Алекс Кош
Лакомство за вампир (21)

Глава 21

Що за странно име? И въобще, откога клоунът започна да говори?

— Какво искаш от мен? — зададох най-логичния и същевременно най-глупавия въпрос.

— Вра-аг — измърка котката. — Изя-ам.

Е, отговорът беше очевиден, както и моите следващи действия. Имах бегла представа на какво е способна мъгливата котка и със сигурност нямах намерение да се бия с нея. Преди да успея да извадя клоуна от нея и да погълна душата му, тя щеше да ме разкъса на парчета, така че веднага потънах в бетонния под на кулата. Или по-скоро се опитах, но по някаква причина способността не проработи.

— Няма начин — измърка котката.

Сега вече наистина се уплаших. Хвърлих се настрани и активирах гривната, за да поема още веднъж от душевната енергия на трупояда. Или се беше изчерпала, или клоунът някак си я беше блокирал, когато ме удари с лапа. За други варианти не се сещах в момента. Но така или иначе вливането на нова душевна енергия би трябвало да реши проблема.

И наистина, способността проработи и аз пропаднах през пода, но паднах на стълбите отдолу. Котката някак си мигновено се появи до мен и аз бях принуден отново да пропадна през стъпалата до следващия етаж. А после още по-надолу, и още. Стигайки до основата на кулата, аз веднага се потопих дълбоко в земята, за да мога оттам да се огледам и да измисля какво да правя по-нататък.

Силуетът на котката светеше изненадващо слабо, като нещо средно между човек и йокай. След като не успя да ме настигне, тя рязко смени посоката и изчезна някъде отвъд външната стена на арената. Нима беше избягала?

Все още нямах нужда от въздух и останах под земята, несигурен какво да правя сега. Дори не знаех дали порталът от Лимба е затворен, тъй като не бях имал възможност да се огледам, докато бягах от кулата, а сега зрението на трупояда беше ограничено до около тридесет метра. За да не рискувам, реших да изляза на безопасно разстояние от разлома. И, за щастие, той вече беше затворен.

— Добре ли сте?! — попита икономът, появявайки се до мен веднага щом се изправих на крака. Садако стоеше скромно зад гърба му, отново прикрила се с широкополата си шапка. Изненадващо, но роклята й изобщо не беше изцапана с черната кръв на демоните, точно както и костюмът на иконома. Сякаш тези двамата притежаваха някаква обща супер способност, защото лично аз се изцапвах като прасе и си късах дрехите още в първите секунди на всяка битка.

— Да — потвърдих аз. — Но сега имаме нов проблем…

Бях прекъснат от притичалия със скоростта на спринтьор Князев. С неговото телосложение подобно бягане изглеждаше много впечатляващо, все едно към теб се носи влак.

— Хората по кулите бяха под нечий контрол, аз ги нокаутирах. Никога не съм чувал демони да правят нещо подобно.

— Не са те — потвърдих аз, — а африканското божество, което ми отмъщава, задето едва не го убих. То е тук.

— Кой? — намръщи се Князев.

Докато говореше с мен, той не забрави да презареди пушката си.

— Помните ли, онова същество от изоставеното депо, което се всели в асистентката на Джеймс.

Князев се ококори.

— Какво?! То пък откъде се появи тук?!

— Ами… изглежда ме е търсело, за да си отмъсти. И ме е намерило тук.

— И какво ще правим с него?

Че откъде да знам? Вероятно трябва някак да го обездвижа и да го измъкна от сестрата на Месиел. Съдейки по яркостта на душевната му енергия, той не е чак толкова силен, тоест и обикновено гофу би могло да свърши работа. Само че с моята физическа форма няма начин да се бия с мъгливата котка, дори в обичайния й вид. Освен това изглежда, че клоунът само с едно докосване може да „развали“ способностите, които съм усвоил. Явно тук действаше способността на сестрата на Месиел да контролира други йокаи.

— Не знам — признах честно. — Но това същество е в тялото на йокай, който задължително трябва да остане жив.

