Алекс Кош
Лакомство за вампир (19)

Глава 19

— Първо ще дам някои указания, а после заедно ще отидем на място, максимално отдалечено от града, за да проведем няколко експеримента. Честно казано, трябваше да го направим по-рано, но не мислех, че проблемът е толкова сериозен.

— И аз — кимнах. — Това, което със сигурност не бих искал, е да излагам хората около мен на опасност.

Икономът се намръщи, или по-скоро очите му се превърнаха в тесни цепки, които внимателно се взираха в Князев.

— А вие сигурен ли сте, че можете да гарантирате безопасността на Роман? Защото последните действия на СБРЗО изобщо не внушават доверие.

— Това мога да го гарантирам лично — уверено кимна демоноборецът.

Икономът обаче не се задоволи само с думите му, а настоя да получи разрешение от Евгений Сергеевич Михайлов — моят условен баща. Не чух за какво точно говориха, тъй като Князев се отдръпна от нас, но разговорът продължи поне петнадесет минути.

— Михайлов даде зелена светлина — каза той, след като се върна. — Но още няколко от вашите хора ще се присъединят към нас.

— Добре. Тогава можем да тръгваме — милостиво разреши икономът.

Вярно, първо трябваше да изчакаме Князев да уреди някои въпроси. По-конкретно, той сериозно се нахвърли върху демоноборците, които се бяха опитали да ме отведат насила. Икономът обаче някак си изчезна от колата незабелязано, връщайки се няколко минути по-късно с капучино и огромен сандвич с любимата ми иберийска шунка. И как изобщо знаеше, че обичам точно този вид сушено свинско месо? Никога не го бях споменавал.

— Но как? — не можах да се сдържа да не попитам аз.

Наблизо нямаше нито магазини, нито кафенета.

— Това ми е работата — невъзмутимо отвърна икономът.

Изгълтах сандвича и кафето и дори успях да се обадя в лабораторията на Шики, за да му разкажа за двойното проклятие на момичетата. А танукито се зарадва така, сякаш е чул добра новина.

— По-добре двама, отколкото нито един! — оптимистично заяви той. — Домъкни ги тук, ще се оправим.

— Не става така. Не мога просто да хвана две ученички и да ги докарам в лабораторията.

— Защо? — учуди се Шики. — Мислиш, че ще се съпротивляват? Макар че, да, ти си физически много слаб, не можеш да се справиш с момичетата, особено с две едновременно. Ще изпратим Месиел да ти помогне.

Въздъхнах тежко, без дори да се опитвам да му обяснявам в какво точно е проблемът.

— В момента имаме по-важна работа. Довечера ще се върна и тогава ще мислим.

Вероятно бях прекалено оптимистичен, тъй като не се знаеше как ще завърши днешното ни пътуване. Може, например, да ме затворят в някоя тъмница, за да не привлека вниманието на демоните. Или, обратното, да ги привлека, но само в определено време и на определено място.

— Какво може да е по-важно от двама потенциални ругару? Докато ти някъде се разхождаш, те биха могли да изядат двама практически невинни човека — танукито изсумтя. — „Практически“, защото би трябвало да имат някакво чувство за вина, за да привлекат вниманието на тези същества.

— Шики, наистина имам по-сериозни проблеми в момента — повторих търпеливо.

— Порталите на демоните? — насмешливо попита йокаят. — Знам за тях. Но това наистина ли е проблем? Дори да реагират на теб, ние просто ще покрием тялото ти с руни и ще те скрием от тях. Даже нещо повече, можем да ги нанесем върху душата ти така, както ти направи с нас. Мога сам да го направя.

Бях малко изненадан от толкова просто решение.

— Сериозно ли?

— Забрави ли, че си онмьоджи? Руните са нашият начин за решаване на почти всеки проблем.

Честно казано, танукито наистина ме успокои. В края на краищата, дали ще се крие йокай от църквата или аз от демони — принципно разликата не е чак толкова голяма.

