Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (47)

IV

Джордж си бе избрал за наблюдателница едно местенце на Пойдрас стрийт, точно срещу гаража на „Разносна търговия с райска стока“. Беше запаметил името, изписано на количката, и бе издирил адреса на тази фирма. Цяла сутрин беше чакал огромния продавач, който така и не се мярна. Дали не го бяха уволнили за това, че е намушкал оня педераст на Пайрътс Али? По обяд бе напуснал наблюдателния си пост, за да отиде до Квартала и да вземе пакетите от мис Лий. Сега отново бе на Пойдрас стрийт и се чудеше кога ли оня ще се появи. Джордж бе решил да се опита да бъде мил с него и веднага да му бутне няколко долара. Продавачите на хотдог вероятно са бедни. Няколко доларчета щяха да му дойдат добре дошли. Този продавач щеше да е великолепен параван. Така и нямаше да схване какво може да се случи. А пък уж имаше добро образование…

Най-после, малко след един часа, бялата престилка се изсипа от тролея на талази, които се разбиха в гаража. След няколко минути въпросният образ вече буташе количката си по тротоара. Джордж забеляза, че той пак носеше обецата, шалчето и сабята. Щом си ги слагаше в гаража, значи бяха търговски трикове. А по начина, по който говореше, си личеше, че дълго време е ходил на училище. Сигурно точно това го беше докарало дотук. Джордж не беше глупав и се измъкна от даскалото при първата възможност= Не искаше да свърши като тоя.

Сега го наблюдаваше как побута количката няколко метра, как спря и залепи отпред лист от бележник. Щеше да подходи към него психологически, подходът щеше да е нагоден към образованието на продавача. Това плюс парите щяха да му подсигурят наемането на долапчето за хлебчета.

Внезапно един старец подаде глава от гаража, втурна се подир продавача и го цапардоса по гърба с дългата си вилица.

— Върви бе, маймуно! — крещеше старецът. — И без това закъсня! Вече минава пладне! Или днеска ще ми донесеш печалба, или…

Продавачът започна спокойно и хладно да говори нещо, Джордж не разбра какво, но онзи не престана още дълго време.

— Не ме интересува! Ако ще майка ти да взема и наркотици! — беше отговорът на стареца. — Не ща да слушам повече за автомобилни катастрофи, за сънища, за проклетата ти престилка и тям подобни дивотии! А сега изчезвай оттука, орангутанище такова! Днес искам най-малко пет долара от тебе!

С придадената от стареца начална скорост продавачът избута количката от ъгъла и изчезна по посока на Сейнт Чарлс стрийт. Веднага щом дядката се завърна в гаража, Джордж се понесе по следите на количката.

Игнациус буташе количката си по Сейнт Чарлс срещу движението, към Френския квартал, без да знае, че го следят. Предишната вечер бе останал толкова до късно да подготвя лекцията си за събранието, че почти до обяд не успя да се надигне от пожълтелите чаршафи, а и тогава единствено зверските удари и крясъците на майка му го разбудиха. Сега, излязъл веднъж на улицата той бе изправен пред един проблем. Днес в кино „Орфей“ беше първата прожекция на „изтънчената комедия“. Бе успял с кръв и пот да изкопчи от майка си десет цента за път, макар и те да й се свидеха. Сега трябваше бързо-бързо да продаде пет-шест хотдога, да паркира някъде количката и да се добере до киното, тъй щото невярващите му очи да могат да погълнат всеки миг на цветно богохулство.

Унесен в размисли относно това как да се спечелят мъничко пари, Игнациус дълго време не забеляза, че количката му се движи по права и непоколебима линия. Когато се опита да мине по-близо до бордюра, тя дори не помръдна. Той спря и видя, че една от велосипедните гуми се бе заклещила в процепа на трамвайната релса. Опита с друсане да я измъкне оттам, но количката бе твърде тежка и дори не помръдна. Наведе се и опита да я повдигне отстрани. И както беше пъхнал ръцете си под големия тенекиен хотдог, той дочу през леката омара камбанката на приближаващия се трамвай. По ръцете му се появиха малки твърди пришки, а клапата след няколко мига неистово колебание се затръшна. Игнациус лудешки задърпа нагоре тенекиения хотдог. Велосипедната гума се изстреля от релсата, вдигна се във въздуха, побалансира там известно време, а после количката с гръм и трясък се преобърна на едната си страна и колелото зае хоризонтално положение. Едно от малките капачета се открехна и депозира насред улицата няколко кренвирша, от които се вдигаше пара.

— О, боже мой! — промърмори Игнациус, като гледаше как силуетът на спрелия на съседната пресечка трамвай започва да става все по и по-ясен. — Каква да проклетия ми е намислила сега Фортуна?