— Чудесно, направо прекрасно — Князев нервно подръпна брадата си. — И къде изчезна този йокай?

— Ами, май избяга извън арената… — тогава ми просветна: — Мако и учените! Подлата твар може да е тръгнала към тях!

— Мако е в опасност?! — ужаси се Садако, повдигна се над земята с косата си и като паяк се втурна към изхода на арената.

— Спри! — извиках след нея, но тя едва ли ме чу. А със способността на сестрата на Месиел за клоуна щеше да е много лесно да поеме контрол и над Садако, и тогава щяхме да имаме още по-сериозни проблеми.

От Мако не се страхувах особено и дори бях уверен, че можем да се справим с нея, без да й причиним сериозна вреда — дългата й шия не е кой знае какво бойно оръжие. Със Садако обаче щеше да е много по-трудно да се справим.

— Трябва да я настигнем — казах бързо. — Това същество може да поема контрол не само над хора, но и над йокаи.

Князев изруга и хукна след Садако, а икономът, разбира се, остана до мен. Вече започвах да свиквам, че за него моята безопасност винаги е на първо място. И, между другото, все още нямах представа на какво всъщност е способен.

— А вашите способности не могат ли да помогнат за обездвижването на един много пъргав йокай с тяло на голяма котка? — попитах иконома.

Трябваше да разбера неговите способности и умения много по-рано. Помнех, че доста добре устоя на огъня на Палмър-старши, също така използваше някакви нишки, за да кълца противниците си. Но общо взето това беше всичко.

— Мога да й отрежа лапите — отговори Хан напълно сериозно. — Това брои ли се за обездвижване?

— Ясно — въздъхнах аз. — Не, по-добре да я оставим цяла.

Не бях сигурен, че бакенеко могат да регенерират крайници и нямах намерение да рискувам със сестрата на Месиел.

— Мога да създавам тънки нишки от моята X-сила, които могат да срежат на практика всичко, освен метал — продължи икономът. — Но дължината им е ограничена, а и трябва внимателно да контролирам движенията си, за да не пострадат околните. Също така притежавам умения в… така да се каже, бойни изкуства, насочени към убиване на хора.

Мда, изглежда не научих нищо ново, освен че Хан е обучен убиец.

— Тогава да вървим при Семьонов и ще се оправяме на място — реших аз.

Ще трябва да се справя сам. С какво разполагам? Няколко атакуващи и блокиращи гофу, физическа сила, която може да нарани самия мен в случай на неконтролирано използване, и още две ампули с душевна енергия — на трупояд и на Месиел. И тук съм изправен пред дилема: да се придържам към способността да преминавам през камък или предварително да „превключа“ към способността на Мес, за да мога бързо да неутрализирам Мако и Садако, ако клоунът — май се нарече Вайз — е решил да поеме контрол над тях. И, между другото, що за странно име е това? Звучи като Пениуайз, най-известният клоун от филмите на ужасите, но визуално между тях няма никаква прилика. От друга страна, и двете са древни същества, които се хранят с души, така че все едно са братовчеди.

С Хан се втурнахме през портата на арената и заварихме Князев безуспешно да се опитва да отвори вратата на бронирания микробус. До него стоеше Садако, за щастие, в адекватно състояние, доколкото това е възможно за подобен йокай.

— Ей, Семьонов, отваряй! — извика шефът на СБРЗО. — Порталът вече е затворен!

Микробусът се люлееше така, сякаш учените вътре бяха решили да си направят дискотека, и това явно не беше добър знак.

— Мяу — чу се от покрива и за миг мярнах бял котешки силует.

Князев също забеляза котката и дори насочи пистолета си към нея, но тя изчезна, преди да успее да стреля.

— Това ли е йокая? — попита той, обръщайки се към мен.