— Всъщност на нас така или иначе ни трябва поне приблизително да разберем механизма на разломите и да получим информация за реакцията им на твоето присъствие — прозвуча приглушеният глас на професор Семьонов. — Затова планирам да се присъединя към вас с моето оборудване. Не вярвам на тези от СБРЗО, в лабораторията си нямат нито един свестен специалист.

— Може да е опасно — напомних аз.

— Точно затова ще вземем охрана със себе си. Освен това, ти си с Хан, така че със сигурност ще бъдем в пълна безопасност.

Аз, разбира се, не омаловажавам бойните умения на иконома, но все пак това са демони… Впрочем, с нас ще е добре въоръжен и най-важното — имащ огромен опит в борбата с демони отряд на СБРЗО. Вероятно напразно се тревожа.

— Също така с мен ще дойдат Мако и Садако — продължи професорът. — Момичетата сами пожелаха да ме придружат.

Хм… Садако всъщност може да е опасен боец, но за Мако не съм толкова сигурен. Доколкото разбрах, тя може само да хипнотизира хора, да променя външния си вид и… да удължава врата си, така че не е кой знае какъв боец. От друга страна, дори не мога да си представя как ще общуваме със Садако без нея, след като тя слуша жената-змия като родна майка. А и кого друг да изпратим? Шики е твърде забележим, Месиел току-що се е върнал от екзекуцията си, а кралица Снежанка сега е без сили, а и едва ли би се съгласила да ни помогне.

Така или иначе, предполагам, че се тревожа напразно. Заедно с хората на Князев се събираше значителна ударна сила, която нямаше да има проблем да се справи с демоните, ако, или по-скоро „когато“, порталът се отвори. Следователно, предстоящите ни експерименти не би трябвало да създадат особени проблеми.

— Добре, но вземете със себе си няколко литра маслена боя и повечко енергопроводяща хартия — помолих професора.

— Боя? — учуди се той. — Защо? О, както и да е, няма значение, ще имаш боя! Отивам да се приготвя!

С демоноборците тръгнахме около двадесет минути по-късно и карахме около час. На около половината път до целта ни към нас се присъедини познатата ми мобилна лаборатория на Семьонов. Общо, освен микробуса на професора, се бяха събрали шест бронирани машини на СБРЗО. Мислех, че планът е да се отправим някъде в гората и полето, но Князев ни заведе на съвсем различно място. Насред полето се извисяваше нещо като Колизеум или стадион: гигантска чаша от бетон и стомана, издигаща се на десетки метри, обградена от квадратни кули. Фасадата на цялото съоръжение беше прорязана от дълбоки пукнатини, дълги по няколко метра, сякаш нещо се е опитвало да се измъкне отвътре.

— Що за място е това? — попитах аз, когато стигнахме до огромна, настръхнала от стоманена арматура входна арка и слязохме от колите.

Мако и Садако веднага се озоваха до мен, заставайки тихо от двете ми страни, сякаш наистина възнамеряваха да ме защитават. Икономът също беше тук и честно казано, имах много повече доверие в него. Начинът, по който удържа контролирания от вируса Палмър-старши в болницата, определено заслужаваше уважение. Още няколко добре въоръжени бойци на Михайлов стояха малко по-настрана, готови да се включат във всеки един момент.

— Арена за контрапортали — обясни ръководителят на СБРЗО, докато хвърляше любопитни погледи към йокаите, и особено към криещата се под своята шапка Садако. Бях изненадан, че не зададе никакви въпроси, решавайки да приеме присъствието им за даденост. — Преди „Куполът“ пренасочваше прехванати портали от Лимба в такива точки, където избивахме демоните с оръдията на кулите.

Хм… бях си мислил за нещо подобно, когато за първи път научих за защитната система на Островите с пренасочване на порталите.

