Алекс Кош
Лакомство за вампир (22)

Глава 22

— И какво означава това?

— Когато унищожавахме чакалите, един от тях, вместо да се опита да се добере до теб като всички нормални демони, изведнъж побягна обратно в портала. Не помня да се е случвало нещо подобно — каквото и да се случва, демоните никога не се опитват да се върнат в Лимба.

— Може би това е първият демон-пацифист в историята? — предположих аз. — Или може да си е спомнил, че е забравил чайника на котлона?

— Възможно е. Но най-вероятно причината е в черно-белия му цвят.

Да, вече и сам се бях досетил, че клоунът пак е избягал. Явно ме беше подвел да преследвам частица от него в света на въображението му, докато той беше избягал оттам и беше завладял тялото на демона.

— Това означава, че ще се върне — тежко въздъхнах аз.

Въпреки че, разбира се, клоунът се храни с души, а тъй като демоните нямат такива, африканското божество може просто да умре от глад там. Но нещо ми подсказваше, че няма да имам такъв късмет.

След като заех изправено положение на седалката, аз неволно погледнах в огледалото за обратно виждане и застинах, не вярвайки на очите си.

— Не!

Прокарах ръка по главата си и осъзнах, че съм станал абсолютно плешив.

— Кхм… много съжалявам, намерихме те в това състояние — смутено каза Князев.

— Предполагам, че е защото си погълнал душевната енергия на Садако — намеси се Семьонов. — Постъпил си доста безразсъдно — нали вече изяснихме, че кичурите ти изчезват напълно, след като способността престане да действа.

— Нямах избор — въздъхнах аз, докато мислено се проклинах. — Това беше единственият начин да оцелея. Но сега стилът ми ще се промени за дълго време. Добре, ще започна да нося бейзболни шапки, всякакви шапки… ще създам ново модно движение.

— Не се притеснявай, ще отидем в лабораторията, ще измисля нещо — уверено заяви Семьонов. — А и задачката е интересна…

— Мисля, че трябва да се сложи край на експериментите с Роман — навъсено каза икономът. Изненадващо, но дрехите му все още бяха в перфектно състояние. Или беше успял тайно да се преоблече? — Повече на никого няма да позволя да подлага Роман на опасност.

Той погледна многозначително първо Семьонов, а после и Князев.

— Не съм си го и помислял — направи гримаса Князев. — Имам петима мъртви и седем ранени. Освен това вече получихме основната информация за това как порталите и демоните от Лимба реагират на Роман. Достатъчно, за да разработим първичен план за действие, който ще осигури безопасността на жителите на града.

Всъщност, ако този план не включва да ме затворят в някое подземие, аз съм напълно съгласен с него. Дори ако ми прикрепят бронирана кола с демоноборци, за да ме пазят, щях да го преживея, макар че ще трябва да измисля някакво логично обяснение за училището.

— За този план ще разкажете на Евгений Михайлов лично — студено каза икономът. — Каза, че иска да ви види утре сутринта. Вече му съобщих какво се случи днес.

Князев въздъхна тежко.

— Разбира се.

— Бихте ли ми разказали накратко за този план? — попитах аз. — Все пак той засяга преди всичко мен.

За щастие, бяхме установили един доста интересен факт: когато съм в безсъзнание, душевната ми енергия сама се скрива. Имаше смисъл, иначе всеки път, когато заспя, наблизо щяха да се отварят портали от Лимба. Също така беше абсолютно нежелателно да се появявам в радиус от половин километър от вече отворени портали и, ами, да освобождавам напълно душевната си енергия. По принцип, нищо сложно. Освен това щяха да ми дадат специален телефон, който щеше да работи дори след като е попаднал под енергиен удар на портал. Щяха да ми прикрепят и човек за в случай, че трябва спешно да се евакуирам по-далеч от портала. Е, и особено важен бонус за Князев беше самото ми присъствие, което щеше да служи като стръв за демоните, тъй като, нетърпеливи да ме погълнат, те изобщо не обръщаха внимание на демоноборците, които ги убиваха. Така че моето присъствие близо до портала правеше работата на бойците на СБРЗО практически 100% безопасна, което беше особено важно при отваряне на портали от високо ниво. Разбира се, не беше безплатно, все пак щях да рискувам живота си.

— Условията ще обсъдите утре с Евгений Михайлов — отново се намеси икономът.

