Алекс Кош
Лакомство за вампир (16)

Глава 16

Само това ми липсва. Разбира се, исках да си намеря извинение да пропусна физическото, но нападение на демони ми беше малко прекалено.

— Ти си нов и сигурно не знаеш къде е входът към убежището — каза Ада, оставайки абсолютно спокойна. — Ела, ние ще ти покажем пътя.

Как така „не знаеш“? Трудно беше да не се забележат огромните стоманени врати между библиотеката и склада с надпис „Убежище“. Само че дали изобщо трябва да оставам в училището? Ако порталът се е отворил твърде близо до сградата, за мен е абсолютно нежелателно да съм до него, тъй като присъствието ми не само ще привлече демоните, но и би могло да повиши нивото му. Разбира се, винаги по навик сдържах душевната си енергия и демоните не би трябвало да я усетят, но по време на пробното излизане с Князев „чакалът“ въпреки това продължи да ни преследва. Със СБРЗО така и не успяхме да проведем повече тестове, за да определим доколко съм невидим за демоните, когато съм напълно „затворен“, дали разстоянието влияе на това или някакви други фактори. Освен това оставаше и самият портал и евентуалното му усилване — тук изобщо не се знаеше дали това е свързано с моята душевна енергия или е достатъчно присъствието ми някъде наблизо. Също така не се знаеше и радиуса на такова въздействие. Така че за мен сега беше по-добре да се кача в колата на Хан и да се махна оттук възможно най-бързо.

— Да вървим! — Ада ме хвана за ръка и ме задърпа след себе си. — Входът е до стълбите, сега би трябвало да го разпечатват.

Въпреки че имах други планове, непременно трябва да ескортирам момичетата до убежището и да ги предам на учителите, за да не ме последват. А след това трябва някак си да стигна до паркинга, там в колата беше не само Хан, но и гривната ми. Способността на трупояда сега ще ми е много полезна — демоните ще са твърде заети да ме изкопават от земята и ще мога да подготвя гофу „духовен удар“ и да се бия с тях, ако е необходимо. Спомням си, че последния път се справиха чудесно срещу обитателите на Лимба, а имам цяла раница с празни листове за гофу.

— По-бързо! — побутна ме в гърба Рая, виждайки, че не бързам да стигна до убежището.

Ние вече си бяхме на приземния етаж, дълбоко в складовите помещения, така че бяхме сред първите при убежището. Отгоре се чу шум и тропот на крака и на стълбите се появиха ученици, водени от охранител. Той отвори тежките стоманени врати и започна да вкарва всички вътре. Момичетата пристъпиха напред и ме дръпнаха след себе си, но аз си издърпах ръката.

— Момичета, още няма да ходя в убежището, имам много важна работа.

— Пак ли?! — шокира се Рая. — Там долу също има тоалетна!

— Не става дума за това — отвърнах раздразнено. — Не забравяйте кой съм, медиумите работят със СБРЗО.

Потокът от хора, бързащи към убежището, ставаше все по-голям и ние само им пречехме, застанали по средата на тунела.

— Но…

— Вървете долу — казах твърдо и преди да успеят да продължат да спорят, хукнах нагоре по стълбите срещу тълпата.

След като стигнах до първия етаж, аз се обърнах към пълното с ученици стълбище. Уф, изглежда ми се размина, момичетата не ме бяха последвали.

— Младежо, трябва да слезете в убежището — обърна се към мен един от учителите, отговарящи за евакуацията.

По дяволите, няма да е лесно да се измъкна. Никога вече няма да оставям гривната си в колата — щях просто да мина през стената и да стигна където трябва. А сега какво да правя?

— Хей, ако сте си забравили нещата в час, ще ги вземете по-късно! — извика учителят на някого, който вървеше в обратна от стълбите посока.

Докато беше отклонил вниманието си от мен, аз побързах да вляза в една от празните класни стаи, чиито прозорци гледаха към противоположната страна спрямо главния вход. От тази страна порталът не се виждаше, което, за съжаление, означаваше, че се е появил точно до паркинга. Разбира се, нямаше мрежа и нямаше начин да се свържа с Хан, нито дори с Князев. Телефонът обаче все още работеше, което означаваше, че порталът се е появил, но все още не се е активирал. Доколкото знаех, вълната от енергийно изкривяване, която повреждаше електрониката по подобие на ЕМП, се отприщваше точно в момента на появата на първите демони, а след това се усилваше с всеки преход към ново ниво.

