Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Confederacy of Dunces, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Вениамин Младенов, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Кенеди Тул
Заглавие: Сговор на глупци
Преводач: Вениамин Младенов
Година на превод: 1989
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1989
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново
Излязла от печат: февруари 1989 г.
Редактор на издателството: Мариана Неделчева
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Ставри Захариев
Рецензент: Мариана Неделчева
Художник: Филип Малеев
Коректор: Людмила Стефанова; Ана Тодорова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2538
История
- —Добавяне
Седма глава
I
Компанията „Разносна търговия с райска стока“ се помещаваше в бивша авторемонтна работилница, в мрачния приземен етаж на иначе неизползвана учрежденска постройка на Пойдрас стрийт. Вратите на гаража обикновено стояха отворени и по този начин предлагаха на минувачите големи дози парлива миризма на кипнали кренвирши, горчица, а също и на цимент, просмукан от автомобилните смазки и масла, които дълги години се бяха отцеждали и капали от разните хармъни и хипмобайли. Мощната воня на „Райската стока“ понякога караше озадачените и замаяни минувачи да заничат през отворената врата на мрачния гараж и погледите им се заковаваха върху цяла ескадра огромни тенекиени хотдози, възкачени на велосипедни гуми. Това едва ли можеше да се нарече колекция от превозни съоръжения. Някои от тях бяха доста поочукани. Един беше тъй смачкан и полегнал настрана, че единственото му колело бе застанало хоризонтално над него — свидетелство за пътнотранспортно произшествие.
Сред забързалите се в ранния следобед покрай „Разносна търговия с райска стока“ пешеходци бавно се поклащаше една страховита фигура. Това бе Игнациус. Той спря пред тесния гараж, подуши изпаренията и огромната сетивна наслада, която те му доставиха, накара подаващите се от ноздрите му космици тутакси да започнат да анализират, каталогизират, категоризират и класифицират миризмите на кренвирши, горчица и смазочни материали. Вдъхна дълбоко и се запита дали не усети и по-изисканото, нежно ухание на хлебчета. Погледна белите ръкавички, т.е. стрелките на часовника си „Мики Маус“, и разбра, че е обядвал само преди час. Но привлекателните аромати предизвикаха обилно слюноотделяне.
Той влезе в гаража и се огледа. В ъгъла един старец вареше кренвирши в огромен ресторантски казан, в сравнение с който газовата печка, на която бе положен, изглеждаше като мъниче.
— Простете, сър! — провикна се Игнациус. — Извършват ли се тук продажби и на дребно?
Сълзящите очи на стареца се обърнаха към внушителния посетител.
— Какво искаш?
— Бих желал един от вашите хотдози. Доста апетитни са на мирис. Та се чудех ще бъде ли възможно да закупя един-едничък.
— Разбира се.
— А ще може ли сам да си го избера? — попита Игнациус, като надникна в казана. Кренвиршите клокочеха и се мятаха нагоре-надолу из кипящата вода, подобно на увеличени и изкуствено оцветени чехълчета. Дробовете му се изпълниха с пикантния, стипчив аромат. — Нека си представим, че съм в луксозен ресторант и че това е басейнчето с раците.
— На̀ ти вилица — рече старецът и му подаде някакво разкривено и ръждясало подобие на харпун. — И си пази ръцете от водата. Като киселина е. Виж само на какво е направила вилицата.
— Олеле! Доста поналютват — обърна се Игнациус към стареца след първата хапка. — Какви ли са съставките им?
— Гума, зърно, карантия… Знам ли? Лично аз не ги и близвам.
— Странно, но просто те привличат — отбеляза Игнациус и се покашля, за да си прочисти гърлото. — Още отвън си рекох: да, носните ми власинки разпознаха нещо уникално.
Игнациус дъвчеше дивашки, но с блаженство, оглеждаше белега върху носа на стареца и слушаше свирукането му.
— Не чувам ли мелодия на щрайх от Скарлати? — най-сетне попита той.
— Мислех, че си свиркам „Пуйка в сламата“.