От една страна, беше ми приятно, че са загрижени за мен и не желаят СБРЗО да ме използва като стръв, но от друга, напоследък имах чувството, че Михайлов-старши прекалено активно се намесва в неща, които принципно засягаха само мен. Първо с добива на диаманти, после с опита да се спре спасяването на Месиел, а сега и с намесата му в работата ми със СБРЗО. От друга страна, аз продължавах да съм зависим от Евгений Сергеевич, провеждах изследвания в неговата лаборатория и с „неговия“ учен, а и йокаите все още живееха в неговия дом. В тази светлина покупката на хотела и бара от Джен изглеждаше просто брилянтна идея, която в бъдеще щеше да ми позволи напълно да се отделя от семейство Михайлови и да прекратя намесата им в моите дела. И отново, нямам нищо против Евгений Сергеевич, но каквото е мое, си е мое.

— Кой и какво ще обсъжда утре тепърва ще решаваме — не можах да се сдържа и прекъснах иконома. — Аз имам последната дума и засега всичко ме устройва.

Азиатецът кимна мълчаливо, без дори да помисли да спори. И както обикновено, от лицето му изобщо не можеше да се разбере дали осъжда малкия ми демарш, или просто го отбелязва.

— Предлагам да се отправим към града — заключи Князев, оглеждайки преценяващо първо мен, а после и иконома. — Всички са уморени. Останалите въпроси ще решаваме утре.

Интересното е, че много ясно си спомнях как контузих и двата си крака, когато се бих със Садако и клоуна, а сега се чувствах отлично. Дори раздразнението по кожата ми от кръвта на демона беше изчезнало напълно. Единственото нещо, което издаваше всичките ми злополуки днес, бяха скъсаните ми и изцапани дрехи.

Мако и Садако вече се бяха съвзели и седяха тихо в съседната бронирана кола. Реших да се върна с тях, тъй като микробусът на Семьонов беше целият покрит с кръв и останките на учените. Разбира се, никой не обвиняваше Мако — Князев много добре разбираше, че тя е била под контрола на друго същество. Други демоноборци може би щяха да гледат йокаите накриво, но тези бяха усетили влиянието на клоуна от първа ръка и можеха само да проявят съчувствие.

— Съжалявам — каза тихо Мако, когато бронираната кола потегли. — Не исках никого да убивам.

Бяха й дали нови дрехи в замяна на оцапаните, дори бих казал, прогизналите от кръв. В несъразмерно голямата камуфлажна униформа тя изглеждаше особено сладка и уязвима, докато Садако беше отказала униформата и продължаваше да носи роклята си, която сега беше осеяна с дупки от куршуми. Поне раните по тялото й бяха зараснали, сякаш никога не ги е имало. Да, в това отношение е прекрасно да си йокай… въпреки че и самият аз някак си бях успял да излекувам раните си по краката, най-вероятно когато погълнах душата на клоуна. Жалко само, че косата ми не порасна отново.

— Вината не е твоя — уверих я аз. — Всичко е наред.

— Под влиянието на това същество дори аз нападнах собствения си командир — неочаквано ме подкрепи шофьорът.

В колата бяхме петима, включително шофьора и седящият до него млад демоноборец. Аз и йокаите се бяхме настанили на задната седалка по такъв начин, че някак си се озовах притиснат между тях.

— Никога не съм яла хора — промърмори Мако. — А сега буквално усещам как плътта им се усвоява вътре в мен. Отвратително е.

Исках да й предложа класическия метод — да пъхне два пръста в устата — но замълчах. Въпреки че, след като видях устата на жената-змия, в нейния случай можеха да се използват два юмрука.

— Разбира се, че веднага повърнах всичко, което изядох! — обиди се Мако. — Но въпреки това остана малко в стомаха ми.

По дяволите, пак казах на глас това, което си мисля. Не е добре така.

— Дъхът ми е с вкус на човешка плът! — продължи да се възмущава Мако.

— Извинявай — смутено казах аз.

— И аз се извинявам — намеси се Садако.

— За какво? — попитах по инерция.

— Не знам. Всички се извиняват.

Като цяло, пътуването обратно до града си беше веселба. Вероятно щях да се чувствам по-добре, ако бях в една и съща кола със Семьонов и иконома Хан, дори разговорът с тях щеше да е по-забавен. А най-смешното беше, че се оказах извън контекста — йокаите и демоноборците обсъждаха някакви телевизионни сериали и местни новини, за които никога не бях чувал. Добре поне, че йокаите не казаха и дума за новата ми прическа, въпреки че погледите им ясно показваха, че и двете бяха забелязали промяната.