Той изостави претърпялото крушение оръдие на труда и се затътри по релсите право към трамвая, а униформената престилка а ла бяла хавайска роба се увиваше около глезените му. Бакърено маслиненият вагон бавно се придвижваше към него, като се тресеше и поклащаше. Ватманът спря веднага щом зърна огромната, сферична, бяла фигура да пъхти насред релсите, и отвори едно от предните прозорчета.

— Моля за извинение, сър! — провикна се към него обецата. — Ако бъдете така добър да почакате за миг, аз ще се опитам да изправя зачисления ми инвентар!

Джордж съзря своята възможност. Той изтича при Игнациус и ведро му предложи:

— Хайде, професоре, дай двамата да го издърпаме това от улицата!

— О, боже мой! — прогърмя гласът на Игнациус. — Моят половосъзряващ възмездител! Какво ли не ми предлага този ден! Вече става ясно, че ще бъда прегазен от трамвай и в същото време ограбен, като по този начин ще поставя и нов райски рекорд! Махни се от пътя ми, покварени хлапако!

— Ти хващай тоя край, а аз — тоя.

Трамваят им подрънна.

— Е, добре — съгласи се Игнациус най-накрая. — Всъщност за мен щеше да е истинско удоволствие да зарежа този нелеп кръст на шията си така, както е полегнал на една страна.

Джордж хвана единия край на тенекиения хотдог и каза:

— Я по-добре затвори това капаче, да не се изсипят още кренвирши.

Игнациус би един шут на малката вратичка, сякаш участваше във футболна среща между професионалисти, тъй че едно подало се отвътре кренвиршче беше разрязано на две абсолютно равни части.

— По-леко бе, професоре! Ще си изпотрошиш количката.

— Занемей, безделнико! Не съм те карал да разговаряш с мен.

— Хубаво де — отвърна Джордж и сви рамене. — Не виждаш ли, че само се мъча да ти помогна?

— А как би могъл ти да ми помогнеш? — изрева Игнациус и в устата му се жлътнаха един-два огромни зъба. — Някое от обществените ведомства без съмнение в момента души ли, души, за да усети зловонието на лосиончето ти за коса. Ти пък откъде се взе? И защо ме преследваш?

— Слушай бе, искаш ли да ти помогна да вдигнеш тая купчина старо желязо, или не?

— Старо желязо ли? Нима намекваш за райското ми превозно съоръжение?!

Трамваят отново издрънча зад тях.

— Хайде — поде Джордж. — Вдигай!

— Надявам се, разбираш — пъшкаше Игнациус, останал без дъх от повдигането на количката, — че нашето общение е в резултат единствено на непредвидените обстоятелства.

Количката отново се олюля върху двете си велосипедни гуми, а съдържанието на тенекиения хотдог лудешки се плискаше отвътре.

— Е, хайде, професоре, готов си. Радвам се, че успях да ти помогна.

— Ти май не забелязваш, бездомнико, но всеки момент скарата на трамвая ще те подбере.

Самият трамвай едва-едва мина покрай тях, така че кондукторът и ватманът да могат по-подробно да разгледат одеждите на Игнациус.

Джордж сграбчи една от лапите и бутна в нея два долара.

— Парички! — щастливо възкликна Игнациус. — Хвала тебе, боже! — И бързо набута в джоба си двете банкноти. — По-добре ще е да не питам каква ли скверност те подтикна да сториш това. Ще ми се да мисля, че искаш да се реваншираш за елементарния си опит да ме оклеветиш през мрачния първи ден, който прекарах с тази нелепа количка.

— Така си е, професоре. Никога нямаше да успея тъй красиво да го кажа. Абе учен човек си ти, това е.

— Нали? — Игнациус беше много доволен. — Може би все още и при теб не всичко е загубено. Хотдог?

— Не, благодаря.

— Тогава извини ме, докато изям един. Организмът ми настойчиво умолява да бъде заситен. — Той се вгледа в кладенчето на количката. — Боже мой! Как са се разбъркали кренвиршчетата!

И докато Игнациус затръшваше вратичките и бъркаше с лапи из кладенчето, Джордж поде:

— Е, аз ти помогнах, професоре. Кой знае дали и ти не можеш да направиш същото за мене…

— Кой знае — обади се с безразличие Игнациус и захапа хотдога.

— Виждаш ли ги тия? — Джордж повдигна пакетите, завити в амбалажна хартия, които носеше под мишница. — Учебни помагала. Но точно тука е проблемът. Трябва да ги взема от пласьора по обяд, но не мога да ги разнеса по училищата, докато не свършат часовете. Така че близо два часа трябва да ги мъкна насам-натам. Разбираш ли? На мене ми трябва местенце, дето да ги пъхам за следобеда. Може да се срещаме някъде към един и да ги слагам в долапчето за хлебчета, а пък малко преди три ще идвам да си ги прибирам.

— Какви небивалици! — оригна се Игнациус. — Нима сериозно мислиш, че ще ти повярвам? Ще разнасяш учебни помагала, като затворят училищата, така ли?

— Всеки ден ще ти плащам по два долара.

