Алекс Кош
Лакомство за вампир (18)

Глава 18

Какви бяха шансовете разломът да се отвори точно над мен, и то точно когато примамвах демоните с душевната си енергия? Това очевидно не беше случайност. Възможно ли е някъде там в Лимба, някакви чудовища, създаващи разломи в пространството, да са се насочили персонално към мен? Какъв ужас. А ако наистина е така и те продължат да правят това и занапред? И единствената ми възможност е да избягам на най-безлюдното място и безкрайно да отблъсквам демоните? Няма да издържа дълго така, или по-скоро, точно докато се отвори първият портал.

— Изключете цялото оборудване и се пригответе за енергиен удар! — бързо заповяда капитан Суздал. — Презаредете оръжията. Ще се свържа с командването и ще докладвам за портала.

Веднага здраво стиснах душевната си енергия в гърдите, за да не изтече нито капка. Ако появата на разлома е някак свързана с мен, то е по-добре да се направя максимално невидим.

— Осъзнаваш ли, че порталът не се появи случайно? — обърнах се към Док аз. — Очевидно беше насочен към мен.

Демоноборецът замислено се почеса по тила.

— Миналия път изглеждаше откачено, но сега е трудно да се спори. Той се появи точно над теб. Шансът това да е случайност клони към нула.

Белова, която стоеше до нас, ме погледна подозрително.

— Значи и в училището порталът вероятно се е появил заради теб?

— Едва ли — отговорих неуверено, смутен от погледа й. — В противен случай край мен постоянно щяха да се появяват портали. Сега аз умишлено примамвах демони и светех с енергия като фар в нощта, вероятно това е причината те да реагират „от другата страна“. Но обикновено напълно крия душевната си енергия.

— А когато спиш? — попита учителката, намръщвайки се.

Хм… Никога не се бях замислял. Но съдейки по това, че сутрин около мен не се събират стотици досадни призраци, контролирам душевната си енергия и насън.

Капитанът приключи разговора по телефона и се обърна към мен и Белова:

— Качвайте се на мотора и карайте към града — нареди ни той. — Ще ви посрещнат на входа и ще ви окажат първа помощ.

Учителката се намръщи.

— А вие?

— Трябва да останем и да посрещнем първата вълна демони.

— Но мунициите ви свършват! — напомни тя.

— Достатъчни са за една вълна — уверено отговори капитанът. — А после ще пристигне помощ, колите на СБРЗО вече са на път.

— Но защо тогава да си тръгваме? — възрази Белова. — Ще ви помогнем!

— Има вероятност първата вълна да е по-голяма от нормалното и това вече ще е опасно. Князев заповяда да осигурим безопасността на Михайлов — обясни капитанът. — Освен това, все още има вероятност неговото присъствие действително да влияе на разломите, повишавайки нивото им. Затова е най-добре той да отиде възможно най-далеч оттук.

Аз огледах портала.

— А колко време остава до отварянето му?

— Обикновено от пет до седем минути — отвърна Док.

— Тогава имам по-добра идея: мисля, че мога да унищожа наведнъж всички демони от първата вълна.

Капитанът ме погледна със съмнение.

— Как точно? Освен това, не е желателно да си тук, когато порталът се отвори.

— Ще нарисувам точно под тях голяма руна, която унищожава демони, а вие после сами ще я активирате.

Истината е, че чак щом го изрекох на глас, се зачудих как най-добре да реализирам идеята си. Може би да нарисувам руната просто с помощта на душевната си енергия, но за всеки случай да подсиля рисунката с боя, смесена с кръв. Така ще ми е по-спокойно. Проблемът беше, че за голяма руна е нужна много кръв, а нямам боя със себе си, за да я разредя. Изглежда, за такива случаи ще трябва да си нося пълна трилитрова туба с боя. Хм… или би се получило с каквато и да е течност, в която мога да разтворя кръв, щом като така или иначе ще рисувам върху асфалта? Само ще е добре тя да не е обикновена вода.