За щастие, в ръцете си имах телефон, който беше оцелял след всички отваряния на портали благодарение на това, че е бил прибран в екранирания багажник. Така че можех спокойно да си прочета съобщенията. Естествено, повечето бяха от Аделия, която много настойчиво се интересуваше къде съм избягал в самия разгар на битката с демоните. Джен потвърждаваше покупката на имота, а Дони питаше кога можем да се видим и ми предаваше поздрави от Лора. Имаше и съобщение от Марго Морети, която беше нетърпелива да се срещне с мен и обещаваше да доведе истински африкански шаман. Но дали изобщо ми беше нужен, след като клоунът вече го нямаше в нашия свят? Може би само да си поговорим, за да съм подготвен за завръщането на африканското божество. По-точно, ако се върне, все още имаше шанс за щастлив край, при който той умира в Лимба.

Прибрахме се късно вечерта. Икономът веднага изчезна, отправяйки се да докладва на Михайлов-старши, а аз придружих Мако и Садако долу, където намерих Шики да спи на лабораторната маса. Изглеждаше доста сладък, легнал по гръб и с лапички, събрани върху пухкавото му коремче.

— Върнахме се! — извика вървящият зад нас Семьонов.

Шики веднага скочи на задни лапички и се изпъна като пустинна мишка.

— Не спях — той се прозя и огледа компанията ни. — Всички ли се върнахте? Изглежда дори цели.

Моята благородна плешивина той сякаш изобщо не забеляза.

— Роклята ми е скъсана — не се съгласи с него Садако.

— Да, това е загуба, съпоставима със загубата на глава — съгласи се танукито. — Сигурен съм, че Госу би ти съчувствал.

Садако изсумтя ядосано и побърза да напусне лабораторията, а след нея тръгна и Мако, хвърляйки недоволен поглед на танукито.

— Какво ти става, да не си станал на грешната лапа? — ехидно попита професор Семьонов.

— Може и така да се каже — раздразнено изсумтя Шики. — Увлякох се по нещо и не усетих как съм заспал.

— Сигурно е било нещо много важно, а? — заинтригувано попитах аз. — Намерил си решение на някой от проблемите? Научил си нещо ново за проклятието ругару?

— О, да — съгласи се танукито. — Само не съм сигурен, че ще ти хареса.

Ами да, разбира се, глупаво е да разчитам на добри новини. Мисля, че се превръщам в закоравял песимист.

— Целият съм в слух.

— Нашите руни за откриване на проклятието — онези, които реагираха при допир с човек. Разглеждах варианти как да ги използвам за залавяне на ругару и за лечение. И се оказа, че те реагират не само на прокълнатия човек, но и на този, който е хвърлил проклятието.

— Какво-о?! — шокирах се аз.

— Да, да, възможно е да съм допуснал малка грешка, когато съставях руната за търсене — изсъска танукито. — Мразя да греша! Но изглежда има вероятност едното от момичетата да е прокълнато, а другото — тази, която я е проклела. Макар че, разбира се, още не си проверил всички в класа, така че е възможно да има и трети човек, който е проклел и двете.

Хванах се за главата.

— Това не е много добре…

— Аха. И трябва да провериш целия си клас — съгласи се танукито. — Но все още не съм измислил как да различим прокълнатия от проклинащия. Да го кажем така: „миризмата“ на проклятието и при двамата ще бъде горе-долу еднаква и аз все още нямам идея как да уловя разликата. Ако обаче хванем всички, на които реагира руната, в лабораторията без проблем ще идентифицирам ругару.

— А защо това не може да се направи в училище?

— Аз мога единствено да активирам проклятието, като така ще принудя ругару да се трансформира и да се нахвърли върху жертва, преизпълнена с чувство за вина. Не искаш това да се случи пред хора, нали?

— Не искам — промърморих аз, опитвайки се да осмисля каква е вероятността едната приятелка да е проклела другата. По-скоро бих повярвал, че някоя завистлива съученичка е проклела и двете, но какво ли знам аз за женското приятелство?

Танукито примигна с мънистените си очички.

— Тогава, ако не искаш тази нощ да убият някого, по-добре е да ги хванем още сега.