— Нима? — заинтересува се Игнациус. — В такъв случай ще трябва да ми платиш наема за цяла седмица предварително. Не се занимавам с дребни суми.

Джордж отвори портфейла си и даде на Игнациус осем долара.

— Ето. С двата, които вече взе, прави десет за седмицата.

Игнациус натъпка щастливо новите банкноти в джоба си и изтръгна един пакет изпод мишницата на Джордж с думите:

— Трябва да проверя какво съхранявам. Сигурно продаваш наркотици на децата.

— Хей! — помъчи се да го възпре Джордж. — Не мога да предам стоката, ако е разпечатана!

— Толкова по-зле за теб! — Игнациус отстрани момчето и разкъса амбалажната хартия. Вътре имаше тесте от нещо като пощенски картички. — Какво е това? Нагледни помагала по гражданско право или по някой друг точно толкова безсмислен гимназиален предмет?

— Дай ми ги, кретен такъв!

— О, боже мой! — Игнациус се втрещи в онова, което видя. Веднъж в гимназията някой му беше показал порнографска снимка и той бе припаднал върху чешмата и си бе контузил ухото. Но тази снимка бе далеч по-съвършена. Гола жена седеше в крайчеца на един чин, точно до някакъв глобус. Лицето й бе скрито зад дебела книга. Докато Джордж правеше опит да избегне ударите, които свободната лапа сипеше с безразличие, Игнациус внимателно огледа заглавието на корицата: Аниций Манлий Северин Боеций: УТЕХАТА НА ФИЛОСОФИЯТА. — Да вярвам ли на очите си?! Какъв интелект! Какъв вкус, о, боже мой!

— Върни ми ги!

— Тази си е моя! — Игнациус злорадо пъхна в джоба си снимката, която беше най-отгоре. Той върна на Джордж разкъсания пакет и погледна останалото между пръстите му парченце амбалажна хартия. На него имаше някакъв адрес. И него пъхна в джоба си. — За бога, откъде се сдоби с тях? Коя е тази премъдра жена?

— Не е твоя работа.

— Разбирам. Тайна операция. — Игнациус се замисли за адреса върху парченцето хартия. Той самичък щеше да разследва всичко. Една мизерстваща интелектуалка правеше какво ли не за някой и друг долар. Светозрението й явно беше доста проницателно, ако се съдеше по онова, което тя четеше. Възможно бе да се намираше в положението на Младия труженик — пророчица и философка, запратена в една враждебно настроена епоха от сили, които не можеше да обуздае. Игнациус трябваше да се види с нея! Тя може би щеше да предложи някои нови и ценни прозрения. — При все лошите си предчувствия ще ти предоставя своята количка. Но този следобед ти ще трябва да я наглеждаш. Имам изключително неотложен ангажимент.

— Ей, кво значи това? Колко няма да те има?

— Около два часа.

— В три часа трябва да съм в центъра.

— Е, днес малко ще позакъснееш — ядоса се Игнациус. — И без това вече паднах толкова под нивото си, като ти позволих да издевателстваш над долапчето ми за хлебчета. Радвай се, че не те предадох на полицията. Сред техните редици имам един гениален приятел, един коварен таен агент — полицая Манкузо. Нужна му е точно такава възможност, каквато случай като твоя би предложил. Падни на колене и бъди признателен за моето благоволение!

Манкузо ли? Не беше ли това името на тайния агент, който го беше спрял в тоалетната? Джордж внезапно стана много угрижен.

— И как изглежда тайният ти приятел? — подигравателно подметна той, опитвайки се да бъде храбър.

— Той е дребен и неуловим. — Гласът на Игнациус прозвуча лукаво. — Непрекъснато се преобразява по най-различен начин и е олицетворение на волевия дребосък, който припка насам-натам във вечно дирене на мародери. За известно време си бе избрал прикритието на тоалетната в една чакалня, но вече отново броди по улиците и всеки момент е на мое разположение.

Нещо започна да изпълва гърлото на Джордж и да го дави.

— Това е капан! — преглътна той.

— Достатъчно те слушах, уличнико. Да насърчаваш падението на един благороден учен от женски пол! — изрева Игнациус. — Трябва да целуваш подгъва на престилката ми от признателност, че не посветих Шерлок Манкузо в злочестите ти деяния. След два часа да си пред кино „Орфей“!

Игнациус величествено се разля на талази по Комън стрийт. Джордж тури двата пакета в долапчето и седна на бордюра. Какъв късмет! Да попадне на приятел на Манкузо! Грамадният продавач го държеше в ръцете си. Той гневно изгледа количката. Сега не само пакетите, а и големият тенекиен хотдог му се тръсна на главата!

Игнациус захвърли парите на касата и буквално се втурва в киното, като се клатушкаше между редовете по посока на екрана. Чудесно си беше разчел времето! Филмът току-що започваше. А момчето с прелестните снимки бе истинско откритие! Игнациус се зачуди дали щеше да успее да го изнуди всеки следобед да стои край количката. А и този хлапак не на шега бе подскочил, като спомена, че има приятел в полицията.