— Тъй много се надявах, че сте запознат с творчеството на Скарлати! Той бе последният истински музикант — заключи Игнациус и възобнови яростната атака срещу дългия хотдог. — С очевидните си музикални заложби сте могли да се захванете с нещо по-значимо.
Игнациус продължи да дъвче, а старецът продължи да си подсвирква фалшиво. По едно време Игнациус пак продума:
— Вероятно сте останали с впечатлението, че „Пуйка в сламата“ е значително творение на американския дух. Но ще трябва да ви разочаровам. Това е една дисонансна мерзост.
— И какво значение има?
— Огромно, сър! — развика се Игнациус. — Преклонението пред мерзости като „Пуйка в сламата“ е в основата на съвременната дилема!
— Бе ти откъде се взе? Какво искаш?
— Имате ли мнение за обществото, което приема „Пуйка в сламата“ за един от стожерите на своята култура?
— Кой го мисли това?
— Всички! Най-вече народните певци и третокласните учители. Нечистоплътните студенти и прогимназистите я пеят като заклинание! — Игнациус се оригна. — Убеден съм, че ще хапна още една от тези вкуснотии.
След четвъртия хотдог Игнациус прокара знаменития си розов език около устата и мустаците и се обърна към стареца: — Отдавна не си спомням да съм се чувствал така удовлетворен. Какъв късмет, че попаднах тук! А ми предстои ден, изпълнен бог знае с какви ужасни! Понастоящем съм безработен и ме изстреляха да диря работа. Със същия успех можех да тръгна да диря и Христовия потир. Вече цяла седмица се щурам из центъра. Ясно е, че не съм достатъчно извратен, за да покрия стандартите на съвременния работодател.
— Не ти се усмихва щастието, а?
— Как да ви кажа, тази седмица се отзовах само на две обяви. Има дни, в които докато стигна Канал стрийт, и вече съм напълно омаломощен. Превъзмогвам тези мигове, ако успея да се завлека до някое кино. Всъщност вече изгледах филмите, които дават в центъра, и тъй като всички са до такава степен оскърбителни, че заслужават запрещение навеки, идната седмица се очертава да бъде особено безинтересна.
Старецът погледна към Игнациус, после към огромния казан, към газовата печка, към изпомачканите си колички и най-накрая рече:
— Веднага мога да те наема.
— Благодаря ви много — отвърна снизходително Игнациус, — но не бих могъл да работя тук. Този гараж е невероятно влажен, а аз, освен към множество други заболявания, съм предразположен и към такива на дихателните пътища.
— Няма да работиш тук синко, навън ще разнасяш.
— Какво?! — прогърмя Игнациус. — От сутрин до вечер да стоя на дъжда и снега?!
— Не вали сняг тъдява.
— Вали, макар и рядко. Вероятно тъкмо като затикам някоя количка, и ще завали. И без съмнение ще ме намерят замръзнал в канавка, ледени висулки ще се климбуцат от всички отвори на тялото ми, а бездомните котки ще се завират в мен, за да поемат топлинката и от последния ми дъх. Не, благодаря ви, сър. Налага се да тръгвам. Май имах някакъв ангажимент.
Игнациус погледна разсеяно малкия си часовник и установи, че той пак е спрял.
— Поне за мъничко — замоли се старикът. — Един ден само опитай, а? Страшно ми трябват продавачи!
— Един ден ли? — попита Игнациус в недоумение. — Цял ден?! Не мога да пилея ценното си време. Къде ли не трябва да ходя и с кого ли не трябва да се срещам.
— Добре тогава — обади се старикът твърдо. — Плати ми един долар за сандвичите.
— Не искам да ви плаша, но май се налага да ме черпите. Било вие, било гаражът или който и да е там. Снощи онази детективка майка ми открила в джобовете ми няколко билета за кино с откъсната контрола и днес ми даде само пари за път.
— Ще извикам полиция!
— О, боже мой!
— Плащай! Плащай или ей сега прибягвам до закона!
