Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (13)

V

Игнациус се отпусна в таксито и даде на шофьора адреса на Константинопъл стрийт. Извади от джоба си канцеларска бланка от „Панталони Ливай“ и в момента, когато таксито се вля в натовареното движение на авеню Сейнт Клод, започна да пише, използвайки капака на жабката вместо бюро.

Първият ми работен ден приключва и аз действително съм доста изморен. Не искам да кажа, че съм обезсърчен, потиснат или съкрушен. За пръв път в живота си се изправям лице срещу лице със системата, при това твърдо решен да се вместя в рамките й като прикрит, така да се каже, наблюдател и критик. Убеден съм, че ако имаше повече фирми като „Панталони Ливай“, работната сила в САЩ щеше да е по-пригодна да изпълни предназначението си. Никой не обезпокоява труженика, ако е очевидно, че на него може да се разчита. Мистър Гонзалес, моят „шеф“, е истински кретен, но при все това е доста приятен. Изглежда безкрайно разбран — дотолкова, че да не подлага на критика изпълнението на служебните задължения на даден работник. На практика той би приел всичко (е, почти) и макар и бавноразвиващ се, в това отношение е трогателно демократичен. Например: мис Трикси — Майката Земя в нашия търговски всемир, изпепели по невнимание някои важни ордери в процеса на запалване на печката. Мистър Гонзалес се отнесе твърде толерантно към този „гаф“, като се има предвид, че нашата компания напоследък получава все по и по-малко поръчки и че гореупоменатите ордери бяха поръчка от Канзас Сити на стойност някакви си петстотин (500!) долара. Но нека не забравяме, че мистър Гонзалес е получил заповед от тайнствената магнатка, от прочутата с разума и учеността си мисис Ливай, да се отнася добре с мис Трикси, като я подтиква да се чувства дейна и желана. Но той и с мен беше много любезен и ми позволи да правя с архива каквото си поискам.

В най-скоро време възнамерявам да накарам мис Трикси да проговори. Подозирам, че тази Медуза на капитализма таи в себе си ценни прозрения и може да ми предложи не една и две съдържателни опитности.

Единственото разочарование (и тук трябва да падна тъй ниско, че да използвам жаргон, за да пресъздам по-точно атмосферата, характерна за съществото, за което ще говоря) бе Глория, стенографката — млада и безсрамна уличница. В главата й се рояха какви ли не погрешни схващания и безпочвени оценки. След като тя направи една-две нагли и спонтанни забележки по отношение на моята осанка и на поведението ми, аз дръпнах мистър Гонзалес настрана, за да му кажа, че Глория има намерение да напусне без предизвестие, и то още в края на работния ден. В резултат мистър Гонзалес като че ли съвсем обезумя и взе, та незабавно уволни Глория, позволявайки си по този начин да упражни власт, което, както разбирам, рядко му се удава. Всъщност онова, дето ме накара да реагирам именно така, бе ужасният звук, който издаваха наподобяващите колове токчета на Глория. Само ако още един ден бях слушал този тропот, клапата ми завинаги щеше да се затвори. А отгоре на всичко тя бе наплескана с невероятно много грим, червило и прочие вулгарности, които предпочитам да не изреждам.

В главата ми напират какви ли не идеи относно архивата и измежду множеството празни бюра си избрах едно точно до прозореца. Малката ми газова печка беше пусната до мен с пълна сила и целия следобед си седях и наблюдавах как кораби от какви ли не екзотични пристанища плават из студените и мрачни води на пристанището. Лекото похъркване на мис Трикси и бесните удари по пишещата машина на мистър Гонзалес приятно контрапунктираха моите размишления.

