Алекс Кош
Лакомство за вампир (20)

Глава 20

Малко по-рано…

Вайз се чувстваше абсолютно прекрасно в новото си тяло. Демонът беше млад, силен и, за негова голяма радост, много глупав. Да се опитва да погълне този, който се храни с души на същества? Смешно! Тази самка беше допуснала огромна грешка, за която си плати, като се превърна в негова послушна марионетка, макар и това да отне доста време. Все пак той беше доста отслабен, след като едва не бе погълнат от онова гадно и отвратително същество — Поглъщача, който подло се преструваше на обикновен човек!

След като свикна донякъде с новото си тяло, Вайз реши да се заеме с най-важната си задача — да преследва своя нов и единствен враг. В края на краищата, само Вайз има право да поглъща чужди души — никой не може да поглъща самия Вайз! Врагът трябва да бъде унищожен! Или погълнат!

Съществото, което се беше осмелило да го рани, вече беше успяло да се скрие и търсенето можеше да отнеме много време. За щастие, след като се разрови в паметта на глупавата самка, Вайз откри, че по някаква причина тя е маркирала врага на Вайз, и предвкусвайки скорошната разправа, той тръгна по следата. Светът около него се беше променил драстично: хората бяха построили неудобни каменни жилища и се придвижваха на железни механизми, което затрудняваше търсенето. Освен това самката, чието тяло беше взел, не знаеше почти нищо за околния свят, тъй като беше прекарала по-голямата част от времето си в безсмислено бягане из горите.

Но най-важното беше, че тя усещаше врага и можеха да вървят по следите му, оставайки невидими за хората!

Но коварният враг постоянно тичаше нанякъде, сякаш усещаше, че ловецът е по петите му. На Вайз дори му се беше наложило да го последва до друго човешко селище. За щастие, самката можеше да се движи доста бързо, но това изискваше огромни усилия и сила, каквито на Вайз все още му липсваха.

И отново търсене, и отново врагът успя да избяга. Затова пък Вайз неочаквано усети наблизо знаците на демоните, с които се беше хранил дълго време, докато беше в капан под земята. Той винаги маркираше своите жертви, за да може да ги намери отново, когато го подгони глада. Затова Вайз най-накрая успя нормално да похапне, поглъщайки душата на един от своите „запаси“. Използвайки друга полезна способност на носителя, той маркира втория, за да може да го намери по-късно, когато отново огладнее, и го накара да забрави всичко, което се беше случило. След като възвърна силите си, той вече по-бързо се върна обратно в голямото човешко селище и най-накрая намери врага. Врагът обаче се криеше дълбоко под земята, където Вайз определено нямаше намерение да ходи, помнейки предишното си заточение, така че отново трябваше да чака. И ето, след известно време врагът отново тръгна към голямото селище и Вайз започна играта си. Първо жертвата трябваше да бъде сплашена и информирана, че ловецът е много близо. За целта Вайз подхвърли главата на предишната си жертва на врага, за да знае той какво го очаква.

Трепери!

Способностите на самката й позволяваха да влияе на други демони и на хора, а това позволяваше на Вайз да прави почти всичко, което си поиска. На няколко пъти той намираше в града малки демони и ги изяждаше, продължавайки да възстановява собствените си сили в подготовка за предстоящата среща с врага. Вайз следеше отдалече бъдещата си жертва и видя как се отваря разлома в пространството и как от него се появиха много странни същества. В тях нямаше душа! Тоест, те бяха абсолютно празни. Безполезни парчета месо, които не можеха да се използват дори за храна.

Каква гадост!

А после врагът, придружен от хора и демони, маркирани от Вайз като жертви, се отдалечи от поредното селище. Там, далеч от другите хора, той по някаква причина отново призова бездушните същества и започна да ги унищожава. Очевидно искаше да се отърве от конкурентите, тъй като празните същества също обичаха да поглъщат душите на хора и други същества, както веднага ставаше ясно от поведението им.

Когато тези същества бяха избити, врагът, очевидно все още жаден за убийства, призова нова партида „празни“. И в момента, когато от разлома се появиха красивите черни тела с белите лица, Вайз разбра, че времето за отмъщение е дошло…

* * *

— Огън! — повтори Князев, давайки знак на хората си на кулите, и отново нищо не се случи.