Погледнах го подозрително.

— Защо толкова настояваш да отвлека момичетата? От много силен научен интерес?

— Разбира се! — ентусиазирано възкликна танукито. — Никога не съм виждал подобно проклятие и ще ми бъде много интересно да видя как действа. А и искам да науча самия ритуал!

Е, за едно нещо беше прав — през нощта ругару можеше да убие още някой, но отвличането очевидно не беше най-доброто решение. По-добрият вариант беше да се проследят момичетата, ако през нощта напуснат домовете си.

— А сега кажете как вървят нещата с изучаването на връзката на Роман с разломите от Лимба — смени темата танукито, след като осъзна, че не подкрепям желанието му да докараме момичетата.

Докато Семьонов му разказваше всичко, което ни се беше случило днес, аз със закъснение си спомних кой тук липсваше.

— Шики, а къде е Месиел?

— Горе, при кралица Снежанка — отвърна танукито. — Двамата доста бързо намериха общ език. Аристократи, и така нататък. На една вълна, видимо.

Признавам, това малко ме изненада. От друга страна, кой, ако не учтивият бакенеко, би могъл да се сприятели със самотната и високомерна кралица? Очевидно е, че тя е любителка на котките, а от Месиел сякаш се излъчва лека котешка аура.

Заинтригуван, се качих горе и повиках Катя.

— О, не, Рома, какво е станало с косата ти? — възкликна момичето, появявайки се от най-близката стена. — Моите съболезнования.

— Ще порасне отново. Видя ли къде е Месиел?

— В стаята на онази неприятна дама — намръщи се момичето. — Гледат нещо по телевизията и активно го обсъждат. Аз там не ходя, не я харесвам.

— Разбирам те много добре — съгласих се аз. — Слушай, би ли могла да проследиш две мои съученички с помощта на камерите? Има шанс да забележим, ако някоя от тях се окаже ругару.

— Вече го правя — отвърна доволно Катя. — Аз тук не си губя времето, знаеш. Въпреки че камерите около домовете им покриват далеч не всичко. Бих те посъветвала за такива неща да си наемеш няколко призрака, такива, които могат да се движат свободно из града, и да сключиш договор с тях. Има подобни споменавания в документите на Асоциацията.

— С радост бих го направил — въздъхнах аз, спомняйки си Мей Ли. Такава помощничка щеше да ми е много полезна. — Но да се намери подобен на теб призрак и да се сключи договор с него не е лесна задача. В момента разполагам само с йокаи, а тях не мога да ги изпратя да шпионират някого, самите те се нуждаят от постоянно наблюдение.

— Да, трудно е да си нурарихьон — важно кимна Катя.

— Кой?!

— Така наричат княза на йокаите, техния водач — обясни момичето-призрак. — Ти нали обикаляш из района и ги събираш тук. След време ще събереш цяла комуна, а след това може би дори малка армия.

Неволно потръпнах.

— Надявам се да не се стига до това, твърде проблемно ще е. Добре, ако видиш нещо на камерите близо до домовете на момичетата, веднага ми кажи — помолих аз. — А аз ще отида да поздравя Месиел.

Беше ми много любопитно какво правят те с кралица Снежанка, така че се качих горе и почуках на вратата на стаята й.

— Влез — чу се гласът й в отговор. Когато отворих вратата и надникнах вътре, чух разочарованото: — О, това си ти. Какво искаш?

— А ти кого очакваше? — попитах изненадано.

Кралица Снежанка се беше разположила в голямо меко кресло, обградена с пакети чипс, и гледаше едновременно няколко телевизора. Облечена в елегантна бяла пижама и пухкави пантофки, тя изглеждаше като типичната лъскава кифла от американските ситкоми. Образът се допълваше още повече от плакатите с герои от различни сериали, окачени по стените. Кога изобщо беше успяла да си ги набави?

— Мес. Пратих го за закуски — недоволно обясни тя, като ме изгледа от глава до пети. — Какво си направил с косата си? Изглеждаш просто отвратително, макар че ти и преди не беше красавец. И откога минахме на „ти“, медиуме?

— Откакто започна да живееш в тази къща и стана напълно зависима от нас — отговорих спокойно. Събитията от днешния ден определено не предразполагаха към учтивости с това арогантно момиче. Или жена. Все още не бях решил какво да мисля за нея.