Изглежда сестрата на Месиел се придвижваше през „обратната страна“, точно така ме беше завлякла до града, докато бях в безсъзнание. Сега силуетът й беше застинал на двайсетина метра от нас, наблюдавайки действията ни и искрено вярвайки, че остава невидима. Но благодарение на способността си, аз можех да виждам много по-дълбоко от обикновените хора. Това ми даваше шанс да подбера точен момент за атаката си, но засега не трябваше да се издавам, че мога да видя клоуна дори в „обратната страна“.

— Ъ-ъ… да — отговорих, докато с периферното си зрение следях бялата котка.

Интересно, дали този Вайз е успял да влезе в микробуса или да въздейства на Мако през стената?

— Трябва да отворим вратата — погледнах Садако, готов във всеки един момент да се втурна да я защитя от клоуна. — Ще го направиш ли? Но не влизай вътре.

— Да — тя кимна леко.

Черната коса се удължи и проникна в процепа между касата и вратата, обхващайки я от всички страни. Рязко дръпване — и тя с метален звук изхвърча навън.

Князев прекрачи вътре, държейки оръжието пред себе си, но веднага отскочи назад, избягвайки като по чудо зъбите на Мако, които щракнаха пред лицето му.

— Вътре всичко е в кръв! — извика той.

Мако изскочи от микробуса, дрехите й бяха целите в кръв. Оказа се, че човешката й уста може да става значително по-голяма и да се отваря широко, като на змия, а и зъбите й се бяха трансформирали в остри като игли остриета.

По дяволите, тя да не е разкъсала всички учени и Семьонов?!

Мако продължи да напада Князев и той беше принуден да демонстрира забележителна ловкост, за да избегне опитите й да отхапе стърчащи части от тялото му. В един момент той постави пушката пред себе си и Мако отхапа огромно парче от нея. Оказа се, че глава на дълга шия все пак може да бъде опасна, ако е въоръжена с остри като бръснач зъби, способни да разкъсват желязо, и може да се движи с ловкостта на атакуваща кобра.

— Тя е под чужд контрол! — извиках аз, в случай че Князев е забравил. — Трябва да обездвижим Мако и тогава мога да я върна! — обърнах се към Садако. — Помогни му…

Но до Садако се беше появила бяла котка, която в този момент търкаше хълбока си в крака й. Насочил вниманието си към Мако, бях пропуснал момента, в който тя отново се приближи до нас. От докосването й Садако веднага килна глава настрани, събаряйки шапката си, и се хвърли към мен, изстрелвайки косата си напред. Хан се появи пред нея и с един замах на ръката отряза цялата й коса, след което й нанесе удар с крак, изпращайки я в дълъг полет.

Изглежда не ми оставаше избор. Трябваше да активирам последната ампула с душевна енергия на Месиел. За съжаление, да запазя способността да се движа под земята беше невъзможно, иначе достигането до йокаите щеше да е много по-лесно.

— Не е толкова просто! — извика Князев, докато продължаваше да се пази от жената-змия. Оказа се, че притежава много удобна способност, нещо подобно на енергийни щитове, в които Мако безсилно се блъскаше.

Икономът продължаваше да подстригва косата на Садако, докато тя с всички сили се опитваше да стигне до мен.

— Хей, какво става тук?!

Сякаш проблемите ни не бяха достатъчни, ами и останалите в съзнание бойци на СБРЗО се появиха, привлечени от шума на битката. Преди да открият огън, Князев успя да им заповяда да не се намесват, но в този момент до тях от „обратната страна“ се появи бяла котка.

— Ах, ти, гадино — изпъшках аз, знаейки много добре какво следва.

Котката притича покрай бойците, отърквайки се в краката им, и те веднага насочиха оръжията си към нас. Веднага съжалих, че превключих към способността на Месиел, тъй като сега не можех да се скрия под земята от куршумите.

— Пазете се! — извиках на Князев и иконома, докато падах на земята.

Хан веднага остави Садако и с един скок се озова до мен. Прозвучаха изстрели от едрокалибрени пушки, но икономът ме сграбчи за врата и с един рязък тласък ме премести на десетина метра, за да се скрием зад микробуса, който за щастие беше брониран. Садако ни последва, без да обръща никакво внимание на куршумите, които пронизваха гърба й.

