Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (44)

I

— Ей, слушайте — подвикна Санта, която държеше вестника досами очите си. — В кварталното кино въртят страхотно филмче с мъничката Деби Рейнълдс!

— Ех, че е сладурана! — възкликна мисис Райли. — Ти харесваш ли я, Клод?

— Кой? — попита мило мистър Робишо.

— Миличката Дебра Рейнълдс! — отвърна мисис Райли.

— Май не се сещам. Аз не съм много по киното.

— Душичка е тя! — рече Санта. — Какво миньонче! Айрини, ти гледа ли я в онуй страхотно филмче, дето играеше Тами?

— Не беше ли, дето тя ослепяваше?

— Не, момичето ми. Май бъркаш филма.

— О, сетих се за коя си мисля аз, съкровище! За Джун Уаймън. И тя е голяма сладурана!

— Е, и нея си я бива — съгласи се Санта. — Спомням си филма, дето игра глупачката, която изнасилиха.

— Божке, как се радвам, че не отидох да го гледам тоя филм!

— Ех, душко, чудесен беше! Страхотна драма! И ако знаеш само какво й беше лицето на клетичката глупачка, като я изнасилваха. Никога няма да го забравя!

— Някой да иска още кафенце? — попита мистър Робишо.

— Да, сипни ми още малко, Клод — отвърна Санта, сгъна вестника и го запрати върху хладилника. — Как само съжалявам, че Анджело не можа да дойде! Туй клето момче! Каза ми, че щял на своя глава да работи и през деня, и през нощта, само и само да хване някого. И кой го знае къде ли е тази вечер? Да бяхте чули какво ми каза неговата Рита! Излязъл Анджело и накупил един чувал скъпи дрехи, да ги облича, та дано успее да спипа някой тип. Ужасна работа! Но пък това показва колко си обича полицията момчето. Стане ли така, че да го изгонят, това ще го довърши, казвам ви. Дано само им замъкне някой непрокопсаник!

— Тежък път го чака — разсеяно промърмори мисис Райли. Тя се бе умислила какво ли може да значи табелката „МИР ЗА ДОБРОНАМЕРЕНИТЕ ХОРА“, която Игнациус закова на входната врата, като се прибра от работа. Мис Ани се зае да разследва случая още щом табелката се появи, като с крясъци задаваше въпроси иззад кепенците. — Какво ще кажеш, ако някой почне да иска мир, Клод?

— Ще кажа, че е комунис.

Потвърждаваха се най-лошите опасения на мисис Райли.

— Кой иска мир?

— Игнациус окачи пред къщи табела за мир.

— Знаех си аз — ядоса се Санта. — Най-напред искаше крал, сега пък иска мир. Слушай какво ще ти кажа, Айрини. За твое собствено добро е. Това момче трябва да го приберат.

— Ама обеца не носи. Питах го аз и той ми вика: „Не, маминко, не нося обеци.“

— Анджело няма да лъже!

— Може пък някоя мъничка да си слага.

— Обецата си е обеца. Нали така, Клод?

— Така, така.

— Санта, пиленце, каква сладичка Дева Мария си си турила връз телевизора! — възкликна мисис Райли, за да отвлече вниманието им от темата за обецата.

Очите на всички се насочиха към телевизионния приемник до хладилника и Санта рече:

— Ама е хубава, нали? Тя си ни е Майчицата — пазителка на телевизията. На гумена лепка е, та да не я събарям, като тропам насам-натам из кухнята. Купих я от магазина на Лени.

— То там какво ли няма! — възкликна мисис Райли. — И като че е направена от хубава пластмаса, нечуплива…

— Е, деца, хареса ли ви се вечерята?

— Много вкусна…

— Чудесна беше! — съгласи се мисис Райли. — Колко отдавна не бях похапвала нещо благо!

Санта се оригна.