Докато течаха началните надписи, Игнациус пръхтеше. Всички, които имаха пръст в този филм, бяха еднакво неприемливи. И най-вече художникът по декорите, който и преди много пъти го беше ужасявал. А главната героиня бе дори още по-нагла, отколкото в цирковия мюзикъл. Тук тя играеше умна и млада секретарка, която един възрастен светски мъж се опитваше да прелъсти. Той я закара на Бермудските острови с частния си самолет и я настани в един апартамент. През първата вечер, която щяха да прекарат заедно, тя направи опит за самоубийство точно когато развратникът отваряше вратата на спалнята й.

— Гнъс! — кресна Игнациус и обсипа с олигавени пуканки предните няколко реда. — Как смее да се прави на девица! Вижте поквареното й лице! Да се изнасили!

— Странни личности прибират тук на дневните прожекции — обърна се към приятелката си една жена с пазарска чанта. — Виж го само! И обеца си има!

Последва любовна сцена, заснета леко на безфокус, а Игнациус започваше да губи самообладание. Усещаше как го обзема истерия. Направи опит да остане мълчалив, но както се оказа — безуспешен.

— Снимат ги през няколко парчета тензух! — плюеше наляво и надясно той. — О, боже! А колко ли са набръчкани и отвратителни тези двамата? Аз май че ще повърна. Ще може ли някой в прожекционната кабина да запали лампите? Моля ви!

Той започна гръмко да тропа със сабята по ръкохватките на седалката си. По пътечката към него се приближи една възрастна разпоредителка и се опита да изтръгне сабята от ръцете му, но Игнациус се сборичка с нея и тя се стовари на земята. После стана и накуцвайки, се отдалечи.

Героинята, убедена, че честта й виси на косъм, преживяваше серия от налудни халюцинации, в които лежеше заедно с развратника. Леглото се понесе по улиците и по повърхността на плувния басейн в курортния хотел.

— Господи боже! Нима тези скверности ни се предлагат като комедия? — питаше Игнациус сред тъмнината. — Аз дори веднъж не се засмях. Очите ми недоумяват пред този обезцветен боклук! Тази жена трябва да бъде шибана с камшици, докато не отрони сетен дъх! Та тя подрива нашата цивилизация! Та тя е агентка, изпратена да ни унищожи! Моля ви! Нека някой, у когото се е съхранило поне мъничко благоприличие, да иде до таблото. В това кино стотици хора биват деморализирани! Дано се окаже, че от „Орфей“ са забравили да си платят тока и дойдат да им отвъртят бушоните.

Когато филмът свърши, Игнациус се провикна:

— Под това стандартно американско личице се крие изчадие на ада!

Щеше му се да остане на още една прожекция, но се сети за малкия уличник. А Игнациус не искаше да провали доброто начинание. Това момче му бе необходимо. Той едва-едва прескочи четирите празни кесии от пуканки, натрупали се пред седалката му по време на прожекцията. Чувстваше се напълно омаломощен. И емоционално изразходен при това. Заклатушка се с пъшкане по пътеката и излезе на слънчевата улица. Там, до таксиметровата колона на хотел „Рузвелт“, Джордж унило държеше под око количката.

— Мили боже! — ехидно рече той. — Мислех си, че никога няма да излезеш! Що за ангажимент си имал бе? Киното си гледал!

— Моля те! — въздъхна Игнациус. — Току-що ми бе нанесена травма. Хайде, бягай. Ще се срещнем утре, точно в един, на ъгъла на Канал и Ройъл.

— Окей, професоре! — Джордж взе пакетите и започна да се изнизва. — И ще си затваряме устата, нали така?

— Ще видим — заинати се Игнациус.

С треперещи ръце той изяде един хотдог и тайно хвърли око на снимката, която беше в джоба му. Гледана отгоре, фигурата на жената беше още по-внушителна и самоуверена. Разорена преподавателка по римска история или може би специалистка по история на средните векове? Ех, да беше показала лицето си! Онова, което тъй много го привличаше, бе усещането за самота, за безразличие, за уединена плътска и научна наслада, което се излъчваше от нея. Той погледна към нечетливия, мъничък адрес върху късчето амбалажна хартия. Бърбън стрийт. Разсъблечената жена бе в ръцете на рекламни изнудвачи. Какъв интересен образ за „Дневника“! Що се отнася до този труд, рече си Игнациус, чувствеността в него малко недостига. Тук-там му бяха нужни леки намеци, които да те накарат да примляснеш с уста. Навярно изповедта на тази жена щеше поне малко да го съживи.