Изглежда само Князев и икономът оставаха на моя страна — и далеч не беше сигурно, че клоунът няма да успее да стигне и до тях. Трябваше спешно да направя нещо, но какво…

В такива моменти мозъкът ми започваше да работи много по-бързо и да генерира неочаквани идеи, за които със сигурност не бих се сетил при нормални обстоятелства. Хан продължаваше да отблъсква атаките на Садако, но това не можеше да продължава дълго, тъй като демоноборците със сигурност вече бяха започнали да заобикалят микробуса, който временно ни прикриваше от изстрелите.

— Заеми се с тях — казах на иконома, посочвайки демоноборците. — Само без убийства. С нея сам ще се оправя.

Азиатецът ме погледна много скептично, но по някаква причина този път не започна да спори и мигновено се втурна зад микробуса, за да посрещне демоноборците. Аз останах на място в очакване на атаката на Садако. Тя изстреля плътна стена от коси и аз едва успях да отскоча настрани, но един кичур все пак прониза рамото ми. И през това докосване аз веднага й изпратих мислена заповед да спре, използвайки способността на Месиел. Садако се подчини и аз започнах да източвам от нея душевна енергия, с намерението да заменя способността на бакенеко с магическата й коса.

Да, това беше голям риск. В лабораторията на Семьонов бях опитвал да поглъщам душевната енергия на всички йокаи, включително и на Садако. Но нейната способност не бях запечатвал в ампули и не я носех със себе си, защото се оказа твърде трудна за управление и, което беше по-важно, косите, използвани като оръжие, падаха след изчерпването на душевната енергия. За щастие, по време на тестовете бях удължил един кичур само веднъж, за проба, и загубата му почти не се забелязваше. Но изглежда сега се беше създала ситуация, в която да се тревожа за запазването на косата ми беше просто глупаво.

— Помогни на Князев да обезвреди Мако безопасно — наредих на Садако, когато внезапно осъзнах, че при скока не бях преценил правилно силата си и бях успял да си изкълча глезена.

Самият аз планирах да се заема с клоуна, оставаше само да го намеря. Или да направя така, че той да намери мен.

Садако се втурна да помогне на Князев, а аз реших да се опитам да привлека вниманието на клоуна. Нали той се хранеше с душевна енергия, точно като мен. Ако я пусна изцяло, имаше голяма вероятност той да не се сдържи при вида на такъв деликатес и да атакува. А за да съм сигурен, че провокацията ще подейства, трябваше да го убедя, че се опитвам да избягам. Бях чел мислите му и знаех, че смята себе си за ловец, а всички останали — за жертви. Така че тръпката от преследването на уплашена плячка би трябвало да надделее над предпазливостта му. И тогава, използвайки косата като оръжие и начин да го докосна, бих могъл да измъкна душата от клоуна. По-точно, да измъкна душата на клоуна от тялото на йокая. И трябваше да го направя преди поредния портал от Лимба да се насочи към мен.

След като освободих душевната си енергия, промърморих злобно под нос:

— Хайде! Ела тук, гадино!

И започнах тичешком да се отдалечавам от микробуса, накуцвайки силно. Дори не се наложи да се преструвам — кракът наистина ме болеше, което само добавяше реализъм на бягството.

Клоунът се появи на мига. Не знам дали беше заради енергията на душата ми, моите думи, вълнението ми или просто желанието му да ме убие. Искрено вярвайки, че не я виждам, котката се опита да скочи на гърба ми. Да бе, да. В последния момент изстрелях косата си и я увих около клоуна. Удължената с помощта на силата на Садако коса беше достатъчна, за да го увия мигновено като пашкул.