Мистър Ливай днес не се появи. Намекнаха ми, че той рядко посещава фирмата и че всъщност „се опитва да я продаде колкото се може по-бързо“, да, така се изрази мистър Гонзалес. Навярно ние тримата (тримата, защото възнамерявам да накарам мистър Гонзалес да уволни останалите служители, ако те утре се явят на работа, тъй като съм сигурен, че самото наличие на твърде много хора в кантората ще ме побърка) ще съумеем да съживим замрялата търговия и да възвърнем вярата на мистър Ливай Младши в утрешния ден. Вече имам няколко възхитителни идеи и съм убеден, че именно аз в края на краищата ще накарам мистър Ливай да вложи и сърцето, и душата си в тази фирма.

Между другото, сключих и една много хитра сделка с мистър Гонзалес — убедих го, че щом съм му помогнал да спести разходите по заплатата на Глория, той би могъл да се реваншира, като ми осигури таксиметров превоз до и от службата. Пазарлъкът, който последва, опетни иначе приятния ден, но най-накрая аз постигнах онова, което исках, като разясних на човека опасността по отношение на клапата в частност и на здравето ми като цяло.

И тъй, става ясно, че дори когато Фортуна ни върти надолу, колелото й понякога запира за момент и ние се озоваваме в добър цикъл, който е част от далеч по-големия лош. Естествено, Вселената се основава на принципа за наличието на цикъл в цикъла. Аз в момента се намирам във вътрешен кръг. Естествено, възможно е да има и по-малки кръгове вътре в този…

Игнациус предаде жабката обратно във владение на шофьора и издума цял куп инструкции относно скоростта, посоката и смяната на предавките. Докато стигнат Константинопъл стрийт, в таксито вече се беше възцарило враждебно мълчание, което шофьорът наруши единствено и само за да си поиска сметката.

В момента, в който Игнациус се надигна и ядовито се измъкна от колата, той видя, че майка му се приближава откъм отсрещния край на улицата. Беше си сложила късото розово палтенце, а червената шапчица бе килната над едното й око така, че приличаше на героиня от филмовия сериал „Златотърсачките“, забягнала от снимачната площадка. Игнациус в отчаяние забеляза, че бе прибавила и нов цветови нюанс, като бе забола една повехнала беладона върху ревера си. А докато тя се розовееше и червенееше по изпочупената тухлена пътечка, токчетата й проскърцваха с характерното предизвикателство на преоценена стока. Въпреки че години наред бе гледал одеждите на майка си, видът й в тази пищна екипировка винаги успяваше да всее лек ужас в клапата му.

— Ох, гълъбче! — останала без дъх, изпъшка мисис Райли, когато двамата се срещнаха при задната броня на плимута, изцяло задръстил движението по тротоара. — Случи се нещо ужасно!

— О, боже мой! Сега пък какво?!

Игнациус си рече, че вероятно се касае за нещо в семейството на майка му — група хора, които непрекъснато страдаха от всякакъв вид насилие и болежки. Старата леля например била нападната от банда хулигани, които й отмъкнали петдесет цента; братовчеда го бутнал трамвай; чичото изял развалена „целувка“, а кръстникът пък пипнал кабел, повален от ураган…

— Съседката мис Ани, бедничката, тази сутрин получила леко припадъче на алеята. От нерви, чедо. Твърди, че ти си я разбудил, като си свирил на банджото…

— Нарича се лютня, а не банджо! — прогърмя Игнациус. — Тя да не би да ме взема за някой от извратените герои на Марк Твен?

— Току-що бях при нея. Отишла е в дома на сина си на Сейнт Мери стрийт.

— Ооо, при онова противно същество… — Игнациус изкачи стъпалата преди майка си. — Слава богу, че се е махнала за известно време. Сега ще мога да си свиря на лютнята, без да бъда атакуван от кресливите и анатеми.

— Отбих се в магазинчето на Лени и й купих една броеничка — от ония, дето мънистата им са пълни със светена водица.

— Мили боже! При Лени! Никога през живота си не съм виждал магазин, натъпкан с толкова религиозни шашми! Няма да се изненадам, ако след време там стане и някое чудо. Я самият Лени ще възкръсне, я…

— Мис Ани много хареса броеничката. Веднага взе молитви да реди.

— Това без съмнение й е било по-приятно, отколкото да разговаря с теб.