Отвън се чу ужасен тътен и прозорците по целия етаж се пръснаха, засипвайки крещящите от болка ученици.

— Внимание! — чу се заповеден женски глас. — Тичайте към убежището, там ще ви окажат първа помощ! По-бързо!

Сега вече порталът определено се беше активирал, а телефонът ми се беше превърнал в безполезна тухла. Реших да изчакам, докато училището се изпразни, и се скрих зад учителското бюро, където започнах да рисувам руните на „духовен удар“.

— Има ли някой тук?! — учителят, когото бях срещнал по-рано в коридора, надникна в класната стая и без да чака отговор, продължи нататък.

Изглежда евакуацията в убежището беше към своя край и той правеше последен обход. Чудесно, значи отсега нататък ще мога спокойно да се придвижвам из училището. Трябваше само да стигна до паркинга и да се кача в нечия кола. Или да изчакам пристигането на екипа на СБРЗО, може сред тях да има някой от познатите ми и той да ми помогне да се махна оттук възможно най-бързо.

След като приготвих десетина гофу „духовен удар“, аз излязох изпод масата и надникнах в коридора. Всички прозорци бяха счупени, навсякъде имаше разпръснати парченца стъкло, но изглежда евакуацията беше завършена, а демоните все още не се бяха появили. Това беше добър знак.

Отвън проехтяха изстрели. Хвърлих се към прозореца с изглед към двора и видях черния разлом на портал, отварящ се точно до главния вход. От първия етаж беше трудно да се види нещо повече, така че трябваше да се кача по-високо, поне до втория. Оттам успях да видя, че първите демони вече бяха излезли от разлома и училищната охрана встъпва в битка с тях. Няколко десетки стреляха с автомати по познатите ми „чакали“. Съдейки по всичко, порталът беше от приблизително трето ниво — бях ходил с Князев на затварянето на такъв. За щастие, демоните излизаха от портала на малки групи и първи, както в компютърна игра, вървяха най-слабите. Това се обуславяше от факта, че с всяка изминала минута отвореният портал се насищаше с енергията на този свят, ставайки все по-силен. Освен това периодично претърпяваше скокообразно увеличаване на размера си, позволявайки на по-големи същества да преминават.

— Какво е това?! — прозвуча студен женски глас и аз усетих как буквално ме повдигат от пода за ухото. — Михайлов, какво правиш тук? Трябва да си в убежището!

Обърнах се и видях Белова в целия й блясък. В смисъл, че тя някак си беше успяла да се преоблече в бойна екипировка, което я правеше да изглежда още по-съблазнителна. Свободни сиви панталони, тежки ботуши, потник и два меча, преметнати през гърба й. По дяволите, тя изглеждаше като женска версия на Вещера.

— Ау! — извиках аз, докато трескаво се опитвах да измисля как да отговоря на войнствената учителка. — Не мога да остана в училището, още повече в убежището.

— Това пък защо? — подозрително попита тя, продължавайки да ме държи за ухото.

И как сега да се отърва от нея? Не исках да се разкривам пред Белова, но не виждах други варианти. Освен това беше малко вероятно учителката да е свързана с проклятието — тя не приличаше на някой, който ще отмъщава на ученичка, особено по такъв подъл начин.

— Аз съм медиум — отвърнах, извадих от вътрешния джоб удостоверението си от Асоциацията и й го показах. — И не бива да съм близо до портал, защото той може да реагира на присъствието ми.

— Медиум? — каза Белова озадачено и най-накрая ме пусна. — Да допуснем. Но какви са тези глупости за портала? Защо изобщо би реагирал на теб?

— Имам много високо ниво на душевна енергия — обясних аз, разтривайки пострадалото си ухо. — Тя привлича демоните. А присъствието ми наблизо някак си кара порталите от Лимба скокообразно да растат.

Жената недоверчиво ме изгледа от горе до долу.

— Звучи като пълна глупост.

— Ако телефоните работеха, щях да се свържа с Князев, той щеше да потвърди всичко.