Този път бях готов за опита на клоуна да блокира способността ми, затова веднага се хвърлих напред, отблъсквайки се с единствения си здрав крак, за да се доближа до него. И наистина, моментално спрях да усещам косата си, а котката се оказа на свобода. Но аз вече бях до нея, обхванах я с ръце и крака и започнах да изсмуквам душевната й енергия. Да усетя частта от душата, която принадлежеше на Вайз, се оказа лесно, тъй като вече познавах нейния „вкус“, така да се каже.

Спипах те!

Опитах се да погълна душата на създанието, но внезапно светът се разлюля, пространството около мен се разтвори и аз пропаднах в някакъв друг свят, вероятно във вътрешния свят на клоуна. Усещането беше същото като в къщата на Макаров, когато ме заключи в мазето и аз се озовах в собственото си подсъзнание. Но там имаше просто мрак, без никаква специфична емоционална окраска, докато тук цареше атмосфера на лудост. Мъгла. Слуз по пода. Черно-бели ивици, сякаш някой беше боядисал пространството да изглежда като циркова палатка, изоставяйки законите на геометрията и здравия разум.

— Моя жертва — изсъска глас, идващ едновременно отвсякъде и точно до ухото ми. — Ще те погълна!

Въздухът пред мен се сгъсти и от него се появи фигурата на клоуна: слаб като пръчка, висок, лицето му, както и цялото му тяло, беше боядисано в черно и бяло. Изглежда дори мистичните същества във фантазиите си искат да изглеждат по-високи, отколкото са в действителност.

— Съмнявам се — отговорих спокойно.

Попадането във вътрешния му свят само още повече потвърди приликата на Вайз с клоуна от много известен в моя свят филм на ужасите. Страхът на жертвите му го правеше по-силен, затова ги и преследваше, което означаваше, че не можех да си позволя слабост. Но не знаех правилата на този свят и как да проведа битка в него. Вероятно всичко беше въпрос на въображение, но имаше ли някакви граници? И как всъщност ставаше?

Клоунът отвори уста, пораснала до половин метър, и от нея излетяха десетки черно-бели шмели^[1] с клоунски лица, които с оглушително жужене полетяха към мен. Неспособен да измисля нищо по-добро, си представих, че все още притежавам силата на Садако, умножена по енергийните нишки на иконома Хан, и изстрелях косата си по тях. Както и очаквах, силата на въображението тук работеше просто превъзходно. Кичурите ми разсичаха шмелите на части, те се разпадаха на кълба мастилен дим и отлитаха нагоре, събирайки се в черен облак. Облакът прие формата на огромно клоунско лице, което се опита да ме погълне, но аз се телепортирах настрани и оттам веднага издишах струя въздух, която мигновено разпръсна облака. Тогава клоунът се превърна в ято черно-бели гарвани, които се спуснаха към мен, но аз създадох около себе си куб от бронирано стъкло, който не пусна птиците вътре.

— Няма смисъл да се криеш! — изгракаха гарваните.

Те се скупчиха и се превърнаха в огромен мускулест Хълк, който започна да налага бронираното стъкло с юмруци. Усещайки, че започвам да разбирам как работи всичко тук, аз си създадох едно BFG-3000^[2] и стрелях по клоуна. Той беше разкъсан на парчета, но те веднага се събраха отново, превръщайки се в многоръко чудовище с множество очи и усти по цялото тяло, наподобяващо производна форма на демоните от Лимба.

„Всичко това са детински глупости — помислих си насмешливо. — В този свят няма «Наруто» или «One Piece», и това трябва да се поправи.“

Използвах Клониране на сенки, за да създам десетки свои копия, принуждавайки всяка тройка да оформи Расенган^[3]. Аз самият приложих способността на Робин от „One Piece“, създавайки множество свои ръце, които обездвижиха чудовището. Всички Расенгани се стовариха върху многоръкото тяло и отново го раздробиха на парчета. Логиката подсказваше, че с всяка моя победа противникът губи сили.

— Аз ще те погълна! — ехтеше наоколо явно истеричният глас на клоуна. — Ще те погълна!

Само че този път той изобщо не бързаше да приеме някаква форма.