— Седни, чедо. Ще ти приготвя нещичко да хапнеш.

— В настъпилата около припадъка на мис Ани суматоха ти явно си забравила, че тази сутрин ме изстреля в „Панталони Ливай“.

— Ой, Игнациус, и какво стана? — попита мисис Райли, като приближи запалената клечка към горелката на печката, отворена още преди няколко секунди. Получи се лека експлозия. — Божке, едва-що не се опекох!

— Вече съм служител в „Панталони Ливай“!

— Игнациус! — проплака майка му, като обгърна мазната глава в непохватната си вълнено розова прегръдка, която сплеска носа му. Сълзи избликнаха в очите й. — Толкова се гордея с тебе, сине!

— Направо съм капнал! Атмосферата в кантората е свръхнапрегната!

— Знаех си, че ще успееш!

— Благодаря за оказаното ми доверие.

— И колко ще ти плащат, гълъбче?

— Шейсет щатски долара седмично.

— Ай, че само толкова ли? Май е трябвало още някъде да се опиташ.

— Откриват се чудесни възможности за повишение, чудесна перспектива за един буден млад човек. Заплатата навярно скоро ще се промени.

— Така ли мислиш? Все пак аз си се гордея с тебе, чедо. Свали си дрешката. — Мисис Райли отвори консервата с яхния и я изсипа в тенджерата. — А има ли там симпатични момиченца?

Игнациус се сети за мис Трикси и отвърна:

— Да, намира се една.

— Мома ли е?

— Така изглежда.

Мисис Райли смигна на Игнациус и запрати палтото му върху бюфета.

— Виж, пиленце, сложих яхнийката да се затопли. Отвори си и консерва грах, а хлебчето е в хладилника. И кексче купих, ама като не мога да си спомня къде го турих? Ти го потърси из кухнята, а аз да бягам…

— Сега пък къде хукна?

— Мистър Манкузо и леля му ще ме вземат след няколко минутки. Ще идем до „Фазио“ да поиграем боулинг.

— Какво?! — простена Игнациус. — Сериозно ли говориш?

— Рано ще си дойда. Казах на мистър Манкузо, че не мога да закъснявам. А и леля му си има внучета, та и тя сигурно ще иска добре да се наспинка.

— Наистина чудесно посрещане след първия ми работен ден! — гневно изрева Игнациус. — Няма да играеш боулинг! Нали имаше артрит ли, що ли? Та това е нелепо! И къде ще вечеряш?

— Ще си купя нещичко там. — Мисис Райли вече бе на път към стаята си, за да се преоблече. — Ой, пиленце, едно писъмце пристигна днеска за тебе от Ню Йорк. Турих ти го зад кутията с кафето. Ще да е от твойта Мирна, щото целият плик е мръсен и намачкан. Как може да пуща така писмата? А ти май каза, че татко й не бил беден…

— От къде на къде ще ходиш да играеш боулинг?! — изрева Игнациус. — Това е най-нелепото от всичко, което си правила досега!

Мисис Райли затръшна вратата на стаята си. Игнациус намери писмото и за да отвори плика, го накъса на парчета. Той извади отвътре програмата на някакъв летен филмов фестивал от предишната година. Писмото беше изписано на гърба на мекицоподобната програма с неравния и недодялан почерк, който се явяваше краснопис тип „Минкоф“. Навикът й да пише по-често на редактори, отколкото на приятели, личеше винаги още от обръщението:

Господа,

Какво е това странно и шокиращо писмо, което си ми написал, Игнациус? Как бих могла да се обърна към Комитета по граждански права с оскъдните доказателства, които ми предлагаш? Не мога дори да си представя за какво му е на един полицай да те арестува! Та ти все в стаята си стоиш и навярно щях да повярвам за арестуването, ако не беше писал за тази „автомобилна катастрофа“. Щом и двете ти китки са строшени, как тогава успя да ми напишеш писмото?