Затова пък демоните бяха нападнати от онези бойци, които останаха на арената. Голямокалибрените им оръжия с лекота пробиваха черните тела, но те изобщо не обръщаха внимание на раните и вкупом се втурнаха към нас. Те дори и кръв нямаха — само черна каша, която изтичаше от телата им там, където ги удряха куршумите. Нещо повече, гъстата течност, изливаща се на земята, също започна да се движи, трансформирайки се в още едно, макар и по-малко копие на демона. Върху него бързо се прехвърляше едно от продължаващите да реват истерично бели лица. Изглежда броят на частите, на които демонът можеше да се раздели, беше пряко свързан с лицата по тялото му — а те бяха много, приблизително по двайсетина на всяка твар.

„Това е направо някаква смесица между Венъм и пуст от «Блийч»^[1] — помислих си ужасено. — При това способна да се дели.“

— Стреляйте в лицата! — извика Князев, най-вече за бойците на Михайлов, тъй като демоноборците вероятно знаеха слабите места на тези демони.

Черните твари тичаха по арената като табун коне, без изобщо да реагират на стрелящите в тях демоноборци. Въпреки че бях скрил напълно душевната си енергия, демоните мигновено ме бяха избрали за своя единствена цел, напълно пренебрегвайки всички останали. И първите твари, макар и значително намалени по размер от куршумите на демоноборците, бяха на път да се доберат до нас.

— Мога ли и аз? — попита Садако, дърпайки нетърпеливо ъгълчето на шапката си. — Много противно крещят. Не ми харесва.

И не че демоните крещяха много силно, но плачът с различни гласове звучеше наистина отвратително.

— Можеш — разреших аз.

Щом демоните не се интересуваха от онези, които ги нападаха, то тя би трябвало да е в пълна безопасност, най-вероятно дори нямаше да отвърнат на атаката й.

Садако се хвърли напред, косата й се стрелна към най-близките демони. Всяко от белите лица получи по един черен кичур коса в крещящата си уста, но вместо да изсмуче душите им, както обикновено, Садако просто ги разкъса на парчета. И нетърпеливо продължи да посреща демоните, които успяваха да се промъкнат през плътната стена от картечен огън.

— Това е невероятно! — възкликна Семьонов, хващайки ме за ръката. До този момент той следеше приборите, изучаваше портала и не се интересуваше особено от случващото се около него. — Демоните наистина те искат толкова много, че не обръщат внимание на никой друг и лесно позволяват да бъдат убити! Сигурен ли си, че искат да те изядат? Ами ако имат някакви други цели?!

Брр, какви други цели?! Страх ме е дори да си помисля какво би могъл да предположи професорът.

— Честно казано, досега не съм имал възможност да ги питам за това — отговорих нервно, готов всеки момент да активирам руната „духовен удар“ пред нас. Но като че ли демоноборците засега успяваха да държат демоните на разстояние от нас, а сега и Садако се бе намесила. Скоро риданията на белите лица дори започнаха да стихват и натоварването върху ушите и нервите осезаемо намаля.

— Трябва да видим какво ще направят, ако стигнат до теб — предложи професорът. — Хайде да пропуснем най-мъничкия и…

Икономът така го погледна, че професорът веднага млъкна.

— Не си измисляй глупости, по-добре кажи порталът с естествена скорост ли натрупва енергия? — попита Князев, като непрекъснато поглеждаше към кулите. И той, като всички нас, беше притеснен за липсата на контакт с бойците там горе и че те така и не се включиха в битката.

— Да — уверено отговори един от учените, намествайки очилата си. — Въпреки по-високото ниво, порталът е сравнително стабилен.

Тогава черната паст на портала изхвърли нова порция демони и плачът се възобнови.

— Но ще продължава периодично да пуска нови твари, докато не го затворим — завърши Семьонов с такова ентусиазирано изражение на лицето, сякаш беше на страната на демоните и мечтаеше да ни изядат.

— Върнете се в микробуса и напуснете арената, тук става твърде опасно — заповяда Князев и обърна поглед към тримата учени от СБРЗО. — И вие вървете с него, иначе само ще пречите.

— Вероятно сте прав — призна Семьонов, хвърляйки бърз поглед към демоните. Изглежда любопитството на професора най-накрая отстъпи място на чувството му за самосъхранение.

Князев се обърна към Мако:

— Не знам на какво сте способна като телохранител, но се погрижете за безопасността на тези хора, а Роман ние ще го защитим.