— Май че бях сложила повечко чесън в пълнените сини домати, но аз чесъна не го икономисвам. И внучетата даже ми го казват. Викат: „Ей, бабче, ти хич не го икономисваш тоя чесън.“

— Сладурчета! — разтопи се мисис Райли, щом стана дума за малките чревоугодничета.

— На мен пък сините домати ми бяха съвсем добре — рече мистър Робишо.

— Щастлива съм само като си чистя къщата и готвя — заяви пред гостите си Санта. — Страшно обичам да направя голяма тенджера кюфтета яхния или каша със скариди.

— И аз обичам да готвя — каза мистър Робишо. — Понякога отменям дъщерята.

— Отмяна си е то я — съгласи се Санта. — Мъж, който знае да готви, е голяма помощ вкъщи, от мене да го знаете! — Тя ритна под масата мисис Райли. — Намери ли си жената мъж, който знае да готви, късметлийка е!

— Айрини, ти обичаш ли да готвиш?

— Попита ли ме нещо, Клод? — Мисис Райли се чудеше на какво ли прилича Игнациус с обеца на ухото.

— Я слез от облаците бе, момиче! — разпореди Санта. — Клод тука те попита обичаш ли да готвиш.

— Да — излъга мисис Райли. — Обичам да готвя. Само дето понякога става толкова горещо в тая кухня, особено лятоска. От уличката никакъв ветрец не полъхва. Но добре, че Игнациус обича да яде боклуци. Дай му няколко бутилки тоник и сладкиши, и той е доволен.

— Печка на ток трябва да си купиш — посъветва я мистър Робишо. — Аз на дъщерята взех една такава. С тях не става толкова жежко като с газовите.

— Откъде толкова пари бе, Клод? — полюбопитства Санта.

— Имам си добра пенсийка от железниците. Четиресе и пет годинки работих там. Чудна златна игла за вратовръзка ми дадоха, като се пенсионирах!

— Колко са били добрички! — обади се мисис Райли. — Та значи не си зле, а, Клод?

— Пък си имам и нещичко за даване под наем. Открай време заделях малко от заплатата, за да купувам по някой и друг имот. Добре си е то да си влагаш парите.

— Ами така де — рече Санта и започна лудешки да върти очи към мисис Райли. — И сега си добре подсигурен, а?

— И още как! Но знаеш ли, понякога ей дотук ми идва от това, че живея с дъщерята и зетя. Искам да кажа, млади са. Свое семейство си имат. Много добре се държат с мен, но друго щеше да съм си в свой дом. Нали разбираш?

— Аз ако бях на твое място, там щях да си стоя — заяви мисис Райли. — Щом щерка ти не е против да живееш при тях, какво по-хубаво! Как ми се ще и аз да имах добро детенце… Благодари се за това, което имаш, Клод.

Санта заби тока си в глезена на мисис Райли.

— Ооох! — изписка тя.

— Божичко, извини ме, душко! Тия големи крака, дето ги имам… Мъчат ли ме, мъчат, ей! И в магазина едва-едва ми намират обувки. Продавачът види ли ме да влизам, вика: „Божичко, ето я пак мисис Баталия! Какво ще правим сега?“

— Не са чак толкова големи — заключи мисис Райли, като погледна под масата.

— Така ти се струва, защото съм ги натъпкала в тия мънички обувки. Ако ги видиш какви са, като съм боса…

— А мойте за нищо не стават — обърна се към двамата мисис Райли. Санта й направи знак да не говори за недостатъците си, но устата на приятелката й трудно можеше да бъде затворена. — Понякога почти не мога да вървя. Все си викам, че май се повредиха, когато Игнациус беше мъничък и все трябваше да го нося на ръце. Божичко, това момче едва проходи. Все падаше ли, падаше. А и беше доста тежичък. Може би от това го хванах тоя артрит.

— Я слушайте вие двамата — бързо взе думата Санта, така че мисис Райли да не започне да описва още някой ужасен недостатък. — Защо не идем да погледаме мъничката Деби Рейнълдс?

— Е, няма да е лошо — съгласи се мистър Робишо. — Аз никога не ходя на кино.