— Но проблемът беше, че като се появяваха на едно и също място, порталите изтъняваха пространството — намеси се професор Семьонов, докато оглеждаше с присвити очи монументалното съоръжение. — И с всеки нов разлом тяхното ниво се покачваше все по-бързо. Затова учените изчислиха, че в идеалния случай всеки нов портал трябва да бъде пренасочван на минимум десет километра от местата на порталите от последния месец. Това до голяма степен би запазило целостта на границата между световете.

— Арените станаха нерационални за използване и решиха да се откажат от тях — продължи Князев. — Но сега случаят е от тези, когато една арена ще ни дойде много добре — той махна на хората си. — Поставете картечници на кулите, там би трябвало стойките да си стоят. Паркирайте машините на четирите изхода. За съжаление, портите така и не бяха възстановени след последната сеч. Тогава се отвори портал от седмо ниво и се появиха демони, подобни на митичните мантикори, с размерите на слонове. Те оставиха онези следи от нокти по стените.

Ама че „нокти“, с такива можеш и кола на две да срежеш. Не бих искал да се срещам с такова същество.

— А ако привлечем тук портал от същото високо ниво?

— Не — успокои ме Семьонов. — Научно е доказано, че пространствените граници се възстановяват напълно в рамките на десет до тридесет дни. А за да започне границата да изтънява, ще трябва на едно и също място да се отворят поне десет портала.

— Системата „Купол“ съхранява информация за всеки портал, отварян някога, и тук не се е появявал такъв от почти шест месеца. Така че всичко ще бъде наред — имаме капацитета да отворим три или четири портала без никакви последствия — увери ме Князев и се обърна към Семьонов. — Поставете оборудването си при този вход, нашите специалисти ще направят същото.

— „Специалисти“ — подигравателно го имитира професорът. — Двойкаджии, завършили академията само по чудо и с много молитви. Аз самият съм обучавал някои от тях, или по-скоро се опитах. Нямаше голяма полза.

Той махна на хората на Михайлов, назначени да го охраняват, и микробусът влезе през портата, а ние го последвахме. Арената се оказа изненадващо равна, почти като футболно игрище, само че значително по-голяма. Тук-там по земята се виждаха вдлъбнатини и белези от експлозии, но очаквах далеч по-големи разрушения. Знаейки, че демоните ще се насочат директно към мен, решихме да отворим портал на противоположната страна на Колизеума и в случай на сериозна опасност да се оттеглим през полето, давайки на бойците в кулите достатъчно време да застрелят демоните.

— Нямам търпение да изследвам разлом и живи демони! — потривайки развълнувано ръце, каза Семьонов. — Това ще е прекрасно!

Определено имахме различни представи за прекрасно. Но оптимизмът на Семьонов безусловно ме радваше. Именно такива целеустремени хора обикновено намират решения на действително сложни проблеми.

Садако ме дръпна за ръкава, привличайки вниманието ми към себе си.

— А демоните може ли да се ядат?

— Ъ-ъ… — погледнах въпросително Мако, но тя само сви рамене. Затова отговорих честно: — Не знам дали имат някаква душевна енергия, която да може да се погълне. И дали няма да има последствия по-късно.

— А ти не си ли ги пробвал на вкус? — продължи да пита Садако.

Направих гримаса.

— Не! Уф, ама че гадост.

Но после се замислих. Каква ли способност бих придобил, ако погълна душата на демон от Лимба? Това е толкова интересно, колкото е рисковано и глупаво.

— Можеш да опиташ, но съвсем малко — позволих й аз след кратка пауза. — И ако не ти хареса, веднага изплюй тази гадост.

— Добре — кимна сериозно Садако, придържайки широкополата си шапка.

Аз също реших да се подготвя за срещата с демоните и да нарисувам на арената няколко руни „духовен удар“ — достатъчно големи, за да унищожат дори демон с размерите на слон. Взех кутия боя, смесих я с кръвта си, пробих дупка в нея и започнах да рисувам. Естествено, нарисувах най-голямата руна от противоположната страна на арената, където планирах да се позиционирам при „призоваването“ на портала. Ако нещо се обърка, щях да мога бързо да се защитя. Останалите руни разпределих равномерно по целия път до частта от арената, където трябваше да отида след появата на портала.

