с производството на наркотици, и ОСС е особено заинтересована от нея. Как изобщо оцеля при срещата си с нея?

— Вампирите са от втори клас на опасност? — попитах аз, докато трескаво се опитвах да измисля какво да кажа. — Тогава кои същества са от първи клас?

— Към първи клас спадат различни гигантски подводни твари, дракони и някои видове демони. Но дори те не са най-опасните. Има и нулев клас на опасност, за всеки случай. Той е по-скоро теоретичен; засега все още никой не се е сблъсквал с такива същества — медиумът отново ме погледна така, сякаш използва рентгенов апарат. — Попита, защото не искаш да отговориш на въпроса ми ли?

Точно обратното, много искам да отговоря честно и изчерпателно, затова се опитвам да сменя темата. И, между другото, дори успявам да се преборя с този импулс, което е доста странно. Може би това е благодарение на душевните енергии на вампирката и кралица Снежанка?

— Да, точно за това. Отначало вампирката се опита да ме убие, но после опита кръвта ми и сега е пристрастена към нея като към наркотик. Сключих договор с нея и я изпратих да ми намери Ездача на трупове, когото трябва да убия, така че вампирката вече не е в града.

А, не, всичко си е както преди, все още не мога да си държа езика зад зъбите, просто сега успявам малко да отложа този момент.

— Защо ли изобщо попитах? — съкрушено поклати глава Леонард. — Значи изписаната с трупове буква „Р“ е била оставена за теб? Всъщност, не, не отговаряй. Не ме интересува какво си направил или как, главното е резултатът. Вампирката не е в града, това е добре. Обитателите на планината са готови да преговарят за доставки на диаманти — отлично. Сега остава само да се уредят проблемите с ОСС, и тогава най-накрая ще мога да се върна в уютния си дом в Берлин.

— И как ще уредим тези проблеми? ОСС ще ме разпитват ли?

— Не точно. Нямат това право. Аз ще присъствам по време на разговора като наблюдател и няма да позволя да те притискат, но все пак ще трябва да отговориш на някои от въпросите им.

— Някои?

— Само това, което засяга „стим“ и вампирката. Кралица Снежанка и джуджетата, това вече не е техен проблем. Още повече, че ОСС сериозно са се насочили към Даймъндови и по-специално към момчето, което отвлече Лора Палмър.

Тук пак се напрегнах.

— Към Рей Даймънд?

— Ами, да, той е един от малкото оцелели от онзи сблъсък в завода, освен това е единственият Даймънд, който е контактувал директно с мъртвия вампир. Баща му до последно се опитваше да го прикрива, но след случилото се в лагера, когато вампирката остави буквата „Р“, изписана с трупове, ОСС логично свързаха това с Рей. На Даймънд-старши поставиха ултиматум и го принудиха да предаде сина си. Така че сега, най-вероятно, той е на път към следователя или вече се намира там. Лора Палмър, между другото, също ще трябва да присъства като един от ключовите свидетели.

Тогава имаме сериозни проблеми. Все още не разбирах съвсем в какво е специализирано ОСС и какви възможности има, но след като се канеха да преследват вампири, със сигурност щяха да успеят да открият йокая на мястото на Рей Даймънд. Което означава, че Месиел трябва да избяга, преди да дойдат за него. Ако го направи, ще може дори да отвлече вниманието им, което също няма да навреди.

— С Рей Даймънд нещата не са толкова прости — предпазливо започнах аз.

— Спри, спри! — прекъсна ме медиумът. — Ще се погрижа да не те притискат, но не искам да знам подробности. Инстинктът ми буквално крещи да не чувам нищо повече за малкия Даймънд.

— Средния — по инерция го поправих аз. — И той отдавна е мъртъв, така че…

Леонард Айнс посочи ушите си с пръст и извика:

— В момента слушам класическа симфония на Бетовен през слушалките си с костнопроводяща струна, така че не мога да те чуя! Можеш да се опиташ да обясниш какво имаш предвид с жестове, разбира се, но никога не съм бил много добър в тези игри! Така че е по-добре просто да използваш това време продуктивно, като се свържеш например с твоите асистенти и йокаите си.

Медиумът демонстративно се извърна от мен, почуквайки в бърз ритъм с пръсти по масата. Изглежда не лъжеше и наистина си беше пуснал музика. Какво пък, предложението му не беше съвсем неразумно, затова веднага написах съобщение на Месиел, но йокаят дори не го прочете. Тогава му звъннах, но той не вдигна, и аз вече сериозно се притесних. Госу също имаше телефон със себе си — йокаите обикновено бяха доста умели в използването на съвременни технологии — но и той не отговори.

