Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (32)

I

— Остави я на мира — рече мистър Ливай. — Виж, та тя си дреме!

— Да я оставя ли? — Мисис Ливай подпря мис Трикси на дивана, тапициран с жълта изкуствена материя. — А не разбираш ли, че именно това е трагичното в живота на нещастната женица? Винаги са я оставяли на мира. Тя се нуждае от някого! Нуждае се от обич!

— Ай-ай-ай…

Мисис Ливай бе жена с интереси, жена с идеали. С течение на годините тя безрезервно се беше посветила на бриджа, африканските теменужки, на Сузън и Сандра, на голфа, Маями, Фани Хърст и Хемингуей, на задочното обучение и фризьорките, на слънцето, деликатесите и състезателните танци, а в последните години — и на мис Трикси. Досега винаги се беше налагало да се занимава с мис Трикси от разстояние, което не удовлетворяваше изискванията, упоменати в програмата на задочния курс по психология, където на държавния изпит се беше провалила с гръм и трясък. Бяха отказали да й пишат дори „удовлетворителен“. Но относно уволнението на младия идеалист бе направила успешен импас и ето че сега сбръчканата плът, козирката, платненките и всичко останало, което съставляваше мис Трикси, се намираше пред нея. Мистър Гонзалес с радост беше пуснал помощник счетоводителката в безсрочен отпуск.

— Мис Трикси! — напевно се обади мисис Ливай. — Събудете се!

Онази отвори очи и изхриптя:

— Пенсионираха ли ме?

— Не, съкровище.

— Какво?! — озъби се мис Трикси. — Рекох си, че са ме пенсионирали!

— Мис Трикси, вие се мислите за грохнала и стара, а това е много лошо.

— Кой?

— Вие.

— Така си е то. Много съм грохнала.

— Нима не разбирате? — продължи мисис Ливай. — Та всичко това е илюзорно! Психоза на тема „възраст“. А все още сте толкова привлекателна жена! Нужно е само да си речете: „Все още съм привлекателна. Аз съм много привлекателна жена!“

Мис Трикси изпусна някакъв стон, подобен на грухтене, право в покритата с лак коса на мисис Ливай.

— Много ви моля, оставете я на мира, доктор Фройд! — ядоса се мистър Ливай и вдигна очи от спортното списание. — Бих предпочел едва ли не Сузън и Сандра да са тук, та с тях да си играеш. А какво стана с групичката ви за канаста?

— Не се обаждай, неудачнико. Как мога да играя канаста, когато една психопатка е в беда?

— Психопатка ли? Най-обикновена престаряла изкуфелница! На трийсет бензиностанции трябваше да спирам, докато стигнем дотук. Най-накрая ми писна да излизам от колата, за да й показвам коя е мъжката и коя дамската тоалетна, и я оставих сама да си избира къде да влиза. Открих и система. Заложих мислено известна сума и по закона за средното аритметично се оказа, че в петдесет на сто от случаите печеля, а в останалите петдесет — губя.

— Моля ти се, престани! — разпореди се мисис Ливай. — Повече нито думичка, разбра ли? Съвсем в твоя стил. Да я оставиш, с разстройство, да се оплете като пиле в кълчища!

— Лорънс Уелк още ли не се е появил на екрана? — внезапно попита мис Трикси.

— Още не, скъпа. Успокойте се!

— Ама нали е събота!

— Ще се появи, не се безпокойте. А сега ми разкажете какви сънища сънувате.

— Точно сега не си спомням.

— Е, напрегнете се де! — настоя мисис Ливай, като направи някаква отметка в тефтерчето си с позлатения автоматичен молив. — Трябва да опитате да си припомните, мис Трикси! Разсъдъкът ви се е деформирал, скъпа моя! Та вие сте като осакатена!

— Може да съм стара, ама не съм саката! — развика се мис Трикси.

— Видя ли, Флорънс Найтингейл^[1]? Само я раздразни — обади се мистър Ливай. — С помощта на всичко, което знаеш за психоанализата, ще видиш сметката и на малкото, което е останало в главата й. А на нея й се иска просто да се пенсионира и да се наспи.

— Своя живот ти вече съсипа! Недей и с нея да постъпваш така. Точно тя не бива да се пенсионира! А да направи нещо, че да се почувства желана, обичана, незаменима…

— Включвай си проклетия тренажор и я остави да си подремне!

— Смятам, че се разбрахме да оставим тренажора настрана.