За щастие, почивката по пътя беше достатъчна, за да възстановя горе-долу силите си. Разбира се, нямах указател на обема на душевната ми енергия, както е в компютърните игри, за да съм наясно колко ми е останала. Вътрешното чувство за празнота беше измамно, понякога се засилваше, понякога отстъпваше на заден план, но интуицията ми подсказваше, че в един момент може просто да не преценя силите си и да загубя съзнание.

— Готови сме — информира ме Князев. — Свързах се с „Купола“ и ги помолих да не прехващат никакви портали в радиус на километър от нас. Можем да започнем, когато кажеш.

— Казвам — усмихнах се аз и мигновено се озовах заобиколен от тълпа учени, начело с вечно разрошения Семьонов.

— Тогава да сложим датчиците!

Каза го толкова зловещо, сякаш планираше да ги разположи на някое интимно място. Не-е. Що за глупави мисли! И въобще, защо, по дяволите, той пое контрола над учените от СБРЗО и най-важното, защо те са толкова склонни да му се подчиняват?

— Благодарение на Шики имам устройства, способни точно да измерват обема на освобождаваната душевна енергия — продължи Семьонов, хвърляйки надменен поглед към колегите си от СБРЗО. — Затова ще се опитаме да разберем колко трябва да освободиш, за да привлечеш вниманието на Лимба.

— Или може би е било просто съвпадение — казах тихо, без сам да го вярвам. Но надеждата, както се знае, умира последна, може да мести планини и въобще е много силна жена.

Малко по-късно стоях на мястото за призоваване на портала, покрит целия с някакви безжични датчици и със слушалка в ухото за връзка със Семьонов. И изобщо не им беше жал за техниката, въпреки че щом порталът се отвори, цялата щеше да умре.

Мако, Садако, Князев и икономът Хан стояха на десетина метра от мен. Професорът им беше забранил да приближават повече, за да не „създават ненужни разсейвания“. Още няколко бойци пазеха до изхода, където бяхме разположили микробуса на Семьонов и кола на демоноборците като преграда. Точно там трябваше да избягаме, ако нещо се обърка, цялото оборудване на учените също беше съхранявано там. Останалите демоноборци бяха разпределени по кулите и колите в пълна бойна готовност. Не разбирах обаче как щяха да комуникират с Князев — може би с помощта на жестове.

— Започвам! — за всеки случай извиках аз.

Бяхме се разбрали, че ще освобождавам енергията много бавно, с дълги паузи, за да се определи точно момента, в който порталът ще започне да се заражда. И се оказа, че това не е лесна задача — винаги съм имал проблеми с контрола. Човек с лекота може да стегне или отпусне бицепса, но как да го стегне постепенно, като поддържа еднакво усилие в продължение на минута? Приблизително подобен проблем стоеше сега пред мен.

„Плавно — заповядах си мислено, представяйки си нещо като скала с максимална стойност от сто процента. — Много плавно, по пет процента наведнъж, после задържам.“

Процесът потръгна и половин час по-късно бях освободил около половината от душевната си енергия. Тогава спрях, защото над мен се появи първата черна мълния. Не можах да се сдържа и тихо изругах. Толкова ми се искаше нищо да не се случи. Както се бях уговорил с професора, веднага върнах душевната енергия обратно в тялото си, но това не спря образуването на портала.

— Портал от трето ниво — извика Князев. — Оттегляме се!

Отстъпихме към центъра на арената и вече оттам продължихме да наблюдаваме образуването на портала. Раздаде се добре познатото гадно свистене и черната паст на портала зейна. Всъщност за първи път наблюдавах процеса на формирането му от началото до края отблизо, без изобщо да се притеснявам за безопасността си. И как иначе с такава охрана.