Игнациус буташе количката си из Френския квартал и за един шеметен и кратък миг през ум му мина идеята да сплете интрига. Как само Мирна щеше да гризе от завист ръбчето на чашката еспресо! Той щеше да опише цял куп пикантни срещи с научната деятелка. Със своето минало и боециевски светоглед тя щеше да приеме стоически и като неизбежна съдба всичките му сексуални грубости и нетактични постъпки. Щеше да прояви разбиране. „Бъди добра към мен“ — щеше да й шепне той. Мирна вероятно подлагаше секса на същите яростни нападки, с които подхождаше и към социалния протест. Как ще се терзае само, когато й опише най-нежностните си наслади!

— А ще посмея ли? — Игнациус зададе въпроса сам на себе си, като в разсеяността си блъсна количката в една паркирана кола. Дръжката й се заби в корема му и той се оригна. Нямаше да казва на жената как е попаднал на нея. Най-напред щяха да разискват върху Боеций. Тя щеше да остане поразена!

Игнациус откри адреса и възкликна:

— О, боже мой! Клетата жена е в ръцете на демони!

Той огледа фасадата на „Нощна веселба“ и се затътри до стъклената витрина, за да прочете афиша. На него бе написано:

РОБЪРТА И. ЛИЙ

представя

ХАРЛЕТ О’ХАРА

хубавицата девица

(и нейния любимец!)

Коя ли бе Харлет О’Хара? И по-важното: що за любимец бе това? Игнациус беше заинтригуван. И тъй като се боеше да не привлече вниманието на собственицата нацистка, той седна неудобно на бордюра и реши да чака.

Лана Лий наблюдаваше Дарлин и птицата. Бяха почти готови за премиерата. Ех, дано само Дарлин не обърка репликата! Тя се отдалечи от сцената, даде на Джоунс няколко допълнителни напътствия за това как да чисти под столчетата на бара и отиде да надзърне през шпионката на тапицираната врата. Стига толкова — цял следобед бе гледала представлението. А то посвоему бе наистина много хубаво. Пък и Джордж носеше печалба с новата стока. Нещата вървяха на добре. А и Джоунс като че ли най-сетне бе сломен.

Лана отвори вратата и кресна към улицата:

— Ей, ти! Я да ми се махаш от бордюра, тип неден!

— Моля ви! — отвърна й оттам един плътен глас и направи пауза, за да измисли някакво оправдание. — Дал съм кратка почивка на изнемощелите си нозе.

— Върви да ги отпочиваш другаде! Разкарай оттук скапаната си количка!

— Позволете да ви уверя, че не съм припаднал по свое желание пред тази газова камера — бърлогата ви. Не дойдох отново тук по своя воля. Нозете ми просто престанаха да функционират. Парализирах се!

— Върви да се парализираш на другата пресечка. Само ти ми трябваш пак да се мотаеш тука, та да ми опропастиш капиталовложенията! С тая обеца приличаш на хомо. Хората ще си рекат, че това е педерастко заведение. Да те няма!

— Хората никога не ще допуснат подобна грешка! Не подлежи и на съмнение, че вие държите най-чистия и светъл бар в този град! Ще проявите ли желание да си закупите един хотдог?

Дарлин излезе отвътре и възкликна:

— Я виж ти кой бил! Как е клетата ти майчица?

— О, боже мой! — прокънтя гласът на Игнациус. — Защо ли Фортуна ме доведе точно тук?!

— Хей, Джоунс! — викна Лана. — Престани да блъскаш метлата и ела да прогониш оттука тоя тип!

— Съжалявам, ама надницата на пъдаря е от педесе нагоре!

— Как грубо само се държиш с майчицата си! — обади се Дарлин откъм вратата.

— Едва ли някоя от вас е чела Боеций! — въздъхна Игнациус.

— Не говори с него! — сопна й се Лана. — Той е от най-гадните въздухари. Джоунс, давам ти две секунди да дойдеш тук, иначе пускам донос и заедно с тоя тип ще те приберат за скитничество! От умници до гуша ми дойде!

— Един господ знае какъв ли щурмовак ще ми се нахвърли и ще ме пребие до смърт — хладно заключи Игнациус. — Но не можете да ме уплашите. Вече преживях травмата си за деня.

— Айааа! — скокна Джоунс, като надникна през вратата. — Дебелогъзата зелена шапка! Лично! В плът и кръв!

— Както виждам, предвидливо сте решили да наемете един особено ужасяващ негър да ви пази от разгневените и измамени клиенти!

— Изритай го!

— Уау! Ама как се изритва слон?

— Погледнете тези тъмни очила. Не ще и съмнение, че организмът му е плувнал в наркотици.

— Влизай вътре, дяволите да те вземат! — кресна Лана към Дарлин, която се беше втренчила в Игнациус. А след като я избута навътре, се разкрещя към Джоунс: — Хайде бе! Разкарай го!