— Князев? — попита жената с внезапен интерес. — Познаваш ли го?

— Разбира се — потвърдих аз.

— Това обаче не доказва нищо.

През целия ни разговор не спирах да поглеждам през прозореца с крайчеца на окото си и успях да забележа кога порталът започна да се разширява. А беше минало съвсем малко време от появата му.

— Порталът вече преминава на следващото ниво! — посочих аз. — Това определено е свързано с мен!

Белова погледна през прозореца.

— Това е просто съвпадение.

Невероятно силен и неприятен скърцащ звук проряза ушите ми, от който зъбите мигновено ме заболяха.

— Не е! Ако остана тук, ще продължи да се разширява! И всички демони ще нахлуят тук!

Преходът към следващото ниво задейства нова енергийна вълна, значително по-силна от предишната. Остатъците от стъкло изхвърчаха от прозорците, някои дървета в градината бяха откъснати и влачени по земята. Колите на паркинга бяха напълно унищожени — те се струпаха на купчина до стената на сградата, наподобявайки сметище. Белова и аз едва успявахме да се задържим на крака, или по-скоро учителката го направи и предпази мен от падане.

— Не знам дали си измисли всичко това или не, но убежището е затворено, а в училището става все по-опасно — каза бързо жената. — Като учителка, аз съм отговорна за учениците си и ще те измъкна оттук.

— Точно за това говоря! — зарадвах се аз.

Междувременно от разширения портал се появиха вече познатите ми „ротани“ — четириметрови демони с усти и очи по цялото тяло. Охраната засили стрелбата, но срещу подобни същества огнестрелните оръжия не помагаха много, така че в битката се включиха и владеещите някакви способности — полетяха огнени топки, мълнии и прочие офанзивни техники. Между другото, сред тях видях и проблясващи златни нишки, явно икономът Хан също участваше в битката с демоните.

— Да тръгваме — дръпна ме за ръката Белова. — Имам мотоциклет на паркинга.

— Но порталът унищожава електрониката — напомних аз.

— Моят е стар модел, няма какво да се унищожава — махна с ръка учителката. — Побързай!

Докато излизахме от класната стая, хвърлих последен поглед през прозореца и видях как в двора на училището влизат черни бронирани машини. Изглежда СБРЗО най-накрая пристигнаха. Но въпреки това демоните бяха твърде много — те се промъкнаха през кордона на охраната и се втурнаха към училището. И съдейки по посоката им на движение, на всички целта им бях аз.

— Демоните тичат към нас! — предупредих Белова.

— Точно към нас? — изсумтя тя, но все пак изтегли мечовете.

Тъкмо стигнахме до първия етаж, когато се чу силен трясък и през счупен прозорец в сградата влетя един демон. Но беше прекалено голям за отвора, така че му се наложи да изкърти стената, за да попадне вътре.

— Отдръпни се! — извика учителката, бутайки ме настрани. Но не прецени силата си и аз бях отхвърлен пет метра назад, ударих се болезнено в стената и ми секна дъха. Сякаш беше решила да ме убие, преди демоните да го направят.

Белова атакува демона от разстояние — с вълни, създадени с помощта на удари с мечовете. Сестра ми беше демонстрирала подобна способност, само че ударите на учителката по история бяха далеч по-мощни и буквално режеха парчета плът от „ротана“. Две откъснати ръце полетяха настрани, последвани от главата, но това не спря демона — явно мозъкът му, ако изобщо имаше такъв, се намираше някъде другаде. Демонът продължи да се движи и опита да се вреже с цяло тяло в жената, но тя го посрещна с кръстосани мечове и въпреки огромната разлика в масата им, с лекота го отблъсна от себе си.

В този момент стената до мен експлодира и в отвора се появи още един „ротан“. Белова се обърна и хвърли в него един от мечовете си, уцелвайки го точно в средата на торса. Мечът веднага се взриви, разкъсвайки демона на малки парченца. Бях облян с кръв и парчета плът, които веднага започнаха да горят кожата ми, но повече се бях притеснявал да не ме ударят парченца от меча, затова просто облекчено въздъхнах. Очевидно оръжието се беше разпаднало на молекули, без да остави нищо от себе си.