Старецът сграби дългата вилица и чевръсто опря двата й проядени зъба в гърлото на Игнациус.
— Увреждате вносния ми шал!
— Давай парите си за път!
— Не мога да вървя пеша чак до Константинопъл стрийт.
— Вземи такси. Все някой у вас ще плати на шофьора, като стигнеш.
— Сериозно ли мислите, че майка ми ще повярва, като й кажа, че някакъв старец ме е нападнал и ми е обрал стотинките?
— Няма да се оставя пак да ме ограбят! — разпени се старикът и окъпа Игнациус в слюнки. — Винаги така става при търговията с кренвирши! Все някой ще прецака продавача на хотдог или бензинджията! Никой не ни бръсне за слива!
— Твърдението ви е съвсем невярно, сър. Няма друг, който повече да уважава продавачите на хотдог от мен. Те извършват една от малкото смислени услуги в нашето общество. Да ограбиш продавач на хотдог, е деяние символично. Кражбата е продиктувана не от алчност, а по-скоро от желанието да принизиш продавача.
— Затваряй си тлъстите джуки и плащай!
— Доста непреклонен сте за възрастта си. Но и аз няма да вървя пеша до другия край на града. По-скоро ще се оставя да умра от ръждясалата вилица.
— Добре, приятелче, сега ме чуй. Ще се спазарим с теб. Ще побуташ една от количките около час и ще бъдем квит.
— Не трябва ли да разполагам с медицинско или нещо подобно, издадено от Министерството на здравеопазването? Може да имам нещо под ноктите си, което да действа омаломощаващо на човешкия организъм. А между другото, всичките си продавачи ли наемате по този начин? Подобна практика едва ли е в крак със съвременните изисквания. Имам чувството, че ме отвличат в упоено състояние. Опасявам се да попитам как уволнявате служителите си.
— Повече да не си се опитал да грабиш от продавач на хотдог!
— Вие току-що демонстрирахте желанието си. Всъщност те бяха две: да прободете гърлото и шала ми. Надявам се, че сте готов да заплатите за последния. Такива вече няма. Произведен е в една малка фабрика в Англия, която впоследствие била унищожена от немската авиация. По него време се говорело, че тя умишлено е била изпратена да участва в тази акция, за да съкруши британския боен дух, тъй като германците видели в един конфискуван кинопреглед същия шал около врата на Чърчил. Доколкото знам, вероятно именно това е шалът на Чърчил от кинопрегледа. А днес цената им се обозначава с четири цифри. Освен това може да се увива и около главата. Ето така.
— Май за един час няма да навредиш бог знае колко на „Разносна търговия с райска стока“ — обади се най-сетне старецът, след като доста дълго беше наблюдавал Игнациус да показва как шалът може да се използва като индианска препаска, бохча, шотландска поличка, превръзка за счупена ръка или забрадка.
— Ако алтернативата е затвор или пронизана адамова ябълка, с радост ще потикам малко някоя от вашите колички. Но не мога да прогнозирам колко надалеч ще стигна.
— Не ме разбирай криво, синко. Аз не съм лош човек, ама много ми стана вече. Десет години се опитвам да направя от „Разносната търговия“ достойно за уважение предприятие, но това никак не е лесно. Хората гледат с презрение на всеки, който продава хотдог. Мислят, че от тоя бизнес кярат само нехранимайковците. Пък и трудно се намира почтен продавач. А намеря ли такъв, щом излезе на улицата, хулиганите не пропускат да му видят сметката. Защо ли бог ме е натоварил с такова непосилно бреме?
— Неведоми са пътищата господни.
— Може и така да е, но не го разбирам.
— Писанията на Боеций могат да ви наведат на някои прозрения.
— Всеки ден чета във вестника какво пишат отец Келър и Били Греъм[1].
— О, боже мой! — разпени се Игнациус. — Нищо чудно, че сте на този хал.
— Ето — рече старецът и отвори един метален шкаф близо до печката. — Облечи се.