Учудващо, в колата на демоноборците се намери туба с бензин — и тя ми даде идея как руната може лесно да бъде активирана без моето присъствие. В книгите по онмьойдо и в материалите на Асоциацията вече бях попадал на примери за пентаграми, в които в качеството на енергия за активация се използваше именно огън. Логично, за активиране на вече заредено гофу ще е достатъчен импулс от каквато и да е енергия, а нали огънят също е енергия. Сигурен съм, че ако подпаля руната, тя ще сработи без проблем! А и всъщност нямахме други варианти.

Порязах си дланта и налях кръв директно в тубата с бензин, след което шофьорът премести малко колата и на нейно място започнах да рисувам руната „духовен удар“ по цялата ширина на пътя, влагайки колкото е възможно повече енергия.

През цялото това време черната паст на разлома продължаваше да расте. Около него се появяваха все повече и повече мълнии, вплитайки се в чернеещата тъкан. Звуците от разрядите отекваха със странен свистящ звук, много по-различен от обикновен гръм или светкавица, по-скоро напомняше на разрязване на някаква много здрава тъкан с много тънки ножици.

— Съдейки по размера му, това ще е портал от четвърто ниво — замислено каза капитанът, оглеждайки разлома. — Не знам дали е свързано с твоето присъствие или не, но ще е по-добре, ако си тръгнеш възможно най-скоро, ще се справим и без твоята руна.

— Всичко е готово — отвърнах аз, довършвайки руната на пътя. — Просто запалете бензина, когато демоните се появят, и руната ще се задейства.

— Отлично. А сега тръгвайте — нетърпеливо каза капитан Суздал. — Не ми харесва как се държи този портал.

Досега бях виждал само три портала, и то отдалеч, така че не знаех как би се държал преди отварянето си. Но това, че черната паст на разлома продължаваше да се разширява, беше факт, и интуицията ми буквално крещеше, че за това съм виновен аз.

Сбогувахме за набързо с демоноборците, качихме се на мотора, завързахме се плътно един за друг с колана и се отдалечихме от черната бронирана кола и портала. Много се надявах моята руна да се справи с първата вълна демони и че втората ще бъде посрещната от пристигналата помощ. Но не бях напълно сигурен, че руната с бензин изобщо ще сработи. Въпреки че бях чел за активиране с огън, а и във филмите на ужасите пентаграмите често се рисуваха по този начин, това все пак си оставаше само смел експеримент.

Зад гърба ми се раздаде гадно свистене, предшестващо отварянето на портала, а после до нас стигнаха остатъците от енергийната вълна, удряйки Белова в гърба. Тя сподавено изстена, притисна се още по-силно към мен и за момент се отпусна, стряскайки ме, но веднага се опомни и стисна силно ръката ми.

— Всичко е наред, да не спираме — леко дрезгаво прошепна в ухото ми тя.

Не мога дори да си представя какво са изпитали демоноборците, останали в непосредствена близост до разлома, щом нас ни удари така. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях как „ротаните“ започват да изскачат от портала, а веднага след това имаше много ярка светкавица от успешно активираната руна. Демоните мигновено изчезнаха, буквално сякаш някой ги беше изтрил от реалността.

— Получи се — въздъхнах с облекчение.

— Добре се справи — каза Белова, отпускайки глава на рамото ми, с което много ме смути.

Няколко черни бронирани машини на СБРЗО вече се движеха насреща ни, тоест Док и останалите скоро щяха да са в безопасност. Те минаха покрай нас, поздравявайки ни с натискания на клаксони, а няколко бойци ни помахаха от прозорците. Своевременната им поява беше успокояваща, защото порталът определено изглеждаше по-голям от онзи, който се беше отворил в училището. Може би беше дори от пето ниво, а не от четвърто.

На входа на града наистина ни чакаха кола на СБРЗО и линейка. Когато обаче спряхме и се опитах да задържа мотоциклета изправен, установих, че е тежък почти колкото сегашния ми живот. В крайна сметка с Белова паднахме настрани и се наложи демоноборците да ни издърпат изпод мотора. В този момент се изясни и истинската причина за падането ни — Белова беше загубила съзнание. Съдейки по следите от кръв по рамото ми, енергийният удар от портала й беше причинил някакви вътрешни наранявания.