— Извади бръснача си и ме съсечи! — поде Игнациус, щом Лана и Дарлин се прибраха вътре. — Хвърли кофа прах за пране в лицето ми! Прободи ме! Едва ли някога ще разбереш, че именно моята любознателност в областта на гражданските права ме доведе до положението на осакатен продавач на хотдог. Поради становището си по расовите въпроси аз изгубих невероятно перспективен служебен пост. Хромите ми нозе са само индиректен резултат от чувствителното ми обществено съзнание.

— Уау! „Гащи Ливай“ те изритаха, задето се опита да набуташ все що беше черно в пандиза, а?

— А ти откъде разбра? — предпазливо запита Игнациус. — И ти ли участваше в този донемайкъде изтърсашки преврат?

— Не, хората разправят.

— Нима? — полюбопитства Игнациус. — Те без съмнение са споменали за осанката и държанието ми. Следователно не съм безизвестен. Е, не че вече съм станал легенда, но… Навярно твърде прибързано изоставих това движение. — Игнациус се разтапяше от удоволствие. След толкова много мрачни дни този бе на път да просветлее. — Вероятно съм се превърнал в нещо като мъченик. — Той се оригна. — Искаш ли да хапнеш един хотдог? Аз обслужвам вежливо, независимо от цвета и вероизповеданието. Ние, продавачите на райска стока, сме пионери в областта на обществените компромиси.

— Хем бяло копеле, хем толкова добре говори, пък кренвирши продава! Що така бе?

— Моля те, духай дима си някъде другаде. За жалост дихателната ми система не е на висота. Подозирам, че съм резултат на неимоверно икономично оплодяване от страна на баща си. Вероятно е изхвърлил спермата си доста импровизирано.

Какъв късмет, рече си Джоунс. Дебелогъзият се изсипа изневиделица точно когато най-много му трябваше.

— Ей, май си превъртял, да знаеш. Ти трябва да имаш готино бачкане, голям буик, и все от тоя десен. Уау! Климатик, цветен телевизор…

— Аз имам една много приятна работа — отвърна ледено Игнациус. — Работа на чист въздух, без да ме надзирават. Единствено краката ми си патят.

— Абе ако аз бях ходил на колеж, едва ли щях да влача количка с мръвки и да пробутвам на хората лайна с говна.

— Моля те! Райските продукти са от най-високо качество! — Игнациус удари със сабята си по бордюра. — А работиш ли в бар с толкова съмнителна репутация, нямаш право да обсъждаш хорските професии!

— Дрън-дрън! Ти да не мислиш, че ми е гот в „Нощна веселба?“ Айааа! И аз искам да постигна нещо. Готино бачкане, някое доходно местенце, че поне да вържа двата края!

— Точно както си и мислех — ядоса се Игнациус. — С други думи, ти искаш да станеш пълен буржоа. На всички са ви размътили главите! И сигурно мечтаеш да преуспееш или за нещо не по-малко отвратително.

— Абе ти взе, че ме разбра! Уау!

— Не разполагам с достатъчно време, за да обсъждам пропущенията в ценностните ти представи. Но при все това бих искал известна информация от теб. Случайно в бърлогата ви да има жена, отдала се на четене?

— Да, от сутрин до вечер ми пробутва нещо да чета и ми вика да се самообразовам. Много е свястна, да знаеш.

— О, боже мой! — Синьо-зеленикавите очи направо пламнаха. — Има ли някаква възможност да се срещна с този образец на съвършенство?

Джоунс се чудеше за какво въобще става дума.

— Уау! Щом искаш да я видиш, ще дойдеш някоя вечер да я гледаш как танцува с домашния си дзвер.

— О, небеса! Само не ми казвай, че тя е тази Харлет О’Хара!

— Да, тя е, тя е.

— Боеций плюс домашно животно! — промърмори Игнациус. — Каква находка!

— Почваме след два-три дена бе, човек! Да вземеш да се домъкнеш, ей! Това е най-пекантното представление, което някога съм гледал. Уау!

— Мога единствено да се надявам да го видя — рече с уважение Игнациус. Бляскава сатира на упадъчния стар Юг, поставена пред невежите свине, стекли се в „Нощна веселба“. Клетичката Харлет! — Я кажи, що за животинче си има?

— А, това не мога ти каза. Сам трябва да го видиш! Тва представление е страшна изненада! А и тя кви ги плямпа! Тва не е просто някакъв си стриптийз. Тя приказва!

О, небеса! Язвителна реплика, която никой сред публиката не ще схване в цялата й същност! Той трябва да види Харлет! Трябва да се свърже с нея!

— Има още нещо, което бих желал да разбера, сър — рече Игнациус. — Нацистката, собственичка на тази помийна яма, всяка вечер ли е тук?

— Кой? Мис Лий? А, не — вътрешно се усмихна Джоунс. Саботажът вървеше повече от добре. Дебелогъзият наистина искаше да дойде в „Нощна веселба“. — Тя вика, че Харла О’Хорър е толкова кадърна и така си я бива, че нямало нужда да идва нощем да наглежда заведението. Вика, че почне ли Харла да играе, щяла да замине на почивка в Калифорния. Уау!