Но после все пак се оттеглихме под прикритието на колите при учените. И веднага от портала изскочиха познатите ми демони-чакали. Щом десетина от съществата докоснаха земята, Князев даде команда, вдигайки юмрук, и от всички страни се раздадоха изстрели, превръщайки съществата буквално в кайма само за две минути.

— Трябва да проследим колко бързо ще расте до Роман — каза Семьонов и извика на учените от СБРЗО: — Включваме новото оборудване и измерваме параметрите на портала!

Изглежда най-голямото оборудване на учените беше някак защитено от енергийните удари на порталите, докато датчиците се оказаха слабо звено, което трябваше да се обнови.

След няколко минути професорът ме хвана за рамото.

— Скрий напълно енергията си и се върни при портала. Трябва да проверим от какво разстояние му въздействаш. Ако се появят демони, тогава…

— Аз ще отида с него — прекъсна го икономът Хан.

Но аз успях да стигна до портала без никакъв проблем.

— Когато си наблизо, порталът постоянно и бързо набира енергия — съобщи ми в ухото Семьонов. — Сега искам да видя доколко този процес е свързан с разстоянието. Бавно се отдалечи от портала в посока към нас.

Скоро Семьонов потвърди нещо много важно — на разстояние двеста метра от мен порталът напълно спираше неестествено бързо да натрупва енергия. Спряхме точно на края на арената, под защитата на бойците на Михайлови и на СБРЗО, сякаш това място беше специално проектирано да използва странната ми способност да влияя на портала.

— Не е чак толкова зле — въздъхнах с облекчение. — Само двеста метра.

— Това е прекрасно! — радостно възкликна Семьонов. — А сега се отдръпни няколко крачки, открий максимално енергията си и да видим колко бързо порталът ще премине на следващото ниво.

И наистина, когато напълно освободих душевната си енергия, порталът скочи до четвъртото ниво само след пет минути.

— Пет пъти по-бързо от обикновено — обясни за мен Князев.

Отново се чу гадното свистене, порталът се разшири и веднага се появиха „ротаните“. И отново от кулите прогърмяха изстрели и десет от двадесетте същества бяха мигновено убити. Останалите дружно хукнаха в моята посока, без да обръщат никакво внимание на хората, стоящи на другите изходи на Колизеума.

— Интересът им към теб се потвърждава! — възхитено възкликна Семьонов, като в този момент заприлича максимално на „док Браун“ от филма „Завръщане в бъдещето“. — Чудя се дали искат да те изядат или да те заловят?!

— Хайде да не проверяваме — казах бързо и неволно направих крачка назад.

Изстрели от кулите успяха да унищожат още седем същества, но три стигнаха до нас, макар и тежко ранени. Сега вече откриха огън шестимата, отговорни за нашата безопасност на земята, и бързо се справиха с чудовищата. Последното довърши икономът Хан, като буквално го наряза на парчета с едва различима във въздуха тънка златна нишка. Явно това беше неговата способност, макар че е възможно да използва някакъв вид супер тънка нано-нишка — по-късно непременно трябва да се поинтересувам.

Садако се приближи до мен и се оплака:

— Не успях да ги пробвам.

— Мисля, че ще имаш още възможности — опитах се да я успокоя, потупвайки я по гърба. Изненадващо, но тя отдавна не предизвикваше неприязън в мен и аз се отнасях към нея като към малко „особена“ тийнейджърка.

Князев я погледна и най-накрая реши да ме попита:

— Слушай, нали тя се опита да те убие при първата ни среща.

— Не, онази беше друга. Тази Садако е моя приятелка.

— Ама че приятели имаш — подсмихна се демоноборецът.

„О, и представа си нямаш“ — помислих си иронично.