Привлякох вниманието на Леонард, като го потупах по рамото.

— Можете ли да разберете дали ОСС вече са се добрали до Рей Даймънд?

Медиумът уж не ме чуваше, но веднага показа на един от екраните си изглед отгоре на кортеж от две коли.

— В момента го водят за разпит в сграда, временно преотстъпена на ОСС, която се намира на територията на завода за обработка на диаманти на Даймъндови.

— А-а…

— Съдейки по разговорите, младежът не е оказал никаква съпротива, така че не са го докоснали.

— Но…

— И все още не са разбрали, че мястото на този идиот е заето от йокай — с тежка въздишка допълни Леонард. — Но не съм сигурен, че ще успее да ги заблуждава дълго. А ако сред разследващите има някой дори с наченки на способности на медиум, той веднага ще разбере, че пред него не стои човек.

Ами, не знам, аз лесно мога да различа йокай от човек, но моите способности са рядкост дори сред медиумите — йокаите могат да заблудят дори тях. Надявам се същото да се случи и с разследващите от ОСС, но така или иначе трябва да измъкнем Месиел. Може би ще е добре да включа и Палмърови? Въпреки че това едва ли е най-добрата идея — и така вече съм ги излагал и двамата на опасност повече от веднъж, определено нямат нужда от проблеми със закона.

— А вие… — започнах аз, поглеждайки Леонард.

— Не, не — бързо каза той. — Не се меся в тези работи. Моята задача като представител на Асоциацията е само да гарантирам, че никой не оказва натиск върху медиумите, никой не се опитва да ги заблуди и че те си вършат работата честно. И със сигурност нямам намерение да върша работата им вместо тях или да решавам проблемите им.

Хм, тук не съм много сигурен, че свърших работата си за Даймъндови честно. Въпреки че ми платиха за опит, и аз наистина опитах, а останалото не е мой проблем. Всъщност, основната ми задача сега е безопасно да измъкна Месиел и да се отърва от следователите от ОСС, които всъщност нямат в какво да ме обвинят. Нямам нищо общо с вампири или наркотици, по-скоро мога да обвиня Даймъндови за многократните им опити да се отърват от мен.

— Значи, отиваме на разпит… тоест, на разговор — поправих се аз и мислено добавих: „И ще действаме според обстоятелствата.“

По пътя още няколко пъти се опитах да се свържа с Госу и Месиел, но те продължаваха да не отговарят. Затова пък говорих с Дони и Лора и се уверих, че са добре. За повечето нормални хора сега беше ранна сутрин, така че те тъкмо бяха станали и се готвеха да отиват при ОСС, за да дадат показанията си. От всички ни Лора със сигурност нямаше от какво да се притеснява — тя беше станала жертва на Рей Даймънд, хората му и вампира.

Естествено, по телефона не коментирах нищо за случилото се в мините, запазвайки този разговор за по-късно. Само се уговорихме да се срещнем на място, за да се координираме, преди да дадем показания.

— Имам един въпрос — казах аз, след като приключих с телефона. — Успяхте ли да развъплътите абсолютно всеки призрак в Даймънс?

— Всички, които моите дронове успяха да открият — потвърди медиумът. — А те са доста чувствителни.

Жалко. Нямаше да са ми излишни призрачни очи и уши там, където отиваме.

— От друга страна, на моите дронове беше забранено да летят в завода — добави Леонард. — Даймъндови не искаха да видя нещо излишно там. Така че е напълно възможно някакви призраци все още да скитат наоколо.

Чудесно! Значи все още има шанс!

Пристигнахме в завода за обработка на диаманти след около петнадесет минути, но ни пуснаха вътре едва половин час по-късно, след дълги проверки. Мислех, че цялото производство е спряно по заповед на ОСС, а тук сякаш всичко продължаваше както обикновено. Докато служителите проверяваха документите ни, успях да огледам целия район с помощта на външната камера на колата на Леонард и забелязах два призрака. Единият от тях, между другото, носеше униформа на охранител, и беше същият, който ни накара да чакаме толкова дълго на входа, а другият, кой знае защо, тичаше по покрива на една от сградите.

— Вие сте за корпус 3 — насочи ни охранителят, когато паркирахме колата вътре, и смутено погледна Леонард, който излизаше през задната врата с инвалидната си количка. — Но тук нямаме стълби, подходящи за… вашето превозно средство.

И наистина, сградата явно не беше проектирана за хора с увреждания — към входната врата водеше доста стръмно бетонно стълбище. Изглежда следователите бяха заели главната офис сграда, най-вероятно защото преглеждаха вътрешната документация на Даймъндови.