— На кино ли ви се ходи? — попита мисис Райли. — Е, аз не знам… Краката ми…

— О, я тръгвай бе, момиче! Да излезем от тая къща! Мирише на чесън, та не се трае!

— Игнациус май ми каза, че тоя филм нищо не струвал. Това момче гледа всички филми.

— Айрини! — ядоса се Санта. — При тия главоболия, дето ти създава, ти все за него мислиш! Я се събуди ма, жено! Малко мозък ако имаше в главата, отдавна да си го затворила в Благотворителната болница. Там ще му дадат да се разбере! И ще го научат да се държи като хората!

— Амиии! — възкликна мисис Райли и полюбопитства: — А колко ли ще струва?

— Съвсем безплатно е, Айрини.

— Обобществена медицина — заключи мистър Робишо. — Сигурно разни комуниси и техни съратници скитници работят там.

— Ами, само монахини са, Клод. Божичко, откъде все тия комуниси са ти в главата?

— Може да са заблудили и сестрите.

— Ужас! — натъжи се мисис Райли. — Клетите сестрички! Да работят за банда комуниси!

— Пет пари не давам кой командва там! — викна Санта. — Щом е безплатно и заключват вътре, значи е точно за Игнациус!

— Почне ли да им говори, току-виж, се вбесили и го заключили завинаги — рече мисис Райли, но й мина през ум, че дори тази възможност не е чак толкова за пренебрегване. — А той може и нищо да не вземе от приказките на докторята.

— Ще го накарат те, не бой се. Ще го бият по главата, ще го пъхнат в усмирителна риза и с вода ще го заливат! — рече Санта малко по-въодушевено, отколкото трябваше.

— Айрини, и за себе си трябва да помислиш — обади се мистър Робишо. — Това твое момче, да знаеш — в гроба ще те вкара.

— Така си е я! Кажи й, Клод.

— Е, да му дадем още една възможност — каза мисис Райли. — Може пък да вземе и да се поправи.

— Като продава кренвирши ли? — попита Санта и се хвана за главата. — Божичко! Слушайте, дайте си чиниите да ги накисна в мивката. И хайде после да идем да погледаме оная сладурана Деби Рейнълдс.

Няколко минути по-късно, след като Санта се отби до холчето да целуне майка си на раздяла, тримата се упътиха към киното. Въздухът навън ухаеше — южнякът подухваше, и то не на шега, откъм залива. Свечеряваше се, но все още беше топло. Силна миризма на готвено по средиземноморски рецепти се носеше от кухненските прозорци на всяко апартаментче или къщурка в пренаселения квартал. И всеки един от обитателите сякаш влагаше свой принос, колкото и дребен да бе той, към всеобщата какофония — падаха тенджери, гърмяха телевизори, ехтяха скандали, пищяха дечурлига и се затръшваха врати.

— Енориашите от „Сейнт Одо“ пак са подивели — коментираше умислено Санта, докато тримата бавно се придвижваха по тясното тротоарче, заключено между уличното платно и стъпалата на двуфамилните къщи, издигнати в непоклатими прави редове от пресечка до пресечка. Уличните лампи осветяваха незалесените ивици асфалт и цимент, както и нескончаемите стари, плочести покриви. — През лятото е даже още по-зле. Всички са по улиците до десет-единайсе часа.

— Не ми обяснявай на мене, съкровище — рече мисис Райли, която драматично куцукаше между двамата си приятели. — Не помниш ли, че съм от Дофин стрийт? Колко пъти сме изнасяли столовете на улицата и сме стояли до среднощ да чакаме малко да се поразхлади вкъщи. А какви неща приказват хората тъдява! Боже опази!

— Проклетии, какво друго — съгласи се Санта. — Мръсни уста имат!