Порталът беше затворен преди появата на следващата група демони, като това се случи по много банален начин: двама демоноборци дотичаха с куфари, отвориха ги, натиснаха копчета и два ярко бели лъча енергия се изстреляха нагоре, като буквално изтриха черния портал.

— Това ли е всичко? — неволно се изненадах аз.

— Това е невероятно сложна техника, която консумира огромно количество енергия — възмути се един от учените от СБРЗО. — Освен това използването й изисква определени умения — да се намираш на правилните точки на портала в точното време.

— Извинете — леко се смутих аз.

При следващия експеримент Семьонов ме помоли да освободя малко по-малко количество душевна енергия от това, което провокира отварянето на портала. И, за моя голяма радост, черните мълнии на разлома така и не се появиха, дори след половин час.

— Разбира се, щеше да е по-добре да те наблюдавам по-продължително време — замислено каза Семьонов, докато оглеждаше приборите си. — Но като че ли няма никаква реакция и за начало това е достатъчно. Сега ще проведем по-интересен експеримент. Трябва да видим колко бързо ще се появи порталът, ако освободиш цялата си енергия наведнъж. И какво ще стане с него, ако стоиш наблизо.

Князев се намръщи.

— Това не е ли твърде опасно?

— Опасно е, разбира се — въодушевено потвърди професорът. — Но нали за това дойдохме тук!

Отново се оказах на другия край на арената, където веднага максимално освободих душевната си енергия. Порталът не се появи мигновено, а след около петнадесет минути, също както когато освободих само половината енергия, затова пък беше два пъти по-голям от предишния. И черните мълнии, от които се формираше, се оказаха с дебелина на вековно дърво, а и бяха многократно повече.

— Пето ниво! — шокирано възкликна Князев, който отново беше застанал до мен да ме пази, точно като иконома и йокаите. — Бързо скрий енергията си и да се оттеглим на триста метра! Само това ни трябва — да нарасне до шесто!

За първи път виждах толкова голям портал — изглеждаше наистина ужасяващ, сякаш пред нас се е отворила истинска космическа черна дупка. И през ум не ми мина да се опитвам да посрещна демоните до портала и да активирам руната. Интуицията ми подсказваше, че оттам ще се появи нещо много опасно и за мен ще е по-добре да се озова възможно най-далеч от тези същества. С моя късмет може би дори си струваше да погълна душевна енергия на трупояд от гривната и да се скрия в стената на арената.

Когато стигнахме до портата, Князев заповяда на войниците:

— Не пестете патроните! Щом порталът се отвори и се справим с демоните, веднага ще го затворим!

За съжаление, не можехме да затворим портала, преди да се е оформил напълно. Първо трябваше да се освободи натрупаната енергия и чак тогава да се нанесе удара, в противен случай можеше да се предизвика наистина мощен взрив. Точно затова „Куполът“ само пренасяше порталите, а не ги унищожаваше.

— Портал от пето ниво! — възхитено възкликна Семьонов. — Не съм си и мечтал, че ще имам такъв късмет!

Все пак имахме коренно различни представи не само за красивите неща, но и за това какво е късмет. Макар че може би наистина ни беше провървяло — демоните, които излязоха от портала от пето ниво, се оказаха не чак толкова големи, само колкото вече известните ми „ротани“. Жалките три метра височина. Само дето кожата на тези беше лъскаво черна, а по цялото им тяло се виждаха бели петна — враснали в плътта лица. Според мен дори не човешки, макар и близки като форма, по-скоро приличаха на хиперболизирани зъбати маски с черни празни очни кухини и усти, разтворени за ужасен вик.

— Какви са тези твари? — попитах предпазливо Князев.

— Плачещи — навъсено отвърна демоноборецът. — Много неприятни противници — след което вдигна ръка и заповяда: — Огън!

Само че от кулите по някаква причина не прозвуча нито един изстрел. Лицата по телата на черните демони изведнъж започнаха да крещят и да реват в истерия с най-различни гласове — от груби мъжки до бебешки.