Той извади нещо подобно на бяла престилка и го подаде на Игнациус.
— Какво е това? — попита Игнациус и щастлива усмивка озари лицето му. — Прилича на академична тога!
Той я навлече през глава. С престилката върху палтото приличаше на яйце от динозавър, готово да се излюпи.
— Стегни я с коланчето в кръста.
— Това, естествено, не ще направя. Подобни одеяния трябва свободно да се диплят около човешката фигура, при все че тази предоставя възможност за твърде ограничено маневриране. Убеден ли сте, че не ви се намира някоя в по-голям размер? А и при по-щателен оглед забелязвам, че е доста пожълтяла около маншетите. Освен това се надявам, че петната по гърдите не са от кръв, а от кетчуп. Но да не би все пак онзи, който последен я е носил, да е бил наръган с нож от хулигани?
— Ето, сложи си и тая шапчица. — Старецът подаде на Игнациус малък правоъгълник от белезникава хартия.
— Книжни шапки пък съвсем не нося. Моята, бих казал, е отлична, а и далеч по-здравословна.
— Не бива да си с ловджийска шапка! Книжната е част от униформата на „Разносна търговия с райска стока“.
— Няма да сложа книжна шапка! Не възнамерявам да се помина от пневмония, докато изпълнявам онова, което изисквате от мен! Забийте вилицата си и в най-жизненоважните ми органи, ако желаете, но шапката няма да сложа! По-добре смърт, отколкото безчестие и болест!
— Добре де, остави я — въздъхна старецът. — Ела, вземи тази количка.
— Да не мислите, че ще изляза на улицата да ме гледат с тази мерзост? — попита с гняв Игнациус, като приглаждаше престилката си. — Дайте ми онази, лъскавата, с белите гуми.
— Добре де, добре — раздразнено отвърна старецът. Той отвори капака на кладенчето на количката и започна бавно да прехвърля с вилицата кренвирши от големия казан в него. — Слагам ти дванайсе кренвирша. — Той отвори съседния капак. — А тук слагам плика с хлебчетата. Разбра ли? — Затвори капака и открехна една малка вратичка, изрязана отстрани на блестящата червена тенекия. — Тука се слага една малка кутийка с течност, която поддържа кренвиршите топли.
— О, боже! — възкликна с уважение Игнациус. — Та тези колички са като китайските загадки! Подозирам, че непрекъснато ще отварям точно онова, което май не трябва.
Старецът открехна друга вратичка, този път от обратната страна на хотдога.
— А там какво има, картечница ли?
— Тук слагаме горчицата и кетчупа.
— Е, впускам се храбро в това начинание, при все че е възможно още на първия ъгъл да продам някому кутийката с течност, която поддържа кренвиршите топли.
Старецът изтика количката до вратата на гаража и рече:
— Хайде, приятелче, на слука.
— Благодаря ви много — отвърна Игнациус и подкара тенекиения хотдог по тротоара. — Връщам се точно след един час.
— Свали количката от тротоара!
— Надявам се, не смятате, че трябва да се включа в уличното движение?
— Могат и да те арестуват затова, че караш по тротоара.
— Чудесно — провикна се Игнациус. — Ако полицията ме проследи, възможно е да попречи да бъда ограбен!
Като си пробиваше път през натовареното пешеходно движение, което се плъзгаше покрай тенекиения хотдог като вълни покрай носа на кораб, Игнациус се отдалечаваше от главната квартира на „Разносна търговия с райска стока“. По-добре така да си прекарва времето, отколкото да се среща с разни кадровици, а и през последните няколко дни някои от тях се държаха с неприкрита злоба. И след като кината сега бяха недостъпни поради финансови затруднения, щеше да се наложи да се шляе без цел, но с отегчение из центъра на града, докато от гледна точка на времето станеше безопасно да се прибере вкъщи. Хората по улицата го заглеждаха, но никой не купуваше. Затова като стигна докъм средата на пресечката, Игнациус се развика:
— Хотдог! Хотдози от рая!
— Слез на платното бе, момче! — някъде изотзад се провикна старецът.