— Не стой така! — извика Белова. — Бягаме към спортната площадка!

Сякаш съм седнал да почивам по своя воля!

Изправих се на крака, грабнах по едно гофу „духовен удар“ във всяка ръка и последвах Белова. Кожата ми все още пареше, но болката беше поносима, като леко слънчево изгаряне. Но тенденцията не беше добра — кръвта на някои демони беше киселинна и изглежда се бяхме натъкнали точно на такъв вид. Вярно, киселината не беше чак толкова силна, тъй като дрехите ми останаха цели и ме болеше само откритата кожа.

Следващият демон се появи от прозореца между Белова и мен. Веднага влях енергия в двете гофута и ги активирах в демона. Ефектът им най-много напомняше на кратко включване на фенерче в тъмното, само че светлината на „духовен удар“ не разпръсваше тъмнината, а унищожаваше плътта на демоните. Атаката ми съвпадна с удара на меча на Белова, така че главата му полетя в едната посока, а в другата… нищо не полетя, защото „духовен удар“ буквално разтвори демона. Изглежда, че в паниката си бях вложил твърде много енергия в атаката.

— Сега вече вярвам, че си медиум — изненадано каза Белова, продължавайки да тича към изхода. — Отличен удар. С такива способности би могъл да помогнеш за защитата на училището.

— Най-добре ще помогна, като се отдалеча максимално от портала — изсумтях аз.

Изтичахме от сградата и се озовахме на спортната площадка. Днес тук трябваше да се проведе часът по физическо, а сега, сякаш като подигравка, по розовата писта, надпреварвайки се, тичаха три демона.

— Още способен ли си да ги атакуваш? — попита Белова, спря и вдигна меча пред себе си.

— Да — потвърдих аз. — Но атаката действа само от близко разстояние и няма да имам време да ги убия всичките.

— Няма проблем. Започни от най-близкия.

Жената пристъпи напред, прикривайки ме от демоните, и нанесе вълнов удар с меча си по единия от тях, след което се впусна в близък бой с втория, поемайки цялата инерция с меча си, преди да се плъзне настрани. Мечът проблесна и две от устите на „ротана“ паднаха на земята. Впрочем, на него му оставаха още двайсетина. Третият демон се втурна към мен, ревейки с десетките си усти в унисон.

„Духовен удар“ го улучи право в гърдите, оставяйки дупка с ширина около метър, но това не спря демона и той продължи да се носи към мен. Чувствайки се като цирков артист на арената, аз се гмурнах като риба през тази дупка и се озовах зад съществото, като веднага активирах още две гофута в него.

Междувременно Белова направо танцуваше с двата демона, като елегантно избягваше атаките им. Мечът й проблясваше като сребърна светкавица, отново напомняйки за „Вещерът“, а парчета „ротанска“ плът летяха във всички посоки. Но въпреки ловкостта си, жената все пак получи доста сериозна рана в рамото, където демонът я ухапа. Уцелвайки момента, активирах „духовен удар“ и унищожих единия от демоните, а с втория Белова се справи без особени затруднения.

— Моторът ми е зад ъгъла, на паркинга за служители — дишайки тежко, каза учителката, извади някаква тубичка от джоба на панталона и започна да излива съдържанието й върху рамото си.

Сега, застанал до нея, с ужас видях, че демонът наистина й е нанесъл сериозна рана. И съдейки по отпуснатата й ръка, Белова вече не беше способна сериозно да се бие с демоните. Сериозно се усъмних, че изобщо ще успее да кара мотора с една ръка.

Завихме зад ъгъла и се озовахме пред малкия паркинг за служители. Веднага разбрах кое е превозното средство на Белова — хищен черен мотоциклет, нещо спортно и явно много бързо.

— Можеш ли да караш? — дрезгаво попита жената.

— Не — отговорих честно.

Мечтаех за мотоциклет, но никога не бях карал дори мотопед.

— Тогава дръж кормилото!

Белова ме настани на мотоциклета пред себе си, после извади колана си, преметна го около нас и се пристегна към мен, притискайки гърдите си в гърба ми. Аз хванах кормилото, а върху дясната ми длан легна ръката на учителката.

— Тръгваме! — предупреди ме тя и мотоциклетът рязко потегли.