Лекарите веднага поеха Белова, уверявайки, че ще се оправи. А някакви непознати демоноборци се опитаха да ме отведат със себе си едва ли не насила. Главата ми беше още замаяна от многократното използване на душевна енергия за зареждане на руните, така че ми отне известно време да осъзная какво се случва.

— Стига, стоп — аз рязко спрях на половината път до колата им. — Спешно ми трябва телефон. И още веднъж ми обяснете къде отиваме?

— Където трябва — намръщено отговори доста млад тъмнокос демоноборец, глава и половина по-висок от мен, побутвайки ме в гърба.

Честно казано, не очаквах подобно отношение от тях. Дори Даймъндови, въпреки младата ми възраст и поетите задължения към тях, се отнасяха към мен с известна доза уважение и със сигурност не си позволяваха подобно поведение. Може би само покойният Рей Даймънд, да почива в мир, се държеше толкова нагло, но там мозък липсваше. В края на краищата аз бях официален консултант на СБРЗО, както и пълноправен медиум, така че заслужавах някакво уважение. Е, поне досега мислех така.

Много ми се искаше да поставя нахалника на мястото му, но в същото време да се принизявам до пошлото „ти знаеш ли кой съм аз“ ми се струваше някак глупаво.

— Докосни ме още веднъж и ще ти счупя нещо — казах твърдо, предизвиквайки подигравателна усмивка у демонобореца.

И отлично разбирах реакцията му, като знаех как изглеждам отстрани. Но това не правеше обидата по-малка.

— Добре, момче, не се перчи — каза той, като ме сграбчи грубо за тила и ме бутна напред. — Още не си дорасъл. Наредено е да те откараме в лабораторията.

Очевидно умората и раздразнението, натрупани през последните няколко дни, най-накрая бяха намерили отдушник. Сграбчих ръката на младежа и стиснах пръсти, освобождавайки и раздразнението, и умората, и дълго сдържаната сила. Раздаде се неприятно хрущене, демоноборецът изкрещя и ме удари с другата ръка. Бузата ми пламна и аз паднах на земята, за миг изгубен в пространството.

Веднага ме вдигнаха на крака и ми извиха ръцете зад гърба, но и младежът със счупената ръка също го придържаше един от колегите му.

— Сега ще те убия — изсъска тъмнокосият младеж.

— Предупредих те — отвърнах и бавно издишах. Колкото и да е странно, но наистина се почувствах по-добре и дори не си бях счупил ръката от прекомерното усилие.

— Така или иначе идваш с нас — спокойно каза мъжът, който ме държеше отзад. — Не те съветвам да се съпротивляваш.

— Никъде не отивам без предварително съгласуване с Асоциацията на медиумите и с главата на семейство Михайлови — твърдо казах аз думите, които Джен наскоро ме беше накарала да запомня. Тя специално беше проучила законите, както и инструкциите за сътрудничество между ведомствата, за да ме подсигури максимално. — За всякакви действия срещу медиум ще отговаряте пред Асоциацията.

Боецът, който ме държеше, леко отпусна хватката си, но не ме пусна.

— Имаме заповед да те… да ви доставим в нашето управление.

— Със сила? — попитах с крива усмивка.

Бузата и челюстта все още ме боляха, а и гневът ми също си беше тук.

— Не, но…

Изведнъж усетих ръцете си свободни. А в следващия миг демоноборецът, който ме държеше, прелетя три метра и шумно се удари в бронираната кола.

— Правилно ли разбирам, че вие току-що нападнахте член на семейство Михайлови? — прозвуча познат студен глас и до мен се появи икономът Хан.

Въздухът стана толкова тежък, сякаш се бяхме издигнали на височина от няколко хиляди метра.

— Грешката е наша! — припряно каза младежът, чиято ръка бях счупил. Колкото и да е странно, той пръв осъзна колко опасен е появилият се до мен мъж. — Не сме разбрали съвсем правилно заповедта.

— Не сте разбрали съвсем правилно с кого си имате работа — каза икономът, гледайки го студено. — По-нататъшното сътрудничество със СБРЗО ще се осъществява само след официално писмено искане и в мое присъствие.