— Какъв късмет! — изпелтечи Игнациус. — Е, аз ще дойда да видя изпълнението на мис О’Хара. Можеш тайно да ми запазиш масичка до сцената. Трябва да видя и да чуя най-подробно всичко.

— Айааа! Ше те чакаме с нетърпение, да знаеш! След два-три дена, не забравяй! Ще те обслужиме възможно най-добре!

— Джоунс, да не би да си говориш с тоя там? — викна Лана иззад вратата.

— Не се тревожете, тръгвам си — обърна се към нея Игнациус. — Вашият помагач ме ужаси до смърт. Вече никога не ще допусна грешката дори да мина покрай безчестната ви кочина!

— Чудесно — отвърна Лана и затръшна вратата.

Игнациус изгледа радостно и съучастнически Джоунс.

— Ей, слушай — рече онзи. — Я ми кажи нещо, преди да се изметеш. Кво трябва да направи едно черно копеле, че хем да не е скитник, хем да не се трепе за стотинки?

— Моля те! — Игнациус се опита да напипа бордюра през престилката си, за да се изправи. — Ти едва ли можеш да разбереш на какъв погрешен път си. Всичките ти ценностни представи са погрешни. Когато стигнеш до върха или там, където искаш да отидеш, ще получиш нервно разстройство или нещо още по-страшно. Да са ти известни негри с язва? Разбира се, че не! Живей си самодоволно в някой коптор. Благодари на Фортуна, че си нямаш свирепа родителка, която безмилостно да те преследва! Чети Боеций.

— Кой? Кво да чета?

— Боеций ще ти докаже, че стремленията ни са крайно безсмислени, че трябва да се научим на смирение. А относно него попитай мис О’Хара.

— Слушай бе. На тебе ще ти е гот ли половин живот да си скитник?

— И още как! Самият аз бях скитник, но в по-щастливи и по-ведри дни. Ех, ако бях на твое място! Само веднъж месечно щях да мръдвам от стаята си, и то за да получавам сумата, полагаща ми се като помощ за безработен. Осъзнай догде е време колко благосклонна е към теб съдбата!

Дебелогъзият беше наистина рядък терк. Голям късмет имаха горките хорица от „Панталони Ливай“, че не свършиха в пандиза.

— Да не забравиш да дойдеш след две-три вечери. — Джоунс издуха един облак в обецата. — Харла вече ще е почнала.

— Първи ще бъда тук! — щастливо пропя Игнациус. Как щеше да скърца със зъби Мирна!

— Уау! — Джоунс мина пред количката и се загледа в листа от бележник. — Бе някой май ти е скроил номер.

— Това е една проста търговска хитрост.

— Айааа! Я все пак погледни.

Игнациус се затътри около носа и видя как уличникът беше изрисувал букет от полови органи около надписа ТРИЙСЕТ (30) САНТИМЕТРА ОТ РАЯ!

— О, боже мой! — Игнациус откъсна надраскания с химикалка лист. — Нима съм бутал по улиците подобно нещо?

— Ще те чакам отпред, да знаеш! — сбогува се Джоунс.

Игнациус щастливо помаха с лапа и се заклати като гъска. Най-сетне имаше и стимул да печели пари — Харлет О’Хара. Той насочи оголения нос на количката към пристана за ферибота, където следобед се събираха докерите. С викове и настойчиви увещания устреми количката към сбралата се тълпа мъже и успя да продаде всичките си хотдози, като любезно, с енергичността на пожарникар ги обливаше с кетчуп и горчица.

Какъв прелестен ден! Предзнаменованията на Фортуна бяха повече от обещаващи. Изненаданият мистър Клайд получи сърдечни поздрави и десет долара от продавача Райли, а Игнациус, чиито джобове пращяха от банкнотите на уличника и тези на хотдоговия властелин, се разля на талази из тролея с преизпълнено от радост сърце.

Той влезе вкъщи и завари майка си тихо да приказва по телефона.

— Все си мисля за онуй, което каза — шепнеше в слушалката мисис Райли. — Май че идеята ти не е чак толкова лоша, душко. И знаеш ли какво ми се чини?

— Естествено, че не е — прекъсна я Санта. — Тия от Благотворителната ще го вземат мъничко да си почине. Клод едва ли ще иска Игнациус да му се мотае из краката, муце.

— Значи ме харесва, а?

— Дали те харесва? Тая заран ми се обади да ме пита знам ли дали някога ще се решиш пак да се ожениш. Олеле божке! А аз му викам: „Клод, ти трябва да си я попиташ.“ Айайай! Ако имаше световно първенство по ухажване, вие двамата щяхте да го спечелите. Клетият човечец се е отчаял донемайкъде от самотата!

— Но и решителност не му липсва! — Мисис Райли шепнеше в мембраната. — Е, понякога ме дразни с тия негови комуниси.