— Стълби? — попита Леонард. — На кого са му притрябвали стълби?

По инвалидната количка светнаха руни и тя плавно се издигна във въздуха на около тридесет сантиметра, след което се понесе към входа на корпус 3.

— Защо не летите винаги, щом имате такава възможност? — попитах аз, докато разглеждах руните. Те не бяха много по-различни от онези, които използвах и аз. Някои от символите дори ми бяха познати, но в качеството на носител се използваше същият скъп енергопроводящ метал, който Джеймс някога беше споменал.

— Скъпо е — отвърна медиумът. — И привлича ненужно внимание. Затова не го обичам особено. Нали искаше да потърсиш помощ от призрак? Камерата не го ли показа някъде наоколо?

Ами да, Леонард нали е технически медиум — самият той не може да вижда призраци, но камерите в колата и дроновете му лесно ги забелязват. Аз, разбира се, от самото начало следях за мъжа в униформа на охранител, който се мотаеше около входа. Дори и да не бях в състояние да различа призраци от живи, както в началото на кариерата си като медиум, нямаше да е трудно да разбера, че мъжът е мъртъв, гледайки дупката от куршум точно в центъра на челото му. Съдейки обаче по плътността на тялото му, едрият охранител едва ли щеше да отговори осъзнато на въпросите ми, камо ли да ми помогне по някакъв начин.

— Здравейте — поздравих го аз.

Мъжът ме погледна внимателно.

— Това е затворена зона, достъпът на външни лица е забранен.

— Е, щом вече сме тук и сме минали през портала, значи не сме външни хора.

— Това е затворена зона, достъпът на външни лица е забранен.

Мда, все пак е зациклен. Явно това е била последната му мисъл, преди да го прострелят в челото.

— Този е безполезен — обясних на Леонард. — Може би вътре ще се намери някой по-адекватен.

Все още не бях съвсем сигурен защо ми е призрак, но по-добре беше да имам под ръка нематериален помощник, просто за всеки случай, способен, например, да подслушва чужди разговори. Вероятно си струваше да се поразходя из района и да потърся други призраци, но пък това би могло да привлече ненужно внимание към мен.

— Тогава да влезем вътре — предложи медиумът, въпреки че в неговия случай по-логично би звучало „да влетим“.

В този момент телефонът ми завибрира и получих съобщение от Лора. Те приближавали завода и ме молеха да изчакам. Най-странното беше, че ги пуснаха вътре само след няколко минути, а не ги задържаха като нас половин час.

— Ромка! — възкликна радостно Лора, прегръщайки ме. — Добре ли си?

— Да, добре съм — леко се смутих аз.

В новия ми живот не се случваше често да ме прегръщат красиви момичета. Разбира се, призраците, вампирите, Садако и другите йокаи не ги броя. Освен това, те обикновено ме прегръщаха само когато се опитваха да ме убият.

— Но си много студен! — Лора пипна ръката ми, същата, в която все още имаше някаква студена душевна енергия. — Направо леден!

— Това са просто остатъчни ефекти от контакта ми с кралица Снежанка — казах бързо. — Няма за какво да се тревожиш. Всичко ще мине до утре.

— Измръзванията са много опасни — загрижено отбеляза Дони. — Може би трябва да отидем в болница?

— Всичко е наред — повторих аз. — Просто погълнах твърде много от енергията й. После ще ви разкажа по-подробно.

— А-а — разбиращо кимнаха и двамата. — Ясно.

Не бих рискувал да говоря за случилото се на това място. Кой знае с какво може да е оборудвана сградата — микрофони, камери или просто някой да подслушва? Имам ли нужда от това? Също така не смеехме открито да обсъждаме какво и как да кажем на разследващите, само разменихме няколко думи, за да се уверим, че всички помнят „официалната“ версия, в която не се споменаваха йокаите.

— Ами, всъщност ние за нищо не сме виновни — промърмори Лора, спирайки колебливо на входа. — Но съм чувала толкова много за твърдите методи на ОСС, че пак си е малко страшно.

— Няма от какво да се притеснявате — увери ги Леонард, преди да влезем вътре. — По документи вие сте асистенти на медиум, което означава, че също сте под закрилата на Асоциацията.

Точно така, Джен ги беше оформила официално, съвсем бях забравил.

— Тогава със сигурност всичко ще е наред — облекчено въздъхна момичето и дръпна вратата към себе си.