Демоноборците очевидно искаха да възразят, но в крайна сметка не посмяха. Честно казано, и аз не бих. Дори демоните сега ме плашеха по-малко, отколкото жилавия иконом.

— Да вървим — обърна се към мен азиатецът. — Колата е паркирана наблизо.

Хвърлих прощален поглед на демоноборците. Всъщност нямах нищо против тях, но защо, по дяволите, изведнъж решиха да се отнасят така с мен? И дори използваха физическа сила. Докато бях в мазето на Макаров, си обещах, че на никого няма да позволя да се отнася с мен без нужното уважение.

Между другото, колата изглеждаше доста окаяно — вдлъбнати калници, счупени прозорци, липсваща предна броня.

— А какво стана в училището? И как ме намерихте?

Хан като че ли малко се смути. Не, по лицето му все още не можеше да се разбере нищо, но отговори на въпроса ми след ненужно дълга пауза.

— В момента, в който се появи порталът от Лимба, аз веднага хукнах да ви търся. Нямаше ви на спортната площадка, както беше по разписание, а евакуацията вече беше започнала, така че осъзнах, че ще бъде доста трудно да ви намеря. Затова реших да помогна на охраната да се справи със заплахата, така косвено ви защитавах, и се върнах на паркинга. Унищожихме чакалите без никакви проблеми, но със следващата партида демони беше по-трудно. И едва след като затвориха портала, открих, че не сте в убежището.

— Аз не мога да стоя близо до портали. Демоните реагират на мен, а вероятно и самият портал.

— Да, чух за това — съгласи се икономът. — После получих достъп до външните камери и бързо открих момента, в който вие с учителката тръгвате с мотоциклет. Така че поправих колата и ви последвах, но се натъкнах на друг портал. Той всеки момент щеше да се отвори, затова паркирах колата малко по-далече, за да не пострада, и отидох да помогна. Когато дошлите на помощ екипи на СБРЗО затвориха портала, разбрах, че сте продължили към града, и най-накрая ви настигнах.

Да, икономът е имал доста интересно пътуване, но работата му като телохранител не се получаваше много добре. Подобно на Джен, той беше пропуснал всичките ми приключения, но пък очевидно си беше прекарал добре. При внимателно вглеждане в обикновено безупречния му костюм можеше да се забележи, че тук-там е зацапан и дори скъсан.

— Точно навреме — отбелязах аз. — Изглежда СБРЗО малко прекалиха.

— Те се държаха недопустимо — студено каза икономът. — Трудно се сдържах да не им отрежа ръцете, с които се осмелиха да ви докоснат.

Леле, в кой момент започна толкова фанатично да ме защитава?

— Е, не чак толкова сурово — казах предпазливо аз. — Все пак ръцете ще им трябват, за да защитават мирните жители от демони.

Озовал се в колата, аз с облекчение сложих гривната с ампули душевна енергия, а Хан ми подаде нов телефон.

— Копие на вашия, съхранява се в специален калъф, защитен от всякакви външни въздействия, включително енергийни удари от разломи.

Леле, и такова нещо ли има в колата? Яко. Малко е смущаващо, че някой друг има копие на телефона ми, но не мисля, че някога съм обсъждал нещо лично в съобщения. Просто няма с кого.

В телефона, вече традиционно, се бяха натрупали съобщения от Катя, Джен, Дони и, разбира се, Аделия Майкълс. Катя съобщаваше, че е преровила целия интернет, но не е успяла да намери информацията, от която отчаяно се нуждаехме за африканското божество. Затова пък Джен пишеше, че Марго Морети се е свързала с нея и била нетърпелива да се срещне с мен. От една страна това беше чудесна новина, но от друга предстоящата среща не предизвикваше особен оптимизъм в мен. А Дони просто питаше за бъдещите ми планове и дали всичко е наред с Месиел. Точно така, Месиел!

Спомнил си със закъснение за йокая, аз веднага се обадих на Катя.

— Как е Мес? Екзекуцията добре ли мина? — попитах, усмихвайки се на начина, по който формулирах въпроса.