На вратата се появи Месиел в човешкия си облик. Елегантен както винаги, въпреки че беше облечен в анцуг, той все още изглеждаше като звезда от корейски сериал.

— Роман, здравей — той стисна рамото ми за поздрав. Освен това, благодарение на възпитанието си, йокаят старателно отмести поглед от плешивата ми глава. — Чух, че си срещнал сестра ми и си успял да я спасиш от влиянието на клоуна?

— Да — потвърдих аз. — Но после тя изчезна.

— Мисля, че по някаква причина Мелиса е загубила паметта си — предположи йокаят. — Може би някаква травма. Но поне сега съм сигурен, че е жива. Остава само да я намеря и да я излекувам.

Е, възможно е скоро тя сама да се появи. Все пак нейният знак беше върху мен, а и след като беше спасена от клоуна, Мелиса съзнателно помогна на другите йокаи и хората, което означаваше, че мисли съвсем адекватно.

— А какво стана с онова същество, което се вселява в йокаи?

Също така имахме проблеми и с демоните, но се справихме и с тях, и с клоуна. Вярно, че той избяга през портала, но има шанс да не оцелее дълго в техния свят.

— Нищо не разбирам, но е много интересно — внезапно се намеси кралица Снежанка, гледайки ме с пламнали очи. — Искам да знам подробностите! Съдейки по разказите на Мес, работата ти е не по-малко интересна от сериалите!

Погледнах я озадачено.

— Сериозно?

— Опитах се да внуша на Елза, че реалният свят е много по-интересен от това, което е виждала по телевизията. Разказах й как сме се запознали, за трупоядите, за демоните от Лимба — обясни Месиел. — Сега я убеждавам да продължи да контактува с Палмърови — те могат да я научат на много неща.

Само това оставаше. Лично мен напълно ме устройваше кралица Снежанка, седнала в стая в обкръжението на телевизори… Чакай, името й е Елза?

— Елза? — попитах.

— Само за равни — набръчквайки острото си носле, каза кралица Снежанка. — За теб аз все още съм ваше величество.

— Да, да — махнах с ръка. — Днес беше наистина тежък ден, просто исках да се уверя, че Месиел е добре след екзекуцията. И че паметта му се е върнала напълно.

— С изключение на един ден, прекаран в дома на Рей Даймънд, всичките ми спомени са непокътнати — увери ме йокаят. — За разлика от горкия Госу, аз имах късмет.

След като си поговорих още малко с йокая и изслушах някои обидни коментари от кралица Снежанка, аз се отбих в кабинета на Евгений Михайлов. За мой късмет, той беше много зает и помоли да обсъдим всичко случило се и плановете ни на следващата сутрин. Това беше само в моя полза, защото се задаваше много сериозен разговор и щеше да е по-добре да го проведа на свежа глава.

Стигайки до стаята си, аз се проснах на леглото и най-накрая въздъхнах с облекчение. Дните си вървяха — всеки по-тежък от предишния. След случилото се днес направо ме е страх да си представя какво е приготвила съдбата за утре. Искам малко почивка, за да се съвзема и да се справя с натрупаните задачи, но утре непременно ще трябва да се справя с проклятието ругару.

— Здравей, сладкишче мое — прозвуча игрив женски глас и едно гъвкаво женско тяло скочи върху мен.

От изненада едва не получих инфаркт. Дръпнах се рязко и инстинктивно опитах да се измъкна, но не успях дори да помръдна.

Над мен се надвеси бледо лице с аристократично остри скули, алени устни и рубинени очи.

— Скъпи, добре ли си? — притеснено попита вампирката. — И какво е станало с косата ти? Да не си се разболял?

Аз само я зяпах, без да съм в състояние да отместя погледа си.

— Ъ-ъ… защо си в такъв вид?

Итания седеше върху мен в черно дантелено бельо, което подчертаваше перфектното й тяло и снежнобялата кожа. Талията й беше толкова тънка, че чак изглеждаше неестествено, а гърдите й буквално преливаха от чашките на сутиена.

— Реших да подремна на тавана, докато те няма — отвърна тя леко дрезгаво. — Натичах се из града, докато търсех този твой Ездач на трупове.

— И? Намери ли го? — преглъщайки конвулсивно и като се стараех да гледам над главата на вампирката, а не в деколтето й, попитах аз.

— О, да, намерих леговището му — ухили се Итания и облиза устни с аленото си езиче. — И си заслужих обещаната награда.