Първи през вратата влетя Леонард на стола си, ние го последвахме. И веднага се озовахме в голяма зала, пълна с поне двайсетина души във военни униформи. Това очевидно не бяха охранителите на Даймъндови, а някои по-сериозни — покрити с руни черни дрехи, оръжия, шлемове с визьори. Сякаш се подготвяха за някаква военна операция, и изведнъж се появяваме ние.

Всички погледи се обърнаха към нас.

— Леонард Айнс — представи се медиумът, полетявайки напред. — Отиваме при Изуми Нейджи.

— Ще ви придружа до кабинета му — веднага предложи един от войниците.

Всеки от присъстващите ни гледаше така, сякаш преценява как точно да ни убие. Беше малко изнервящо, въпреки че уж бях свикнал с всякакви опасности.

— Наистина не сме направили нищо лошо, нали? — напрегнато ме попита Дони, след като минахме през цялата зала и завихме в един от коридорите. — Гледаха ни така, сякаш искаха да ни разкъсат.

— Сто процента — уверих го аз.

„Вие двамата — със сигурност — добавих наум. — Виж за себе си не съм толкова сигурен, но нали затова Леонард е тук с нас.“

Докато следвахме мъжа в черната униформа, аз се оглеждах с надеждата да видя Месиел с лицето на Рей Даймънд или някакви призраци, с които бих могъл да разговарям, но всички коридори бяха абсолютно празни. Неизвестността беше изнервяща — не можех да разбера дали са разкрили йокая или не. Какво да очаквам от предстоящия разговор и как бих могъл да измъкна Месиел оттук? И къде изобщо беше изчезнал Госу?

Очевидно кабинетът, в който следователят от ОСС се беше настанил, беше на някоя много важна клечка, тъй като изглеждаше изключително луксозен: огромно дъбово бюро, позлатени мебели, всяка от които изглеждаше като истинско произведение на изкуството, а по рафтовете стояха някакви награди. Поглеждайки за кратко грамотите в рамки, видях някаква благодарност за приноса към икономическото развитие на Златния остров. По дяволите, това беше кабинетът на главата на семейство Даймънд!

На масата седеше мъж от изтока на около четиридесет години, облечен в същата черна униформа като военните в хола. Съдейки по името, външния вид и преувеличено спокойното изражение на лицето, той беше японец.

— Изуми — кимна му Леонард, влизайки пръв в кабинета. — Доведох Роман Михайлов и неговите асистенти.

Значи се познават?!

— Добре, Лео — едва забележимо кимна азиатецът. — Искам да приключа този случай възможно най-бързо.

Уау, наистина имат много общи неща — и двамата не горят от желание да си губят времето излишно.

— Първо ще говоря с пострадалата, после с медиума — продължи следователят, ставайки от бюрото си. — Изчакайте тук, а Лора Палмър да ме последва.

И двамата с Лора минаха през вратата от насрещната страна на кабинета, очевидно водеща към заседателна зала, оставяйки ни сами. Всичко се случи толкова бързо, че дори не успях да реагирам смислено.

— Ъ-ъ… Това ваш познат ли е? — попитах изненадано.

— Засичали сме се служебно — кимна плешивият медиум. Руните на инвалидната му количка спряха да светят и тя се отпусна на пода. — След няколко години и ти ще познаваш всички ключови фигури в нашата сфера.

— А каква е общата ви сфера с ОСС? — попита Дони, поглеждайки предпазливо към вратата, през която сестра му беше изчезнала.

— Най-общо казано, смъртта, разбира се — отговори медиумът. — Всички служби на Островите на практика или разследват, или предотвратяват смъртни случаи. Църквата, Асоциацията на медиумите, медиците, СБРЗО, ОСС, полицията — пътищата ни по един или друг начин се пресичат и сме принудени да работим заедно.

Дони кимна леко неохотно.

— Логично.

Аз се разходих из офиса, разглеждайки наградите по рафтовете. Изглежда семейство Даймънд наистина бяха високо ценени не само от градската администрация, но и от Златния остров като цяло. Май започвах да разбирам защо се чувстват толкова безнаказани и правят каквото си искат в града.

Минаха двайсетина минути, преди следователят и Лора да се върнат в кабинета. Колкото и да е странно, момичето се усмихваше съвсем искрено и изглеждаше доволно от живота. И това след разговор с представител на зловещата ОСС? Много странно.

— Благодаря ви, Изуми — каза момичето.

— Съжалявам, че е трябвало да преживеете всичко това — невъзмутимо отвърна следователят. — Надявам се, че предложеното от Даймъндови обезщетение ще е достатъчно. Разбира се, то няма да излекува емоционалната ви рана, но поне ще подобри малко настроението ви.