— По отношение на какво е целият този брътвеж? — прогърмя откъм вестибюла гласът на Игнациус.

— Исусе! — възкликна Санта. — Както ми се счу, май Игнациус се прибира.

Мисис Райли изшътка в слушалката.

— Ти мене слушай, муце. Веднъж ожени ли се, Клод ще престане да говори за тия комуниси. Лошото при него сега е, дето няма за какво да си мисли. Ти мъничко любов му дай!

— Санта!

— Господи боже! — Игнациус опръска всичко в слюнки. — Нима разговаряш с тази пачавра Баталия?

— Мълчи бе, момче!

— Я да го халосаш по главата! — ревна Санта.

— Ех, ако имах сили, муце! — отвърна мисис Райли.

— О, Айрини, за малко не забравих да ти кажа. Анджело намина тая заран за едно кафенце. Едва-едва го познах! Трябва да го видиш в тоя вълнен костюм! Приличаше на кончето на мисис Астор! Клетичкият Анджело! Какво ли не опитва това момче, как ли не се старае! Сега, казва, ходя по всички скъпи барове. Дано само да си хване някой тип!

— Ужас! — натъжи се мисис Райли. — Какво ще прави, ако го изритат от полицията? А и три дечица са му на ръцете!

— В „Разносна търговия с райска стока“ има няколко съблазнителни местенца за предприемчиви личности с добър вкус — подхвърли Игнациус.

— Чуй го само тоя кретен! — викна Санта. — Оле, Айрини! Най-добре веднага звънкай в Благотворителната, пиленце!

— Ще му дадеме още една възможност. Може пък да спечели от лотарията.

— Чудя се защо ли сме седнали да си приказваме, моето момиче — изгъргори Санта. — Ще се видиме довечера към седем. Клод каза, че ще намине. Ела да ни вземеш и хубавичко ще се поразходим към езерото да си похапнем от ония чудни рачета, дето ги правят там. Ихааа! Ех вие, деца, голям късмет извадихте, че си ме имате мене за наставница! Че то някой трябва да ви надзирава, още повече, щом Клод така се навърта… — изкикоти се Санта по-дрезгаво от обикновено и затвори.

— Та за какво толкова беше целият този брътвеж? — попита Игнациус.

— Млъквай!

— Благодаря ти. Виждам, че тук както обикновено е много приветливо.

— Колко пари донесе днеска? Пак ли четвърт долар? — развика се мисис Райли.

Тя скочи, бутна ръката си в един от джобовете на престилката и измъкна прелестната фотография.

— Игнациус!

— Давай си ми я! — ревна той. — Как смееш да петниш този изящен образ с винарските си лапи?!

Мисис Райли се опули в снимката и притвори очи. Изпод затворените клепки се търкулна една сълза.

— Още като почна да продаваш кренвирши, разбрах, че ще се събереш с такива хора.

— Какво искаш да кажеш с „такива хора“? — ядоса се Игнациус и натъпка снимката в джоба си. — Това е една гениална жена, която използуват не по предназначение! За нея ще говориш с почит и преклонение!

— Нищо няма да говоря — проплака мисис Райли, а клепачите й все още бяха плътно запечатани. — Върви си в стаята да пишеш дивотии.

Телефонът иззвъня.

— Това пак сигурно е моят мистър Ливай. Вече два пъти се обажда.

— Мистър Ливай ли? Какво желае това чудовище?

— Не ми каза. Хайде бе, луд такъв! Обади се! Вдигни телефона!

— Аз пък въобще не желая да разговарям с него — прогърмя Игнациус. Той вдигна слушалката и рече с преправен плътен глас и с акцент: — Алууу?

— Мистър Райли? — попита мъжът отсреща.

— Мистър Райли го няма вкъщи.

— Гюс Ливай се обажда. — В далечината някаква жена нареждаше: „Да видим сега какво ще му кажеш! Още една пропусната възможност и психото, току-виж, офейкал!“

— Страшно много съжалявам — произнесе отчетливо Игнациус. — Повикаха мистър Райли спешно да замине извън града по неотложни въпроси. Той всъщност е в щатската психиатрична болница в Мандевил. След като беше така безобразно уволнен от вашия концерн, непрекъснато снове до Мандевил и обратно. Аз-ът му е жестоко наранен. Всеки момент навярно ще получите сметката за хонорара на психиатрите. А тя е, бих казал, зашеметяваща.

— Позволяват ли свиждания в Мандевил?

— Естествено. Поразходете се да го видите. Занесете му някакви сладкиши.

Игнациус затръшна телефона, набута четвърт долар в дланта на все още подсмърчащата си и „ослепена“ майка и се затътри към стаята си. Преди да отвори вратата, той се спря, за да оправи надписа МИР ЗА ДОБРОНАМЕРЕНИТЕ ХОРА, забоден върху люпещото се дърво.

Всички знамения бележеха възход, а колелото на Фортуна шеметно се възнасяше към небесата.