Мако хвърли притеснен поглед към Садако, но после кимна.

— Добре.

Няколко мига по-късно микробусът с учените и йокаите потегли и излезе от арената. Според мен Князев беше прекалено предпазлив — дванадесет мъже, заедно с тримата на Михайлов, стреляха без прекъсване, а Садако преследваше онези, които се измъкваха от адския котел. Вярно, патроните на демоноборците започнаха да привършват и вече започнаха да се появяват различни способности като огнени топки и мълнии, а самият Князев пристъпи напред, готов да посрещне демоните, които успеят да минат покрай Садако, която едва успяваше да хване малките Плачещи. Все пак възможностите на косата й не бяха безкрайни. И ето че Князев се включи в боя, като ловко размахваше меча и отблъскваше демоните с нещо като силов щит.

— Помогнете им — помолих иконома.

— Не мога да те оставя — поклати глава той.

В този момент изведнъж ми хрумна идея как да облекча задачата на демоноборците и да обезопася себе си и останалите.

— Сега ще вляза под земята за няколко минути — казах бързо. — Ако демоните преследват само мен, ще започнат да копаят наоколо, без да обръщат внимание на случващото се около тях, така че ще можете спокойно да ги унищожите.

— Под земята? — попита Князев, обръщайки се.

— Това е способност на трупоядите — обясних аз, активирайки гривната. — В случай на опасност винаги мога да избягам под земята, така че не е нужно да се притеснявате за мен.

След като отдадох чест на демоноборците, аз си поех дълбоко дъх и плавно потънах в земята. Със зрението на трупояд отдолу ясно се виждаха всички хора и малко по-ярките йокаи, докато демоните изглеждаха като нещо неодушевено. Леко се обърках, но не за дълго. Очевидно трупоядите се хранеха с душевна енергия и зрението им беше пригодено за нея, което означаваше, че демоните просто нямаха такава. Съвсем. Това означаваше също, че способността ми да поглъщам души определено нямаше да проработи срещу тях. Не че имах намерение да се приближавам до демони, за да я използвам, но всичко може да се случи.

В този момент земята над мен леко поддаде. Демоните наистина бяха започнали да копаят, опитвайки се да ме достигнат, но три светли силуета се нахвърлиха върху тях и бързо ги унищожиха. След като издържах още малко, аз се насочих нагоре, излязох от земята и трескаво си поех дъх. За краткото време, откакто ме нямаше, към Садако и Князев наистина се беше присъединил икономът и заедно лесно бяха унищожили всички останали демони.

— Не стават за ядене — огорчено ме информира Садако, веднага щом ме видя. — Но пък се късат много лесно.

Икономът отново се оказа до мен, оставайки абсолютно спокоен и мълчалив.

— Донесете „затварялките“! — заповяда Князев, докато с бърз поглед се уверяваше, че съм добре. — Скоро ще има трета вълна, трябва да затворим портала преди началото й.

Двама демоноборци пристъпиха към паркираната близо до разлома бронирана кола и извадиха две устройства, които много приличаха на оръжието BFG^[2] от добрата стара Doom. Веднага изтичаха до портала и насочиха оръжията, или както там се наричат, към него, след което изстреляха ярки бели мълнии. Порталът започна постепенно да се смалява и точно в този момент от една от кулите се разнесе глуха автоматична стрелба, а разкъсаните тела на демоноборците, които затваряха портала, бяха отхвърлени назад като мъртви кукли.

Князев изруга и се втурна към кулата, а останалите бойци се отдръпнаха настрани, за да не бъдат обстрелвани. Картечницата продължи да стреля, къртейки каменни парчета от стената на арената, а порталът от Лимба се върна към първоначалните си размери и от него се посипаха черните тела на демони. Само че сега те се движеха под неочакваното прикритие на картечаря на кулата, а нашите бойци не успяваха да им осигурят подобаващо посрещане.

— Не съм сигурен, че ще се справим с тях — абсолютно спокойно каза икономът, гледайки приближаващата маса от черни тела. — Може би ще е по-добре да се оттеглим.

— Все още имам руните си — напомних му аз и без да чакам отговора му, веднага потънах под земята.

Придвижих се напред към най-крайната руна „духовен удар“ и я активирах точно пред демоните, след което започнах да се отдалечавам от портала, активирайки последователно останалите, като през цялото време разчитах на зрението на трупояда. Надявах се, че кратката ми близост до разлома няма да го накара рязко да премине на следващото ниво.