— Отлично — върна ми шегата момичето-призрак. Макар че можеше да го казва съвсем сериозно. — Там нямам достъп до камерите, но прихванах обаждане от един от служителите, който докладваше на началството. Всичко е минало по устав, момчето е починало, без да страда, тялото е откарано в моргата.

— Това е добре, нали? Значи ще може да се измъкне незабелязано оттам?

— Месиел вече си е у дома — успокои ме Катя. — Сам разбираш, нямам достъп до лабораторията и не знам нищо за състоянието му. Но докато се разхождаше из имението, говореше съвсем адекватно.

— Чудесно — въздъхнах с облекчение. — Кажи на всички, че съм добре и скоро ще се прибера.

След като приключих разговора с Катя, аз отговорих на съобщението на Аделия Майкълс, че съм добре и че утре ще се видим. Още една главоблъсканица. Дори не мога да си представя какво да правя с двете приятелки. Ако гофутата не грешаха, то и двете бяха прокълнати. За да го потвърдя обаче, ще е добре да проверя и останалата част от класа, а след това да направя допълнителни тестове на момичетата. И едното, и другото, между другото, далеч не бяха най-тривиалните задачи.

Телефонът звънна и на екрана се появи фамилията Князев. Изглежда вече му бяха докладвали за сблъсъка ми с демоноборците. Бързо действат, спор няма.

— Роман, трябва спешно да поговорим — заяви той направо, без дори да поздрави.

— Лично? — попитах аз. — Аз тъкмо се канех да се прибирам.

— Няма да отнеме много време. Вече съм тук.

На стоманената врата се почука и през счупения прозорец на предната врата надникна брадато лице.

— Здравейте — леко смутено поздрави Князев.

Икономът демонстративно бавно обърна глава и погледна демонобореца.

— Господин Князев, много добре, че сте тук. Вашите хора бяха недопустимо груби с Роман.

— Да, зле се получи — въздъхвайки тежко, кимна демонобоецът. — Вината е моя.

— Предполагам, че не можете да носите отговорност за тези бойци — казах аз. — Нали ви отстраниха от поста.

— Уви, отново съм начело на СБРЗО на Барса — поклати глава Князев. — Точно аз дадох заповед да доведат Роман в главното управление, но не уточних, че това трябва да се направи с най-голямо уважение. Не смятах, че подобни уточнения изобщо са необходими.

Огромният, подобен на мечка мъж изглеждаше искрено смутен.

— Очевидно са необходими — студено каза икономът. — Надявам се, че тези хора ще бъдат наказани съответно?

— Задължително — увери го Князев. — Но сега спешно трябва да науча всичко, което се е случило с теб от момента на появата на портала в училището. И особено ме интересува какво правеше в момента, когато се отвори разломът на пътя.

Като цяло разбирах интереса му. Ако аз бях провокирал появата на портала, това беше сериозен проблем. Затова честно му разказах всичко, което се беше случило, включително и за подозренията си.

— Значи порталът почти сигурно се е ориентирал към твоята душевна енергия? — уточни Князев.

— Да. Но все още не разбирам защо това не се е случвало преди. Защото ми отне много време да се науча как да уплътнявам енергията си, така че призраците да не реагират на нея.

— Тук може да има много различни обяснения — замислено каза бившият, а сега и настоящ шеф на СБРЗО. — Възможно е това да се е случвало и преди, но „куполът“ да е прехващал насочените към теб разломи.

Прав е! Ами ако демоните и преди са ме преследвали, но порталите са били прихванати от „купола“? Значи отсега нататък ще е най-добре винаги да сдържам душевната си енергия, просто за всеки случай. Да, освобождавам малко от нея всеки път, когато рисувам и активирам руни, но количествата са твърде малки и не би трябвало да привлекат цял портал. Е, поне много се надявам да е така.

— Трябва спешно да проведем тестове, за да разберем как точно порталите са свързани с теб — напрегнато продължи Князев. — По-добре да го направим веднага, иначе можеш да застрашиш всички около теб. Не съм сигурен, че дори в града може да влезеш, да не говорим за Златното училище.

По дяволите, като цяло беше прав. Дори да се връщам в имението на Михайлови беше прекалено рисковано.

— Тогава съм готов — кимнах аз. — С какво започваме?