— Тук има само един Поглъщач и това съм аз — казах през устите на многобройните си клонинги.

Като цяло всичко случващо се напомняше на сънищата на шизофреник с четиридесет градуса температура. Но аз някак лесно приех правилата на това място и започнах да играя по тях очевидно по-добре от клоуна. Нещо повече — с моя бекграунд от изгледани анимета, сериали и филми, плюс опита ми с компютърните игри, да смачкам някакъв древен дух изобщо не представляваше трудност. Същество, прекарало последните петдесет години в подземие, просто няма достатъчна творческа база.

Клоунът най-накрая се реши и се превърна в огромен паяк, голям колкото пететажна сграда, с глава на клоун в средата. А кой е най-добрият в разрушаването на сгради? Разбира се — веднага се превърнах в Годзила. Ревейки, изстрелях от устата си струя енергия право в средата на тялото на паяка — в лицето на клоуна. Този път той не просто беше взривен на парчета: тялото на съществото бе изпепелено от енергията, оставяйки от клоуна само едно малко парченце, което се опитваше да отлети от мен като найлонова торбичка, носена от вятъра. Аз се преобразих в куче-дракона от „Приказка без край“ и се стрелнах нагоре, готвейки се да го погълна, но подлата твар се втурна да бяга. Гледката как същество, смятало се за ловец, в ужас отлита надалеч толкова ме развесели, че леко се увлякох в преследването. Или пък просто се беше задействал инстинктът на куче-дракона?

Когато най-накрая настигнах и погълнах последната частица от гнусната душа на създанието, мигновено някаква сила ме дръпна назад и буквално ме изтегли за врата обратно в реалността. Отне ми известно време да се справя с усещанията — още десетина секунди се чувствах като куче-дракон и се опитвах да излетя.

— Добре ли сте?! — раздаде се в ухото ми гласът на иконома.

— Не съм сигурен — отвърнах, докато се опитвах да се надигна на лакът и да се огледам. — Къде са всички? И къде съм аз?

Тоест, беше ясно, че лежа на седалката на бронираната кола на демоноборците, но тя беше доста далеч от арената, едва се виждаше в далечината.

— Отвори се портал — обясни Князев. — Ти беше в безсъзнание, затова те отведохме на безопасно разстояние, за да не скочи нивото му.

Тогава в главата ми всичко си дойде на мястото — спомних си момента, в който попаднах в света на въображението, прегърнал котката.

— А Мако, Садако, вашите бойци? Те как са?!

— Котката, с която ви намерихме прегърнати — отвърна Князев. — Още щом стана черна, веднага хукна наоколо и върна разума на всички. А после изчезна.

И дори не каза благодаря? Ама че неблагодарница.

— А портала?

— Затворихме го.

— Толкова бързо?!

Над мен се наведе Семьонов.

— Имахме късмет — беше само от трето ниво. Освен това, ти беше в безсъзнание почти час.

— Какво?! Вие сте жив?!

Професорът не само беше жив, но и изглеждаше съвсем здрав — бих казал, че дори не беше одраскан. А бях видял на какво са способни зъбите на Мако.

— Моята кола е правена по поръчка и, разбира се, вътре е подсигурена — обясни Семьонов. — Има тайно отделение, в което можеш да се скриеш или да скриеш някого при нужда. Според случая.

— А другите учени?

Семьонов се намръщи.

— В тайника има място само за един. Освен това те ми дадоха време да избягам и аз съм им благодарен… не запомних имената им, но съм много благодарен и на тримата. Наистина. Това беше достойна смърт — професорът ме погледна, очите му светеха от нетърпение. — А с теб какво се случи?!

Да, от професора друго не се и очакваше. Той си е истински уникат.

— Сблъсках се с африканско божество. Бях засмукан във вътрешния му свят, където го победих и погълнах. Така че проблемите станаха с един по-малко.

Князев се закашля, привличайки вниманието ни.

— Кхм… не съм сигурен, че този проблем е решен напълно…