Игнациус зави зад ъгъла и паркира до една сграда. Отвори различните капаци и вратички, направи си един хотдог и стръвно го излапа. Цяла седмица вече майка му беше бясна, отказваше да му купува тоник, блъскаше по вратата, когато той се опитваше да пише, и заплашваше, че ще продаде къщата и ще отиде в старчески дом. Тя бе обрисувала на Игнациус неустрашимостта на полицая Манкузо, който, независимо от нищожния си шанс за успех, се борел, за да остане на работа, желаел да работи и стоически понасял целия тормоз и заточението си в тоалетната на автогарата. Положението на полицая Манкузо напомни на Игнациус за Боеций, когото императорът хвърлил в затвора, преди да го убие. За да усмири майка си и да разведри атмосферата вкъщи, той и беше дал „Утехата на философията“ — английски превод на творбата, която Боеций написал по време на несправедливото си изгнание, като й препоръча да я предложи и на полицая, така че да я чете, докато си седи в кабинката на тоалетната. „Тази книга ни учи да приемаме онова, което не сме в състояние да променим. Тя описва окаяното положение на справедливия човек в едно несправедливо общество и е опорен камък на цялата средновековна мисъл. Несъмнено ще помогне на твоя полицай в кризисното му състояние“ — бе казал Игнациус великодушно. „Тъй ли? — зарадвано бе възкликнала майка му. — Такава душичка си ми ти! Клетият Анджело така ще се зарадва!“ Подаръкът за полицая Манкузо донесе (макар и за един ден) примирие на Константинопъл стрийт.
Приключил с първия хотдог, Игнациус си направи още един и го изяде, като размишляваше и за останалите добрини, които можеха да поотложат започването на работа. Петнадесет минути по-късно забеляза, че количеството кренвирши в кладенчето видимо е намаляло, и взе решение в полза на въздържанието за настоящия момент. Той бавно забута количката надолу по улицата с призива: „Хотдог!“
Джордж, който се шляеше по Каронделет с един куп пакети, увити в обикновена амбалажна хартия, чу този възглас и се насочи към колосалния продавач.
— Ей, чакай! Дай един.
Игнациус неприветливо изгледа момчето, препречило пътя на количката. Клапата му възропта срещу пъпките, срещу навъсеното лице, което сякаш висеше закачено на дългата, добре омазнена коса, срещу цигарата зад ухото, срещу светлосиньото яке, ботушите и тесните панталони, които нагло се издуваха при чатала, в пълен разрез със законите на теологията и геометрията.
— Извинявай — изсумтя Игнациус, — но са ми останали само няколко кренвирша и трябва да ги запазя. Махни се от пътя ми, ако обичаш.
— Да ги запазиш ли? За кого?
— Това не е твоя работа, безпризорнико. Защо не си на училище? Казвам ти най-учтиво: престани да ме тормозиш. Пък и нямам да ти върна.
— Аз имам точно двайсе и пет цента — подсмихнаха се тънките устни.
— И кренвирши не мога да ти продам! Ясно ли е, сър?
— Кво ти става бе, приятел?
— Какво ми става ли? На мен?! А на теб какво ти става? Нима не е напълно противоестествено да ти се яде хотдог толкова рано подир обед? Съвестта не ще ми позволи да ти продам. Погледни си само отвратителната кожа на лицето! Ти сега растеш и трябва до пренасищане да тъпчеш в организма си зеленчуци, портокалов сок, цели самуни пшеничен хляб, спанак и тям подобни. Аз от своя страна не ще стана съучастник в невъздържанието на един малолетен.
— Кви ми ги дрънкаш бе? Я давай тука един хотдог! Гладен съм! Не съм обядвал.
— Няма! — изрева Игнациус така гневно, че минувачите се облещиха. — А сега се махай оттук, преди да съм те прегазил.
Джордж отвори капака, където бяха хлебчетата, и възкликна:
— Я виж колко много имало! Направи ми сандвич.