Всичко щеше да е наред, ако не беше облизала и моите устни!

Застинах като плячка пред кобра, страхувайки се дори да помръдна. Естествено, младото ми тяло реагира повече от активно на действията на вампирката, но с огромно усилие си припомних сцената с планината от разкъсани тела пред мината в Даймънс, за да охладя възбудата си.

— Разбира се — промълвих с усилие. — След като Ездачът бъде убит.

— Тогава да отидем и да го убием — веднага се съгласи вампирката. — Искам да видя как ще го направиш.

Опитах да се измъкна изпод нея, но това се оказа невъзможно. Грациозните ръце на вампирката ме държаха като стоманено менгеме.

— Само не днес — уморено помолих аз, осъзнавайки, че няма начин да се измъкна от обятията й. — Денят беше много тежък, трябва да си почина. Хайде да го направим утре…

— Знаех си, че ще кажеш така! — радостно отвърна Итания и с леко движение скочи от мен.

Най-сетне бях свободен, а тя пъхна ръка под леглото и издърпа оттам вързан мъж с бяла маска с дълъг нос. Как изобщо го беше довлякла тук? Къщата е добре охранявана, освен това тук живеят домашният дух и вездесъщата Катя. А вампирката беше успяла не само да се промъкне в стаята ми, но и да домъкне със себе си жив човек.

— Ездачът на трупове, с доставка до дома — тържествено каза вампирката и в ръката й сякаш с магия се появи изящен кинжал. — Много искам да видя как ще му прережеш гърлото. Кръвта е толкова възбуждаща. Освен това усещам, че никога досега не си убивал. Искам да ти отнема девствеността. И тази също.

Трудно беше да не позная бялата маска, а и телосложението на проснатия на земята мъж изглеждаше познато. Лицето на Ездача на трупове така или иначе никога преди не бях виждал.

— А сигурна ли си, че това не е някоя от мъртвите му марионетки? — попитах подозрително.

— Обиждаш ме, ненапразно загубих цял ден да го търся — възмути се вампирката. — Това е същият този Норман Бедвил, който притежава способност да се телепортира на къси разстояния и да контролира трупове. Можем да му свалим маската, за да го погледнеш в очите. Можеш дори да поговориш с него, но ще трябва да срежеш конеца на зашитите му устни.

— Не, не — казах бързо, осъзнавайки, че това ще направи нещата още по-трудни. — Няма нужда.

Колебливо взех кинжала от ръката й и погледнах мъжа. Разбира се, искрено исках да отмъстя за Деймис и за всичко, което Ездачът на трупове беше направил. Но просто така да прережа гърлото на вързан човек не беше толкова лесно. Може би ако се съпротивляваше или се опитваше да ме убие, щеше да ми е много по-лесно.

На бузите на Итания, която внимателно следеше изражението на лицето ми, се появи лека руменина.

— Хайде! Забий ножа в него!

В крайна сметка се наведох над Ездача и прокарах ножа покрай шията му, опитвайки се да си представя как би станало. И от това се почувствах абсолютно отвратен.

— Не ме разочаровай, сладък — промърмори дрезгаво в ухото ми вампирката, прегръщайки шията ми отзад. — Давай.

Опитах се да си спомня лицето на Деймис, скърбящата му майка. Какво щеше да се случи с Лора, ако не бях успял да я излекувам. Спомних си и Доктора, на когото бях обещал да го отърва от Ездача на трупове…

Ръката ми се спусна надолу, но тогава дойде най-интересната част — ножът спря на милиметър от кожата и по някаква причина не можеше да слезе по-надолу. Не успя дори да го одраска. Отначало си помислих, че е виновна вампирката, а после, че самият Ездач е защитен от някакво защитно поле.

Дори се опитах да натисна кинжала с цялото си тяло, но ръката ми сама се измести настрани. Така стана ясно, че тялото ми, против волята си, отказва да нарани Ездача на трупове.

След като направих още няколко опита да му прережа гърлото, накрая стиснах юмрук и го ударих с всички сили в слънчевия сплит. Ударът го накара леко да потръпне.

— Така ще ти отнеме много време да го убиеш — саркастично отбеляза вампирката. — Може би все пак ще е по-добре да използваш ножа?

И аз се опитах да го намушкам в корема, и отново ръката ми застина.

— Няма да стане — казах озадачено. — Изглежда не мога да убивам хора.