— Остави я на мира! И мене също! Върви да се яхнеш на велоергометъра!

— Тихо, моля! — изкряска мис Трикси и потри очи.

— Пред нея трябва да си говорим мило един на друг — прошепна мисис Ливай. — Гръмогласието и препирните само още повече ще подровят почвата под краката й.

— Аз съм „за“. Млъкни и разкарай това престаряло и изкукало джезве кокали от „гимнастическото“ ни салонче!

— Точно така. Ти както винаги мислиш за себе си. Ех, ако можеше баща ти да те зърне днес! — Морскосините й клепки се попривдигнаха в знак на ужас. — Прояден от молците плейбой, който само за кефа си мисли!

— За кефа си ли?

— Я да млъкнете вие там! — закани се, мис Трикси. — Какво нещастие, че ме довлякохте тука, така де! А колко по-хубаво си беше при Гомес! Хубаво и тихо! И ако това е нещо като първоаприлски номер, хич не ми е смешен. — Тя изгледа мистър Ливай с протеклия си поглед. — Ти си оня кучи син, дето уволни Глория, нали? Клетичката Глория! Най-миличкото същество, с което съм работила в кантората!

— О, не! — въздъхна мисис Ливай и се обърна към съпруга си. — Значи си уволнил един-единствен човек, така ли? Ами тази Глория? Едно същество се държи с мис Трикси като с човек, като с приятел! Ти знаеше ли го това? Поинтересува ли се? О, не! „Панталони Ливай“ може и на Марс да хвръкнат, какво те интересува теб? И един ден на връщане от хиподрума минаваш оттам и изритваш Глория на улицата!

— Глория ли?! Никаква Глория не съм уволнявал!

— Уволни я! Уволни я! — наду гайдата мис Трикси. — Със собствените си очи видях! А клетичката Глория беше самата благост! Спомням си как ми даде чорапки и „лънчън мийт“.

— Чорапки и „лънчън мийт“ ли! — възкликна мистър Ливай и подсвирна. — О, боже!

— Точно така! — развика се мисис Ливай. — Присмивай се на това низвергнато създание! Само не ми казвай какво още си направил в „Панталони Ливай“, защото не ще мога да го понеса. Не, не бива да разказвам на дечицата за Глория. Едва ли ще разберат какво е това сърце, което носиш в гърдите си, защото са толкова невинни!

— По-добре хич и не се захващай да им разправяш за Глория — ядоса се мистър Ливай. — И ако тия дивотии продължат още малко, да знаеш, че набързо ще излетиш при майка си в Сан Хуан, за да се посмеете, да поплувате и да си потанцувате!

— Заплашваш ли ме?

— Млъкнете де! — озъби се вече на висок глас мис Трикси. — Още сега, начаса, искам да се върна в „Панталони Ливай“.

— Видя ли? — обърна се мисис Ливай към съпруга си. — Видя ли какво желание за работа? А ти искаш да я сломиш, като я пенсионираш! Моля те, Гюс, иди на лекар. Много зле ще свършиш!

Мис Трикси вече вдигаше от пода кесията, която бе взела със себе си като личен багаж.

— Хайде, мис Трикси — подвикна мистър Ливай, сякаш призоваваше домашната си котка. — Да се качваме в колата.

— Хвала тебе, боже! — въздъхна мис Трикси.

— Махни ръцете си от нея! — прогърмя гласът на мисис Ливай, на което съпругът й отвърна:

— Та аз дори още не съм станал!

Мисис Ливай отново накара мис Трикси да седне на дивана и рече:

— Хайде, останете де! Вие се нуждаете от помощ!

— Но не и от вас! — изхриптя мис Трикси. — Пуснете ме!

— Пусни я!

— Моля те! — предупредително вдигна пухкавата си, обсипана с пръстени ръчица мисис Ливай. — Не се тревожи за това низвергнато създание, което съм взела под крилото си. За мен също не се тревожи. А дъщерите си можеш съвсем да ги забравиш. Качвай се в спортната кола и тръгвай! Следобед има регата. Ето, погледни — платната на лодките се виждат през панорамния прозорец, който аз поставих с пари, припечелени с труд и пот от баща ти.

— Ще ви дам аз да се разберете! — ръмжеше от дивана мис Трикси. — Не се тревожете! Ще видите вие!

Тя се опита да стане, но мисис Ливай я беше приковала към жълтата тапицерия.