— Помощ! — викна Игнациус, който внезапно си припомни, че старецът го бе предупредил за обири. — Крадат ми хлебчетата! Полиция!
Той тикна количката назад и я блъсна в слабините на Джордж.
— Оох! Внимавай бе, идиот!
— Помощ! Крадец!
— Млъкни бе! — изръмжа Джордж и затръшна вратичката. — Слушай, тикво, тебе трябва да те затворят!
— Моля?! — изкрещя Игнациус. — Що за безочие!
— Дебела, откачена тиква! — повиши тон Джордж и се затътри напред, а налчетата му застъргаха по тротоара. — И кой ли ще хапне нещо, дето си го пипал с тия тиквени ръце!
— Как смееш да нареждаш такива скверности по мой адрес?! Някой да хване това момче! — изрева бясно Игнациус, но Джордж се изгуби сред вълната пешеходци. — Няма ли един свестен човек, който да залови този малолетен престъпник, това непрокопсано недорасло изчадие? Къде му беше уважението? Това гаменче трябва да бъде бито с камшици до припадък!
Една жена от събралата се около количката кренвирш група се обади:
— Какъв ужас! Откъде ли ги намират такива продавачи?
— Нехранимайковци! Всичките са нехранимайковци — добави друг.
— От виното ще да е. Мен ако питате, то ги е побъркало. Такива като него не бива на улицата да ги пущат.
— Нима параноята ми става неконтролируема — обърна се Игнациус към групата — или вие, монголоиди недни, действително говорите за мен?
— Оставете го на мира — рече някой. — Вижте му очите само.
— Какво им е на очите ми? — гневно възропта Игнациус.
— Я да се махаме оттук.
— Ако обичате — отвърна той. Устните му потрепваха и си приготви още един хотдог, за да успокои вибриращата се нервна система. Треперещите му ръце поднесоха „тестото“, в което стърчеше червеникавата „пластмаса“, към устата и след две хапки от хотдога нямаше и помен. Усилените дъвкателни движения масажираха пулсиращите му слепоочия. Като натъпка и последната трошица, той се почувства далеч по-спокоен.
Грабна отново дръжката и като се влачеше едва-едва, забута количката по Каронделет стрийт. Верен на решението си само да заобиколи квартала, той зави отново на следващия ъгъл и се спря пред зацапаната гранитна стена на „Голиър Хол“, за да изяде още две от райските хотдогчета, преди да премине финалната отсечка от пътешествието си. Когато зави и покрай последния ъгъл и съзря табелата „Разносна търговия с райска стока“, увиснала далеч не успоредно над тротоара на Пойдрас стрийт, той препусна в нещо като забавен тръс и влетя запъхтян през вратата на гаража.
— Помощ! — жалостиво простена Игнациус, като блъсна тенекиения хотдог в ниския праг.
— Какво се е случило бе, момче? Нали цял час трябваше да изкараш?
— И двамата имаме късмет, че въобще успях да се завърна! Те нанесоха поредния си удар!
— Кой?!
— Престъпният синдикат или и аз не ги знам как се казват. Погледнете ръцете ми! — Игнациус тикаше двете лапи в лицето на стареца. — Цялата ми нервна система ей сегичка ще въстане против това, че й нанесоха подобна травма! Не ми обръщайте внимание, ако внезапно изпадна в състояние на шок.
— Какво се е случило, дявол го взел?!
— Член на най-масовата нелегална организация за малолетни ме хвана в засада на Каронделет стрийт.
— Ограбиха ли те? — с вълнение попита старецът.
— И то най-брутално. Опряха един огромен и ръждясал револвер в слепоочието ми. По-точно, притиснаха го тъй силно, че кръвта в цялата лява половина на главата ми престана да циркулира за известно време.
— На Каронделет стрийт по това време на деня? И никой ли не се намеси?
— Никой, разбира се! Хората поощряват подобни постъпки. Навярно извличат известно удоволствие, като гледат как клетият, сражаващ се продавач бива унижен на обществено място. А вероятно са изпитали и уважение към начинанието на момчето.