Когато се оттеглих обратно при изхода на арената, икономът и Садако вече се бяха погрижили за останалите демони. Стрелбата от кулата беше спряла — явно Князев се беше добрал до стрелеца, но съдейки по лежащите на арената човешки тела, още бойци бяха пострадали от нея. Едва ли го беше направил някой от демоните — те не се интересуваха особено от други хора. Имах едно предположение за това кой точно би могъл да извърши такъв мръсен номер с кулите, но искрено се надявах да греша.

Останалите живи демоноборци хукнаха към изоставените „затварялки“. Но ако бях прав и клоунът, който беше и африканското божество Еквенсу, беше принудил демонобореца да стреля с картечницата, тогава той лесно би могъл да отиде и на другите кули.

— Хан, можеш ли да ги защитиш от куршумите, ако започнат да стрелят от другите кули? — бързо попитах иконома.

— Разбрах — лаконично отговори той и веднага се раздвижи.

За съжаление се оказах прав и когато демоноборците отново насочиха бели мълнии към портала, бяха обстрелвани от друга кула. Икономът не успя да стигне навреме и единият от бойците буквално беше разкъсан. Вторият използва някаква способност и успя да отрази куршумите. Стигайки до него, икономът грабна „затварялката“ и я насочи към портала, но втора мълния не се появи. Изглежда изстрелите бяха повредили устройството. След като размени няколко думи с демонобореца, икономът се втурна към паркираната при съседния изход кола на СБРЗО.

Най-обидното беше, че ми беше абсолютно забранено да се приближавам до портала, дори и да можех да им помогна по някакъв начин. Въпреки че… със способността на трупояд можех да се кача на кулата и да се опитам да се справя с клоуна, ако все още е там!

Хвърлих поглед на Садако и реших да не я вземам със себе си, защото ако клоунът влезе в нея, лесно би могъл да я вземе под свой контрол.

— Помогни им — помолих я, сочейки към затварящия се портал.

Влязох в стената и по нея се отправих към кулата. Не исках да тичам през арената, за да не ме застрелят, в случай че клоунът вече се е преместил на следващата огнева точка. Не ми отне много време да стигна до върха — само веднъж надникнах от камъка, за да си поема дъх. Горе един демоноборец стоеше зад картечницата и стреляше в пространството под портала.

Пристъпих зад него и му нанесох силен удар в тила, при което той мигновено загуби съзнание. Погледнах надолу — порталът все още беше отворен, а икономът тъкмо се беше върнал с втора „затварялка“ и я насочваше към портала.

И отново проехтяха изстрели, вече от друга кула, и икономът и демоноборецът за пореден път бяха принудени да прекъснат процеса на затваряне на разлома. За щастие, никой от тях не пострада, донякъде благодарение на Садако, която прикри демонобореца с щит от коса.

Докато гледах към кулата, от която се стреляше, видях някакво раздвижване и веднага разпознах мечкоподобната фигура на Князев. Изглежда беше решил да провери всички кули и сега неутрализираше своя подчинен, който беше попаднал под чужд контрол.

Отдолу отново се раздаде плач. Порталът постепенно се свиваше под белите мълнии на „затварялките“, но от него отново започнаха да изскачат черни демони. Садако веднага започна да ги лови с косата си и да ги разкъсва, а икономът заразмаха смъртоносните си „нишки“, но Плачещите продължиха да се появяват един след друг. За щастие, те все още се интересуваха само от мен, така че се втурнаха към кулата, където стоях сега.

Загледан надолу, не забелязах как покрай мен проблесна нещо бяло. В следващия миг в гърба си получих силен удар, който ме накара да се претърколя по покрива на кулата. Като се обърнах, видях голяма бяла котка с черна, клоунска шарка на муцуната, настанила се върху тялото на демонобореца, когото бях повалил, и започнала старателно да си облизва лапата от кръвта. Погледнах по-надолу и видях, че на зашеметения от мен боец му е прерязано гърлото.

— Ти, гадно малко божество — изсъсках гневно. — Казваш се Еквенсу, нали?

Котката за миг спря да си облизва лапата и ме погледна лукаво.

— Ва-айз — неочаквано измърка тя. — Казвам се Ва-айз.