Игнациус, нека сме искрени един към друг. Не вярвам нито думичка от онова, което току-що прочетох. Но се боя, и то за теб! Фантастната продукция по арестуването съдържа симптомите на класическата параноялна налудност! А ти, естествено, си запознат с това, че Фройд свързва параноята с хомосексуалните наклонности…

— Каква отврат! — изкрещя Игнациус.

Но дай да не задълбаваме в този аспект, тъй като ми е известно колко всеотдайно се противопоставяш на какъвто и да било секс. И въпреки това емоционалните ти тегоби са явни. След като не успя да станеш учител в Батън Руж (за което и автобусът, и какво ли не още бяха виновни — прехвърляне на вина), вероятно си преживял терзанието, съпътстващо провала. „Автомобилната катастрофа“ е ново домогване за намиране на оправдание относно безсъдържателното и безплодно съществуване, което водиш. Трябва да преоткриеш себе си! Все ти повтарям и повтарям да се посветиш на съдбоносните проблеми на нашето време!

— Ауааах! — прозина се Игнациус.

Ти подсъзнателно усещаш, че трябва да се опиташ да обясниш провала си като интелектуалец и идеалист. Да обясниш защо не си се включил в критично настроените обществени движения. Освен това, едно удовлетворително полово общуване би прочистило душата и тялото ти. Та ти изпитваш огромна нужда от сексуална терапия! Опасявам се (съдейки по онова, което ми е известно от клинични случаи, подобни на твоя), че в крайна сметка ще се превърнеш в психосоматична развалина, досущ като Елизабет Б. Браунинг.

— Какво нагло безочие! — профъфли Игнациус.

Не че ти съчувствам бог знае колко. Ти си затворил душата си и за любовта, и за обществото. Аз понастоящем посвещавам всеки свободен миг на това да се съберат средства, за да могат едни приятели, изцяло посветили се на заснемането на филм за брака между двама представители от различни раси, да доведат докрай своето смело и разтърсващо начинание. Въпреки скромния бюджет самият сценарий е пренаситен с истини, които те карат да настръхнеш, но те са поднесени в очарователна палитра и с изящна ирония. Написан е от Шмуел, когото познавам от отдавна и който ще изиграе ролята на съпруга. Из улиците на Харлем открихме и едно момиче, което ще играе съпругата. Тя е толкова естествена и тъй кипи от енергия, че веднага стана най-добрата ни приятелка. Непрестанно дискутираме расовите й проблеми, като я карам да говори дори тогава, когато тя не иска, и съм убедена, че разговорите й с мен страстно й допадат.

В сценария има и един низък подлец реакционер ирландец, който отказва да приюти под наем двамата влюбени, след като вече са се бракосъчетали. Наемодателят живее в една стаичка, подобна на утроба, по чиито стени са налепени снимки на папата и тям подобни, което ще рече, че публиката, веднага щом зърне тази стая, ще го схване що за човек е. Но все още не сме намерили кой да играе неговата роля. На теб, естествено, тя би прилегнала фантастично. Разбираш ли, Игнациус, само ако можеше да прережеш пъпната връв, с която си привързан към този прогнил град, към майка си и към леглото, ти би могъл да дойдеш тук, където те чакат ето такива предложения. Какво ще кажеш за тази роля? Не можем да ти платим много пари, но ще отседнеш при мен. За музика към филма аз вероятно ще изсвиря нещо протестно или пък нещо за настроение. Надявам се скоро да запечатаме върху филмовата лента великолепния си проект, тъй като Лиола — невероятното момиче от Харлем, започва да ни натяква за хонорар. До момента успях да изстискам около 1000 долара от баща ми, който, както обикновено, е подозрително настроен към цялото ни начинание.

Игнациус, достатъчно вече те осмивах в писмата си. Недей да ми пишеш, докато не се включиш в кипежа на нашето време. Ненавиждам страхливците!

М. Минкоф

P. S. Пиши ми дали искаш да играеш ролята на наемодателя.

— Ще й дам аз да се разбере на тази безочлива уличница! — промърмори Игнациус, като запрати програмката в газовия пламък под яхнията.