— То как изглеждаше?
Като хиляди други младежи. Пъпки, прическа „помпадур“, трета сливица и стандартната юношеска екипировка. Възможно е да е имало и нещо друго, като, да речем, родилно петно или вода в коляното от многото игра на футбол, но наистина не мога да си спомня. След като револверът биде забит в главата ми, аз припаднах от спиране на кръвообращението в мозъка и от уплаха. А докато безжизнено съм лежал на тротоара, той явно е претършувал количката.
— Колко пари задигна?
— Пари ли? Пари не бяха похитени. За щастие такива нямаше, тъй като не бях успял да продам нито една от тези вкуснотии. Открадна хотдозите! Да, но очевидно не всичките. Като се посъвзех, аз проверих в количката. Мисля, че там все още има един-два.
— Такова нещо досега не бях чувал!
— Навярно е бил много гладен. Навярно подрастващият му организъм е имал крещяща нужда от насищане с известни витамини. Човешкото стремление към храна е приблизително равно на стремежа към полово общуване. Щом при изнасилванията се използува оръжие, защо то да не се използува и при кражбите на хотдози? Не виждам нищо необичайно.
— Само глупости говориш.
— Аз ли? Този инцидент е социологически обоснован. Вината изцяло принадлежи на обществото, в което живеем. Младежът, докаран до състояние на лудост от съблазните на телевизионните предавания и от сладострастната периодика, явно си е общувал с традиционномислещи девойченца, които са отказали да вземат участие в програмите, плод на развинтеното му сексуално въображение. Следователно незадоволените му плътски желания са търсили сублимация в храната. За жалост жертвата бях аз. Но трябва да благодарим богу, че това момче е потърсило отдушник именно в храната. В противен случай още там, на място, щях да бъда изнасилен!
— Само четири е оставил — рече старецът, зареял поглед в кладенчето на тенекиения хотдог. — Копелето му недно! Как ли е успяло да ги отнесе?
— Ей богу, не зная — отвърна Игнациус, а след това добави възмутено: — Когато дойдох на себе си, намерих капака на количката отворен. И естествено, никой не ми помогна да стана на крака! Бялата престилка ме правеше белязан — продавач, тоест парий.
— А защо не вземеш да опиташ пак?
— Какво?! Нима сериозно смятате, че в сегашното си състояние отново ще поема по улиците, за да си прося отново да ме ограбят? Твърдо съм решил да връча десетте си цента в ръцете на трамвайния кондуктор. А остатъка от деня възнамерявам да прекарам в гореща вана, като по този начин се опитам да възвърна нормалния си облик.
— Тогава ха утре пак да дойдеш и да опиташ, а? — попита с надежда старецът. — Наистина ми трябват продавачи.
Игнациус прекара известно време в размисъл относно предложението, като внимателно оглеждаше белега върху носа на стареца и шумно се оригваше. Поне щеше да работи. А това пък щеше да удовлетвори майка му. Работата не беше свързана с надзор или тормоз. Той се изкашля, оригна се и по този начин тури край на размишлението:
— Ако все още функционирам утре заран, то вероятно ще се върна. Не мога да предвидя по кое време точно ще пристигна, но във всеки случай мисля, че можете да ме очаквате.
— Чудесно, синко! — зарадва се старецът. — Викай ми мистър Клайд.
— Така и ще ви наричам — каза Игнациус и облиза една троха, появила се в крайчеца на устата му. — Между другото, мистър Клайд, възнамерявам да се прибера с престилката, за да докажа на майка си, че съм започнал работа. Разбирате ли, тя страшно много пие и се налага непрестанно да я уверявам по някакъв начин, че притокът на средства, вследствие на моя труд, не ще бъде прекратен, тоест че не са застрашени доставките на спиртни напитки. Животът ми е доста мрачен. Вероятно някой ден ще ви го опиша и в детайли. За момента обаче държа да споделя с вас някои неща по отношение на клапата ми.
— Клапа ли?!
— Да.