Обезщетение? Леле, кой би си помислил! Вероятно тук работата дори не е в размера на сумата, а в самия факт, защото това означава, че Даймъндови са признали вината си. Вината на покойния Рей Даймънд, за да бъдем по-точни.

— Роман Михайлов, вие сте следващият — погледна ме следователят.

— Аз съм длъжен да присъствам по време на разговора — веднага се намеси Леонард.

— Разбира се. Стандартните правила — кимна азиатецът.

Малко по-късно, когато се озовах в заседателната зала, разбрах какви са тези стандартни правила. Леонард седеше отстрани и не се намесваше в разговора ни, докато следователят не прекрачваше определена граница, касаеща моите способности или поръчката на Даймъндови.

— Разкажете вашата версия на събитията — подкани ме Изуми Нейджи. — Как започнаха контактите ви с Рей Даймънд?

Като цяло, нямах проблем да отговарям на въпросите на следователя. Той наистина избягваше темата за мините, джуджетата и кралица Снежанка, въпреки че очевидно беше добре информиран за тях. Аз не знаех нищо за наркотиците и откровено го повтарях всеки път, когато се споменаваха. Но с удоволствие споменах срещнатия на пътя призрак, който ми беше разказал за зверствата на Даймъндови. Както и за многократните опити да ме убият и за това, че бяха изпратили вампирката в мините специално, за да ме убие. Стараех се да говоря колкото може повече, за да не му давам възможност да задава въпроси, които биха могли да ме принудят да говоря за йокаите, и наистина темата така и не се повдигна.

— Вампирът, който убихте в завода — смени темата в един момент следователят. — Как го направихте?

— Способностите на медиума са секретна информация, която може да бъде получена само след специална заявка до Асоциацията — намеси се Леонард.

— Сами знаете колко е трудно да се убие вампир. Тези същества са невероятно издръжливи и способни на регенерация — твърдо каза следователят. — Мен ме интересува не толкова способността, колкото самият метод — това е било мигновено убийство на същество от втори клас на опасност. В бъдеще това знание би могло да спаси много животи.

Леонард Айнс се намръщи.

— Тук ще те разочароваме, на подобни подвизи е способен само Михайлов — той ме погледна въпросително. — Мисля, че младежът може да обясни как точно го е направил, но без да го записваш. И това трябва да остане строго между нас.

Замислих се за момент и кимнах в знак на съгласие.

— Добре.

Следователят дори се наведе над масата, чакайки отговора ми.

— Целият съм слух.

И аз наистина разкрих способността си да абсорбирам способности на същества и че за убийството на вампира използвах душевна енергия на трупояд. Като цяло, след като за мен знаят в СБРЗО, болницата и Асоциацията на медиумите, сериозно се съмнявам, че способността ми може да се счита за тайна.

— Жалко, че този ефект не може да се постигне с технически средства — заключи следователят. — Но бих искал да ви помоля за евентуално сътрудничество в бъдеще, ако отново се сблъскаме с вампир.

— Принципно нямам нищо против — отговорих аз, без да се замисля. Все пак, ако ще сътруднича на ОСС, към мен очевидно ще има по-малко въпроси.

— По принцип вие потвърдихте това, което вече знаех — заключи след известно време следователят. — Свободен сте.

— Наистина ли? — попитах изненадано. — А какво ще се случи с Даймъндови? Те ще получат ли някакво наказание за отвличането на Лора и че планираха да я убият?

Следователят поклати глава.

— Това е извън вашите компетенции.

— Хайде де, Изуми — намеси се Леонард. — Ние ти казахме за способностите на Роман и ти сътрудничихме във всичко. Не се дръж така.

— Е, добре. Мисля, че ще се радвате да научите, че Рей Даймънд ще бъде съден за по-сериозно престъпление — производството и разпространението на наркотика „стим“. Мисля, че присъдата ще бъде произнесена тази вечер. Неговият баща, Ейдриън Даймънд, е отстранен от поста ръководител на компанията за това, че е гледал през пръсти на начинанията на сина си, а мястото му временно ще заеме Кристина Даймънд.

Бях малко объркан.

— Присъда? Толкова бързо?

— На Островите производството на наркотици се наказва много сурово, и ние не обичаме да се бавим по тези въпроси. Освен това бяха събрани множество доказателства за престъпленията на Рей Даймънд, включително и убийство. Така че той вече е изпратен в столицата, където ще бъде съден и най-вероятно утре ще бъде екзекутиран.

Екзекутиран?! Разбира се, радвам се, че в случая с Рей Даймънд правосъдието щеше да сработи както трябва, ако беше жив, но сега как ще измъкнем йокая?