— Горкият ми татко… — продължи мисис Райли. — Толкова беден беше! А като си заклещи ръката във вентилатора, хората от квартала имаха наглостта да рекат, че сигурно е бил пиян. Какви анонимни писма получихме, ако знаете! А клетата ми, престаряла леля Бу-бу. На осемдесет години беше! Палела свещица за мъжа си, дето се поминал, и тя да вземе да падне от нощната масичка и да й подпали дюшека! А ония веднага — била пушила в леглото!

— Аз пък викам, че хората са невинни, докато не им се докаже вината.

— И аз тъй мисля, Клод — съгласи се мисис Райли. — Миналия ден му рекох на Игнациус: „Игнациус, аз викам, че хората са невинни, докато не си докажат вината?“

— Айрини!

Прекосиха Сейнт Клод Авеню при кратко затишие на интензивното улично движение и продължиха под неоновите светлини от другата страна. А като минаха покрай едно погребално бюро, Санта се спря и заговори един от опечалените, застанали отпред на тротоара:

— Я кажи, господине, кого ще погребвате, а?

— Старата мисис Лопес — отвърна й мъжът.

— Ами?! Жената на оня Лопес, с малкото пазарче на Френчман стрийт?

— Същата.

— Ай, колко съжалявам! — възкликна Санта. — А от какво умря?

— От сърце.

— Ей, че лоша работа! — прочувствено издума мисис Райли. — Клетичката!

— Стига да бях облечена както трябва — обърна се Санта към мъжа, — веднага щях да вляза да си изкажа съболезнованията. Ама с тия приятели сме тръгнали на кино. Е, благодарим ви.

В мига, в който продължиха, Санта заразказва на мисис Райли за многото несгоди и несрети, с които старата мисис Лопес трябвало да се помирява през окаяното си съществуване. В заключение рече:

— Аз май ще взема да поръчам една литургия за близките й.

— Божичко! — вайкаше се мисис Райли, потресена от биографията на мисис Лопес. — И аз ще взема да поръчам литургия за покой на душата на клетата женица!

— Айрини! — извика Санта. — Та ти дори не ги познаваш тия хора!

— Е, не е лъжа — съгласи се вяло мисис Райли.

Като влязоха в киното, между Санта и мистър Робишо започна спор относно това кой ще купи билетите. Мисис Райли заяви, че тя би ги купила, стига да не се налагаше до края на седмицата да изплати поредната вноска за тромпета на Игнациус. Но мистър Робишо беше непреклонен и в крайна сметка Санта го остави да направи каквото си беше наумил.

— Все пак — рече му тя, когато той подаваше билетите на двете си дами, — ти нали си и най-заможният от нас…

Тя смигна на мисис Райли, чиито мисли отново се бяха устремили към табелката, която Игнациус отказа да й разясни. През по-голямата част от филма си мислеше за шеметно намаляващата му заплата, за вноската за тромпета, за обезщетението за повредения балкон, за обецата и табелата. Единствено щастливите възклицания на Санта: „Какво съкровище, ей!“ и „Само й виж шикозната рокличка, Айрини!“ — връщаха мисис Райли към онова, което ставаше на екрана. Но внезапно нещо друго я отвлече от размислите за сина и за проблемите й, които пък бяха свързани с него. Мистър Робишо нежно улови ръката й и я задържа в своята. Мисис Райли така се стъписа, че не посмя и да помръдне. Защо филмите винаги настройваха така любовчийски мъжете, които бе познавала — мистър Райли и мистър Робишо? Тя се вторачи в екрана с невиждащ поглед, но съгледа там не Деби Рейнълдс и цветните й лудории, а по-скоро Джийн Харлоу в черно-бели краски.

Мисис Райли тъкмо се чудеше как да откопчи ръката си и да офейка от киното, когато Санта възкликна:

— Виж я само, Айрини! Бас ловя, че мъничката Деби ще си има бебче!

— Ще си има какво?! — необуздано изпищя мисис Райли, после избухна в неудържими сълзи и хлипания, и не се успокои, докато стреснатият мистър Робишо не положи внимателно кестенявата й главица върху рамото си.